Пиа София Чаудари (Pia Sophia Chaudhari)
Всяка година по време на Великия пост честваме неделята на Св. Мария Египетска. Света Мария е била само 12 годишна като тя е напуснала дома си и е пътувала до Александрия, където се е отдала на лекомислен и „порочен“ живот в продължение на много години, „съблазнявайки много души“, потъвайки все по-дълбоко в покварата, докато един ден — след като се е опитала да влезе в църква – някаква невидима сила я задържала. Тя е признала греха си, покаяла се дълбоко и се е помолила на Божията майка и тогава тя е получила разрешение да влезе в храма и е започнала новото си пътуване. Най-накрая тя се е заселила в пустиня и е останала там в продължение на много години, докато духовния отец се е срещнала с нея два пъти, и се е причастила точно преди да почине. Тогава в странно трогателен обрат в края на разказа, отец Зосимас съзрял огромен лъв, който го е помогнал при погребването на преподобната в пустинята. Всеки, който познава и обича Аслан от Нарния, със сигурност ще сподели моята любов към тази малка подробност.
В разгара на Великите пости Влизаме в тази ярка и удивителна история , която подчертава не само силата на покаянието, но и битката между нечистотата и святостта. И все пак, понякога сред разни дискусии оставам с чуството, че тази история разказва за чистота и благочестие (и вероятното намеква съмнения относно женския ерос), вместо за дълбочината и сложността на човешкия опит. Мисля, че ако разглеждаме този разказ като поука за морала и аскетичната борба в името на морала, а не на самото съществуване, всъщност рискуваме да пропуснем пълната и необикновената величина на това, което е могло да се случи, и— може би още по-трогателен е факта— какво все още може да се случи с нашия живот.
Никога не говорим за вероятната ѝ болка или нейното вътрешно напрежение, а по-скоро говорим така, сякаш волята ѝ е била свободна и злонамерена, насочена да съблазнява бедни мъжки души, където и да отиде. Но като изследовател на дълбинната психология чудя се какви модели, какви нарушени вътрешни взаимоотношения, какви комплекси, какви копнежи са я накарали, тя да види себе си в миг на благодатта, в срещата с Бога (или както Юнг щеше да каже нейното „Аз“) и наистина да се рухне. Тъй като съм се обучила да изслушвам делата на несъзнаваното,незначително ли е факта, че тя достига момент на трансформацията когато се опитва да влезе в храма? Можем да твърдим, че нещо в психиката ѝ я е довело до църквата и на вратата, тя веднага е била изправена пред прекъсването между това, което теологично бихме могли да разгледаме като реалността на Бога спрямо реалността, която тя е създала за себе си, или между това, което юнгианците ще наричат „Аз“ и нейната персона/комплекси. Това силно прекъсване, разглеждано от психологическа гледна точка, би било ужасяващо — дори парализиращо— когато то за първи път опитва се да пронике в осъзнатостта. Може да изглежда като края на света или като чувство на дълбока празнота. Даже още една крачка напред може да изглежда невъзможна. Но тя след това стъпва настрани и позволява да се разкрие цялата истина. Нещо прониква в нейното съзнание и тогава тя започва да плаче. Това често се случва в клинична обстановка когато се променя ъгъла на наблюдението на реалността и внезапно осъзнаваме тъмнината на миналото осветляващо се ярко от настоящето. Сълзите предвещават необходимата скръб, за това което сме били и къде сме били, преди новото състояние да се вкорени и да започне да расте. Никой не казва, че изцелението е лесно.
Ако подчертаем само чистотата и нечистотата, може да пропуснем истинското величие на красотата на това, което би могло да се случи и какво се случва, когато нашите малки реалности се срещнат с висшата реалност. Както заяви св. Максим Изповедник, „добродетелта е заради истината, а не истината заради добродетелта“. Подобна среща с истината е началото на надеждата — не защото грешникът може да бъде спасен в морален обрат, а защото в човека се отваря вътрешно пространство, което може да промени цялото му съществуване, целия му опит за света. Това е началото на свободата, неразривно свързана с преживяването на любовта. Въпреки че греховете ѝ са я забранили да влезе в храма, бих казала, че нещо е проникнало в нея, което мисля че е било вътрешно отчаяние заедно с надеждата, затова изведнъж тя е осъзнала греха си като истински грях. Тя е приела надеждата и след това е прекарала останалия си живот в борба за да я задържи. Тя разказва на отец Зосимас за мъченията, които е преживяла в пустинята. Но демоните също не се занимават само с морала; те нападат нашия начин на съществуване и крадат радостта и свобода от всички нива на живота без да се отказват лесно, също — от психологична гледна точка — като комплексите, които ни карат да действаме по начин, който не искаме.
Но както всеки психоаналитик може да ви каже, след осъзнаването на различен начин да гледаме на реалността, и нещо, което е по-важно, когато таз реалност бъде напълно преживяна, започва тотална революция — и както казваше моят Ментор Ан Уланов – „това е борба до последна капка кръв“. Сложно е да пускаш нови корени, също е нещо чудотворно. Това наистина е въпрос на красота, трансформация, която е извършена само — както са казвали древните християнски алхимици — „с божията благодат“ (Deo Concedente). Според мен това прави нейната история още по трогателна, не само като символ на покаянието в обикновен смисъл на думата, но и на любовта, проникваща дълбоко в обикновения начин на поведение и отваряща вратата на нов начин на живот, за който трябва да се бори с дух и тяло, с зъби и нокти, за да се държи. Нейното преживяване за Бог трябва да е било много силно, за да постигне такова радикално покаяние (метаноя) и след това да го подкрепи за следваща битка с всички демони и комплекси, които все още са присъствали в нейната душа. Борбата продължаваше.
Това е трогателна история, прекрасна история, шокиращо мъчителна, която според мен не се касае само греха и изкуплението, а и дълбокото изцеление чрез отчаянието и самотата, срещата с истинската любов и борбата през целия живот. Такава среща може да стане у всеки от нас, когато се стремим да станем това, за което сме родени — същества, създадени за общуване с Бог и другите. Това е история за любовта и нейната сила, както и всички най-добрите истории. Нека Света Мария да се моли за нас през целия Великденски период да ни помага в нашите борби за любов и свобода и нека всички да черпим смелост от нейната забележителна смелост.
Д-р Пиа София Чаудари е автор на книгата Dynamis of Healing: Patristic Theology and the Psyche (Силата на изцелението: патристична теология и психика).
Public Orthodoxy (Откритото Православие) се стрем ида насърчава разговорите от различни гледни точки относно съвременните въпроси, свързани с православното християнство. Позициите, изразени в тази статия принадлежат единствено на автора и не представляват, непременно, възгледите на редакторите или на Центъра за православни християнски изследвания.
