ЕЛИМИНИРАНЕТО НА АРМЕНЦИТЕ В АРЦАХ: ПОСТОЯННАТА ВОЙНА НА АЗЕРБАЙДЖАН И ТУРЦИЯ СРЕЩУ АРМЕНИЯ
Не можем да търпим разпространяването на фалшиви новини

Елена Амбарцумян (Yelena Ambartsumian)

Забележка: Поради спешността на настоящата ситуация в Армения и Азербайджан и важността на предоставяването на недеждна и правилна информация, следващият текст е изключение от обичайната дължина и формата и включва обширен откъс от статия в академично списание.

Арменец, оцелял от азербайдажнския Погром на Сумгаит в 1988 г., седи в дома си в Арцах.

В неделя, на 27 септември, Азербайжан с подкрепата на големия си брат Турция — две автократични и тоталитарни държави — напада съседните си държави – републиките Армения и Арцах — две новоизгряващи демокрации в Кавказ. Нито Азербайджан, нито Турция са показали, че зачитат човешкия живот, историческата истина, и в този случай – международното право. Арцах (това, което арменците наричат Нагорни Карабах) е част от останалата територия на арменските планини след огромните териториални загуби на арменския народ поради арменския геноцид през 1915 г. Настоящият конфликт не е само борба за оцеляването на арменския народ — 75% от който е бил елиминиран от Османската империя при геноцида през 1915 г., но представлява и информационна война. Не би трябвало да е така.

През 2016 г. ми се обадиха от местния офис на ФБР. Агентът ме уведоми, че името и домашният ми адрес се разпространяват в джихадистки уеб-сайтове, заедно с тези на някои американски военни, призовавайки доморасли терористи и привърженици на ИДИЛ да ни навредят. За агента беше неясно защо името ми се разпространява в такива уеб-сайтове, тъй като те изглеждаха свързани с кризата в Сирия. Не съм служила в американската армия. Нямах никакво участие в сирийската криза, освен че се обадих на моите американски представители в САЩ години по-рано, за да ги предупредя, че Турция финансира сирийски „бунтовници“, които имат връзка с Ал-Каида. Това, за което бях „виновна“ — поне така предполагам — беше писането на статии относно отричането на арменския геноцид от страната на Турция и унищожаването на арменското културно наследство от нея и по-късно от Азербайджан. Друга причина беше моят опит за привличане на средства за хуманитарна помощ в Арцах (Нагорни-Карабах) и последното ми пътуване до Арцах, като част от мисия за установяване на факти по отношение на няколко средновековни арменски манастири, които Азербайжан (където мнозинството на населението са мюсюлмани) претендира за свое собствено културно наследство.

Това не беше първият път, когато бях заплашвана от Турция, Азербайджан и привържениците им. Аз съм обект на турската и азербайджанска агресия от инцидента в централата на ООН в Ню Йорк, когато турски дипломати влязоха в стаята, където се проведеше частна среща и започнаха да крещят срещу мен и на тогавашния арменски посланик в ООН, обвинявайки ни, че „клеветим“ Турция (иронично е, че срещата беше организирана с целта, изцеление и прошка за арменския геноцид), до самата причина за моето присъствие в САЩ, като бежанец от азербайджанските нападения над арменското цивилно население, което живее в столицата на Азербайджан Баку, през 80-те и началото на 90-те години.

В голямата картина на събитията аз лично нямам значение. Не съм политик, влиятелен академик или дори лобист. Но точно защото не съм значима — и въпреки това аз бях обект на такъв натиск — става ясно колко сериозно Турция и Азербайджан приемат своята пропаганда и дезинформационната си кампания.

По тази причина съм разочарована, но не и изненадана, че основните медии на САЩ имат проблеми с отразяването на последните нападения на Азербайджан срещу Нагорни Карабах (това, което арменците наричат „Арцах“). Несъмнено, целта на Азербайджан е елиминиране на Арменския народ в Карабах и извън него. Президентът на Азербайджан Илхам Алиев е говорил много по тази тема. И все пак американските медии определят настоящия конфликт като прост граничен спор между две бивши съветски социалистически републики — ако изобщо решат да го отразят. Ето три основни причини на това объркване, които наблюдавам в настоящите репортажи:

