ВЪЗКРЕСЕНИЕТО СРЕД НАС: КОМЕНТАР ВЪРХУ ЕВАНГЕЛИЕТО НА ЙОАН (20:19-20)

Отец Харалампос Ливиос Пападопулос

Тексът е публикуван за първи път на гръцки език в новия блог на Академията за богословски изследвнаия във Волос, πολυμερώς και πολυτρόπως („по много пъти и по много начини“). Прочете гръцкия оригинал.

В Евангелието Христос се явява единадесет пъти след Възкресението пред учениците Си. Целта е една: да им помогне да повярват и да бъдат убедени във факта на Възкресението. Заслужава да разберем този опит на Христос, защото така се удостоверява факта, че вярата във Възкресението от мъртвите не е просто въпрос на интелектуално приемане. Възкресението не може да се възприеме само чрез разума, но се разкрива в Светия Дух на онези, които искрено търсят Христос.

Не е случайно, че хората днес приемат цеността и значението на Христовото учение, но за тях е невъобразимо трудно да повярват, че Той е възкръснал от мъртвите. Ако за учениците Му, които са живели с Него, чували са божественото му учение и са преживяли чудесата Му (вж. Лк 24:11; Мт. 28:27), е било толкова трудно да повярват във Възкресението, представете си колко е трудно за всички нас, съвременните вярващи, вземайки предвид че нашата вяра не толкова силна и твърда. Вярата обаче не е само човешко действие. Преди всичко тя е дар на Светия Дух, откровение на Бога към човечеството.

Continue reading

КОВИД В ЗАТВОРИТЕ: НЕОПЛАКАНИЯТ БЛИЖНИЯ

Джони Завицанос (Joni Zavitsanos)

„Кой е моят ближен?“ Този въпрос, зададен сдържано от хитрия законник, който е търсил лесен отговор, получи най-поетичния отговор от Христос в притча за добрия самарянин. Историята разказва за мъж, който е бил ограбен, бит и оставен полумъртъв на пътята. Много предполагаеми „благородници“ са изминали но не са предлагали никаква помощ, докато чужденец с друга вяра се е появил за да му помогне, показвайки състрадание и по този начин се е преврънал в тихия герой на деня. Добрият самарянин беше проницателна притча за библейското време, но също така намирам раказа много подходящ в нашия пост-пандемичен свят.

Вече мина повече от година, откакто започнах да работя върху произведение към почит на жертвите от Ковид-10 в Хюстън, Тексас. Разгледах некролози, новини, телевизионни програми и прекарах буквално хиляди часове, опитвайки да поставя име и лице на над 7000 смъртни случая в моя град и около него. Толкова много истории са излезли от този проект –самота, изолация, разделяне на семействата, невъзможност да тъгуваш и да погребваш близките си, психическо напрежение– толкова много тъга.

Continue reading

ПАРАДИГМАТА НА СЪСТРАДАТЕЛНОТО ОТРИЧАНЕ

От Инга Леонова

За обикновения читател на социалните медии може да изглежда, че културните битки в православните среди около човешката сексуалност са прекратени най-накрая, особено в сравнение с бушуващите дискусии през 2010-те. Мисля, че по-скоро границите са били поставени и повече бойци са се оттеглили в съответните си лагери. Със сигурност необходимостта от интелектуална и духовна свобода за да се продължи важната антропологическа и богословска работа в Църквата е въпрос, който е много по-широк от ограниченията, наложени от естеството на дискусии в социалните медии. Все пак имам чувството, че това, което се получи от битката е парадигмата на „състрадателното отричане“. Тази позиция може да бъде обобщена по такъв начин: „Сърцето ми се разбива за хора в Църквата, които се борят с привличането си към хора със същия пол и трябва да ги съветваме и да им предложим подкрекпа с любов в тяхното аскетичното начинание да носят кръста на целомъдрието“.

Може би да се дължи на временното ми отдалечаване от този дискурс, че клопките на „състрадателния“ подход ме поразиха отново. От първостепенно значение е, че този подход предоставя на добронамерените „традиционалисти“ удобна алтернатива на токсичната омраза, разпространявана от разни борци на православната култура. Горният подход задоволява чувството на любовта и приемането, като в същото време остава в удобните предели на формалната позиция: ние нъплно приемаме нашите братя и сестри хомосексуалисти, стига те да се съобразяват с изискването да се откажат от нуждата си за човешко общение.

Continue reading

ЪМНА ЕКЛИСИОЛОГИЯ: КАКВО ПРАВИМ В СЕНКИТЕ

Андрей Шишков (Andrey Shishkov)

Относно правата на човека в православието, ние трябва ясно да разберем защо е необходимо за нас този дискурс и как ще повлияе на богословието и религиозното съзнание. Според мен той има две основни цели: защитата на слабите и интеграцията. Днес дебатът за правата на човека засяга все повече православната политическа теология и антропология, но не и еклисиологията. Структурите на свещеническата власт са пленили православното еклисиологично съзнание и контролират структурата, нормите и границите на църквата. Въоцърковяването остава в ръцете на привилегирована група и зависи от неограничената сила на тази група, която пречи на развитието на интеграцията.

Клерикоцентризмът е отличителна черта на повечето еклисиологии. По този начин останалата част на църквата разглежда духовниците като избрани хора на църковния народ, чиито свещеничество им предоставя не само практически предимства, а и според някои тълкувания, онтологични (ръкоположението променя природата на човека). Еклисиологиите описват църквата, така че свещеническите структури неизбежно стават събирателните точки и променят образа на църквата. Когато говорим за църквата в ежедневието си, веднага си представяме свещеник или черква. Този вид еклисиологии представят убеждението, че ако човек принадлежи към правилната църковна юрисдикция, участва по правилен начин в поклонението  и тайнствата, последва правилните практики и свързва вярата си с православието –чието съдържание също се контролира от свещениците– тогава той ще бъде спасен. Еклисиологични понятия като схизма, ерес, евхаристийно общение и др., се превръщат в инструменти на властта. Дори диалогът относно мястото на жените в църквата придобива свещенически характер, тъй като това, което основно се обсъжда е въпросът за женското свещеничество.

Continue reading