Кристофър Хауъл (Christopher Howell)

Като е бил млад и Русия е била в разгара на революцията Теодосий Добжански (1900-1975) почувствал, „неотложната нужда да намери смисъл на живота…сред кървавото безредие“. Но той е бил притиснат от две страни, които са го привличали еднакво: науката и религията. Той обичаше Дарвин и Достоевски. Към края на живота си той пише: „Интелектуалното стимулиране, което произхождаше от произведенията на Дарвин и други еволюционисти, е противопоставено на това, което произтича от четенето на Достоевски“, (Dobzhansky, The Biology of Ultimate Concern, 1967, 1) [Добжански, Биологията на крайната загриженост, 1967, 1]. Разрешаването на това напрежение се превърна в една от движещите сили в кариерата му. През следващите десетилетия, след като избяга в САЩ и стана „нежелана личност“ за СССР, Добжански ще се очертае като един от най-великите биолози на XX век и работата му ще се характеризира не само от конфликт, а и от търсене на синтези. Има три такива, които открояващи се като уроци, котио трябва да се помнят: синтезът на естествения подбор и генетиката, на демокрацията и политиката и на религията и науката. В този текст първо бих искал да разгледа начина, по-който източноправославният произход на Добжански е повлиял научните изследвания на Добжански, както и неговия принос в историята на еволюционната биология.

Необичайното му име е следствие от молитвите на майка му. Както София, дъщерята на Добжански разказва: „Родителите на баща ми са били бездетни известно време след брака и са се опитвали да разрешат тази ситуация чрез молитва и поклоннически пътувания“ (S.D Coe, „Theodosius Dobzhansky: A Family Story“, Adams 1994, 13) [S.D. Coe, „Теодосиус Добжански: История на едно семейство“, Adams, 13]. Молитвите са довели украйнската двойка до гроба на св. Теодосий Черниговский, и скоро след раждането на детето, те са го кръстили по името на светеца. По този начин Добжански е бил въвлечен в православната религиозна култура от раждането си даже и преди това. Той е произхождал от дълга редица свещеници от страна на майка си (нещо, което за него беше важно) и неговия обич към Достоевски беше не само естетически, а и генетичен, тъй като той включваше великия писател сред своите предчи по майчина линия.

Тамара Грдзелидзе (Tamara Grdzelidze)

След издигането на метален кръст, който замени знамето на Европа пред парламента на Грузия на 5 юли, моето намерение беше да пиша само за двусмислеността на този кръст, но нещата взеха ужасяващ обрат.

Световните медии и социалните мрежи отразяваха широко събитията, разгърнати около дните на гей прайда, особено събитията в последния ден, когато организаторите на прайда решиха да избегнат сблъсъци и отмениха “Марш на достойнството“ на 5-ти юли. Това решение е резултат от безпрецедентната агресия срещу журналисти и работещи в медии в същия ден. Те докладваха за демонстрацията срещу прайда –организирана от антизападни, т.е., проруски и пропутински групи и силно подкрепена от Грузинската православна църква. [1]  Леско Лашкарава, млад оператор на един от опозиционните телевизиони канали, които беше тежко бит и ранен, беше намерен мъртъв у дома си на 11-и юли. По този начин първоначалното ми намерение е засенчено от трагедията на загубата на човешки живот.

От Александра Селасие Антохин

Веднага след избухването на военните конфликти през номеври г. 2020 между федералните и регионалните сили в Тиграй, северната част на Етиопия, граничеща с Еритрея, се появиха две противоречиви измерения на кризата. Едното е въоръженият конфликт с неизмеримата човешка цена, а вторият са репортажите за конфликта. Познавам аргументите на Етиопците извън Етиопия, които се фокоусират върху това кой е виновен, чий дневен ред подкрепят репортажите и усърдно проучват въздействието на конфликта върху хуманитарните условия в региона. Репортажите за историята на конфликта засенчват безспорния факт, че хората страдат и умират, като същевременно се оставя настрана същността на въпроса: ние сме свидетели на държава, воюваща срещу себе си.

Като Етиопка-Американка на моменти се чувствах психически и емоционално парализирана. Това е сложна история относно политическа фрагментация, с привидно безкрайни конкуриращи се наративи, основавани върху разпръсната информация. Стихна до лична безизходица, където всяка последователна интерпретация и анализ изглеждаха невъзможни. Последните новини за прекратяването на огъня предлагат само временно облекчение за невините и уязвимите и повече докато същевременно насърчават противоречивите наративи, които предотвратяват прекратяването на конфликта.

От Роберт С. Блит (Robert C. Blitt)

Конституционните изменения, които се проведоха в Русия през 2020 г., осигуряват разширената роля на Руската православна църква – Московска патриаршия в руската външна политика. Конституционното укрепване на селективното разбиране на Кремъл относно държавния суверенитет и ненамеса, подкрепата на държавната версия на историческата истина, силната защита на правата на сънародниците в чужбина и разпространението на традиционните ценности са въпроси, в които църквата категорично подкрепя руската култура като световен противовес на западния „ултралиберализъм“. Изправени пред тази реалност, създателите на политики ще трябва да преоценят естеството и същността на взаимодействията си с църковните служители и да предприемат мерки за по-строг контрол на дейностите на РПЦ в съответните им юрисдикции.

През цялата си постсъветска история, дипломацията на РПЦ демонстрира своята продължителна ангажираност към предопочитанието на Кремъл за многополюсен международен ред. Преди почти двете десетилетия тогавашния митрополит Кирил заяви че: „Православието в международната политика [може да улесни] изграждането на многополюсен свят“. Днес църквата се основава на тази перспектива, за да отхвърли решенията на Европейския съд по правата на човека (ЕСПЧ) и други подобни органи, които се смятат като чужди и вредни за руския суверенитет.