  • Невъзможността да се определи кой е започнал скорошната война (знаем, че Азербайджан го направи и че беше предварително планирана; всъщност турските държавни медии бяха готови да описват първоначалната атака на Азербайджан; освен този факт съществува и здравият разум: защо Арменското цивилното население на Карабах, което се състои от 150.000 души, би ненужно провокирало силния и богатия с петрол народ на Азербайжан, който се състои от население на 10.000??? милионна, като също се възползва от около 1.5 милиарда долара платени от данъчите след войната в Нагорни Карабах през 90-те?)ТОВА НЕ ГО РАЗБИРАМ!!!
  • Невъзможността да се определи кой е започнал скорошната война (знаем, че Азербайджан го направи и че беше предварително планирана; всъщност турските държавни медии бяха готови да описват първоначалната атака на Азербайджан; освен този факт съществува и здравият разум: защо Арменското цивилното население на Карабах, което се състои от 150.000 души, би ненужно провокирало силния и богатия с петрол народ на Азербайжан, който се състои от население на 10.000??? милионна, като също се възползва от около 1.5 милиарда долара платени от данъчите след войната в Нагорни Карабах през 90-те?)ТОВА НЕ ГО РАЗБИРАМ!!!
  • Невъзможността да се определи кой е започнал скорошната война (знаем, че Азербайджан го направи и че беше предварително планирана; всъщност турските държавни медии бяха готови да описват първоначалната атака на Азербайджан; освен този факт съществува и здравият разум: защо Арменското цивилното население на Карабах, което се състои от 150.000 души, би ненужно провокирало силния и богатия с петрол народ на Азербайжан, който се състои от население на 10.000??? милионна, като също се възползва от около 1.5 милиарда долара платени от данъчите след войната в Нагорни Карабах през 90-те?)ТОВА НЕ ГО РАЗБИРАМ!!!

Може да попитате: „Защо тези погрешни определения имат значение?“

Първо, колкото повече Азербайджан и Турция успяват да замъглят информационните потоци, толкова повече международната общност ще се уморява и следователно по-малко ще се занимава с тази тема. Това остава Азербайджан и Турция — последната сега води прякa война или чрез наменици на шест отделни фронта в Африка, Близкия изток и Средиземноморието, докато президентът ѝ Реджеп Ердоган наскоро обяви, че Йерусалим принадлежи на Турция — свободно да продължат да нарушават международното право и човешките права без никакви последствия.

Не се заблуждавайте: положението е тежко. Азербайджан продължава да използва забранени оръжия, включително безпилотни летателни апарати, не само срещу военните сили на Арцах, а също срещу цивилното население. През втората седмица на нападението, Азербайджан обстрелва цивилна инфраструктура и жилищни сгради в столицата на Арцах, Степанакерт, използвайки ракети с голям обсег като „Смерч“, „Полонези“ и турски „Касирга“ (оказва се, че част от тези оръжия са доставени от Канада, която на 5 октомври 2020 г. преустанови продажбата на всякакви  безпилотни технологии на Турция.)

Азербайджан използва настоящия конфликт, за да елиминира и още два народа — малцинствата на Талиш и Лезгин — чиито войници позиционира на високорискови фронтови позиции. Азербайджан постъпва по този начин, докато блокира интернет в страната и забранява входа за чуждестрани медии (освен, спонсорираните от турската държава), докато подбира внимателно информацията, която разпространява сред своите граждани.

Второ, съседът на Армения, т.е. Турция, подпомага Азербайджан в усилията му да елиминира арменския народ и е в състояние да го направи, именно защото международната общност позволява на Турция да се измъкне от широко разпространените в миналото нарушения на човешките права. Когато арменската диаспора настояваше толкова силно за признаването на арменския геноцид, мнозина попитаха защо се занимаваме с този въпрос от преди един век. Обяснихме, че отричането е последният етап на геноцида и ако Турция не бъде подведена под отговорност, ще продължи своята геноцидна политика срещу арменците и други народи. За съжаление, бяхме прави.

Арменка, оцеляла от азербайданския Погром на Кировабад през 1988 г. Тя тръгва към Дадиван, арменски манастир в Арцах, построен межу IX и XIII в. Носи бяла забрадка, докато синът  ѝ се прибере от военната си позиция, при която охранява границите на Арцах.

