КАКВО Е МОЛИТВАТА?

От Калистос Уеър, митрополит на Диоклия (Metropolitan Kallistos Ware)

„Преди всичко в нашата молитва нека изкажем искрена благодарност към Бога за непрестанните Му щедрости, последва изповедта и истинското покаяние на душата. След това трябва да представим на Царя всички наши просби.“ Така пише св. Йоан Лествичник игумен на Синайската планина през VII в., в класическата си творба „Лествица“. Не мисля, че той е възнамерявал да установи негъвкакво правило, от което не се допускат изключения. По-скоро целта му беше да посочи обичайния модел, нормалната последователност, която трябва да се последва в нашата молитва. Благодарност, покаяние, просби: тя е основната и първична последователност, която трябва да последваме.

За мнозина може да изглежда, че да се молиш е всъщност да молиш Бог за нещо, да носиш пред Него страданието и своите нуждите и на другите. От другата страна, някои от нас биха могли да си представят, че молитвата трябва да започне с покаянието. Но това не е възгледът, който св. Йоан Лествичник  възприема. Напротив, преди да донесем на Христос страданията и болката на света и преди да погледнем върху собествната си грозота и недостатъците, трябва да погледнем нагоре към красотата и славата на Бога. Твърде често нашата молитва може да прилича на мрънкане пред Бога, на оплакване и изразяване на съжаление. Но това, според св. Йоан Лествичник не представлява истинска молитва.

Важно е, че в Божествената Литургия не започваме с покаяние, а провъзгласяваме царството на Светата Троица: Благословено е Царството на Отца, Сина и Светия Дух.“ Само след като зърнем небесното Царство, можем да започнем да се покайваме както трябва. Молитвата трябва да започне без изразяването на нашите нужди, а с божествената пълнота. Същият приоритет трябва да се спазва и през ежедневните молитви, като се молим у дома всяка сутрин и вечер. След началното призоваване: „В името на Отца, Сина и Светия Дух“ обичайно е да продължаваме: „Слава на Тебе, Боже, слава на Тебе.“ Благодарност и славословие, по този начин започваме да се молим. Като казваше св. Йоан Кронщадски „Молитвата е състояние на постоянна благодарност“.

Този образец на молитва, с благодарност и славословие на първо място, може да се намери и в ежедневния богослужебния кръг.Според древноеврейското разбиране за времето, което все още се последва от Църквата, новият ден започва не на полунощ и не на зори, а на вечер. Ето защо в книгата Битие се казва: „Биде вечер, биде утро – ден един“. Вечерта идва преди сутринта. По този начин Вечернята не е заключителната, а началната служба на деня, не е послесловието, а предисловието. Тогава, как започва ежедневният богослужебния кръг?

През цялата година, с изключение на седмицата след Великден, той започва по абсолютно същия начин, с четенето или пеенето на Псалом 103 [104]. Това е хвалебен химн за разнообразието и чудесата на сътворението: „Благославяй, душо моя, Господа! Господи, Боже мой, Ти си дивно велик…Колко са многобройни делата Ти, Господи! Всичко си направил премъдро!.“ По думите на отец Александър Шмеман, вечернята, „започва в началото, а това означава, в „преоткриването“, в преклонение и благодарност, на света като създаден от Бога. Църквата сякаш ни отвежда на онази първа вечер, в която човекът, призован от Бог, отвори очи и видя какво Бог му дава в любовта си, видя цялата красота, цялата слава на храма в което той стоеше и благодари на Бога. И в тази благодарност той се превърна в това което е…И ако Църквата е в Христос, Нейнoто първоначално действие е винаги действието на благодарността, предлагането на света на Бога.

След като изразим по този начин радостната си благодарност към Бога, тогава можем да се обърнем към втория етап на нашата молитва, „изповед и истинско покаяние на душата“, както споменава св. Йоан Лествичник. Но какво точно разбираме под понятието „покаяние“? Със сигурност това не е просто чувство на угризения и скръб, на самоотвращение към нашата греховност. Не: според Пастирът на Ерм, християнски текст от II в., „покаянието е велико съзнание“. По същество е положително, а не отрицателно. Буквалният смисъл на гръцката дума за покаяние, метаноя, означава „промяна на ума“. Покаянието ни позволява да гледаме Бог, другите хора и себе по нов и положителен начин. Не означава просто да погледнем назад със съжаление за миналото, а да очакваме бъдещето с надежда. 

Покаянието означава да разпознаем не само това, което не сме успели да бъдем, а това, което чрез Божията благодат можем да станем. Св. Павел обобщава същността на покаянието, като казва: „като забравям що е зад мене, и като се силно стремя към това, що е пред мене.“ (Фил. 3:13).

„Ние сме създадени за да се молим точно както сме създадени за да говорим и да мислим,“ твърди православният писател Тито Колиандер. Молитвата е нашата истинска природа; без молитвата ние не сме истински хора. По тази причина св. Павел повелява: “Непрестанно се молете“ (1 Сол. 5:17). Той нямаше предвид, че трябва непрекъснато да се молим, защото това всъщност е невъзможно; понякога трябва да обърнем внимание и на други неща. Но той имал предвид, четрябва да сме абсолютно ориентирани към молитвата, тя да бъде скритото измерение или стремежът, който допълва всичко останало, което вършим. Както отеблязва св. Исаак Сирин, дори когато светците спят не престават да се молят, защото Светият Дух винаги се моли в тях. Точно това е от което светът има нужда: не просто хора, които от време на време произнасят молитви, а хора, които са като непрестанни молитви, живи молитвени пламъци. Точно такива хора преобразяват света. Св. Серафим Саровски изтъква: „придобите вътрешния мир и хиляди около вас ще намерят спасението си.“

Позволете ми да завърша с разказ, който обобщава същността на молитвата и тройното разграничение, с което започнах. Когато бях момче, чух проповед, която разказваше за случая в живота, поне така помня, на Джон Виани, въпреки че проповедникът не спомена името му. Имало един старец, който е прекарвал по няколко часа всеки ден в църквата: „Какво правиш през цялото това време?“ –попитали са го приятелите му. „Моля се“, отговорил е той. „Молиш се!“ възкликнали те. „Трябва да имаш много неща, които желаеш да поискаш от Бога.“ С изключителна топлина, старецът е отговорил: „Не искам нищо от Бога.“, „А какво правиш тогава?“ те са попитали. И той е отговорил: „Аз просто седя и гледам на Бога, а Бог седи и гледа на мен.“

Когато бях на дванадесет години, мислех, че това е възхитително описание на молитвата и днес, седемдесет и три години по-късно, все още мисля същото. Молитвата не е молба, а връзка.


Негово Високопреосвещенство Калистос Уеър е английски богослов. Титулярен митрополит на Диоклия бивш професор по богословие в Оксфордския университет.

Public Orthodoxy (Откритото Православие) се стрем ида насърчава разговорите от различни гледни точки относно съвременните въпроси, свързани с православното християнство. Позициите, изразени в тази статия принадлежат единствено на автора и не представляват, непременно, възгледите на редакторите или на Центъра за православни християнски изследвания.