Не трябва да се впечатляваме, че Азербайджан и Турция отричат, че Турция помага в настоящото нападение срещу арменския народ. Американските репортажи придават еднаква тежест на тези твърдения, както и на доказателствата, които свидетелстват за участието на Турция. По този начин те попадат в капана на желанието да представят „и двете страни“ в опит да бъдат по-някакъв начин справедливи и балансирани, въпреки че едната страна разпространява само фалшиви новини.

Всъщност няколко международни медии потвърдиха, че Турция е изпратила джихадистки наемници от Сирия, плащайки им около 1200 долара на месец в продължение на три месеца, за да воюват заедно с Азербайджан (съществува и видео, качено от един джихадист, който беше ядосан и обезпокоен, че се бори за Азербайджан, който е шиитска мюсюлманска дъържава, като му беше казано, че ще помага на сунитската Турция, когато е бил вербуван.) Докато Азербайджан нарича „пропаганда“ (постсъветската версия на „фалшивите новини“), твърдението на арменците, че турски F-16 е свалил арменски SU-25 в арменското въздушно пространство, налични са данните на полета и аудио записи на пилота, който говори на турски. Президентът на Азербайжан — активен потребител на Twitter — също е публикувал видео  в социалните мрежи, които показва военни служители с унифромата на турската армия заедно с азербайджански войници (предполагам, че това е станало случайно, защото след това той незабавно изтри туитовете си и твърдеше, че никога не ги е качил).

Накрая, американските медии носят отговорност пред американската публика да отразяват правилно какво се случва. В крайна сметка войната на Азербайджан се финансира отчасти с доларите на данъкоплатците на САЩ. Министерството на отбраната на САЩ предостави 101 милиона долара военна помощ на Азербайджан през 2018 и 2019 г., които вместо да бъдат използвани за осигуряването на регионалната стабилност, Азербайджан ги присвои, за да предизвика бежанска криза и да нападне съседните си демокрации. Освен това, колкото и САЩ да са критикувани за изкуствено изграждане на нации (понякога това е точна критика), виждаме какво се извършва, когато САЩ не успяват да се намесят; друга голяма сила с още по-лоши намерения, запълва това празно място.

Нека отбележим, че изглежда рускиите медии отразяват точно историческите факти, но гледат негативно на Никол Пашинян, настоящият премиер на Армения. Русия смята, че Пашинян — бивш политически затворник, избран след Кадифената революция на Армения през 2018 г. — е ориентиран към Запада. Пашинян откри нов период на демокрация за Армения, който отхвърля корупцията и поквареността на длъжностни лица. Може би поради тази причина повечето дискусии в Русия относно Карабах също отделят време, за да критикуват Пашинян и имам чувството, че ако Русия се намеси в тази криза, отчасти ще бъде, за да отстрани Пашинян и да го замени с някой ориентиран към Русия лидер.

Впоследствие на война в Нагорни Карабах, след като арменците там гласуваха за независимост от Съветската социалистическа република Карабах преди падането на Съветския съюз (Карабах е предоставен на Азербайджан от Сталин през 1921 г.), геополитически експерти са нарекли неразрешения статут на Карабах „бомба с закъснител“, която е възможно да „доведеи до Трета световна война“. Всъщност, Турция, която е член на НАТО, вече е замесена, а Иран и Русия също имат интереси в региона. Това е твърде важно, за да бъдем небрежни относно фактите. Нито можем да си позволим „фалшиви съпоставки“.

За тази цел включвам по-нататък откъси от статия, която написах за историята на Карабах. Въпреки че статията беше рецензирана, по причина, с кοято няма да се занимавам, не беше публикувана. Надявам се че тази информация може да се използва от читателите на Общественото православие, за да разбират корените на карабахския конфликт и защо арменците не се борят само за защитата на своята територия, а за своето оцеляване и съществуване. Моля направете каквото можете, за да ни помогнете, или чрез повишаване на осведомеността и/или чрез дарение на Арменския фонд за хуманитарна помощ в Арцах.

Историята на Карабах („Арцах“ на арменски) и съперническите претенции към този регион.

Нагорни Карабах е разположен на кръстопъта на източната и западната половина нa света. „Карабах“[1] е планински мост между Европа и Азия, без излаз на море. Тъй като безброй чуждестранни сили са преминали от този мост — включително персите, арабите, турците-селджуци, монголите и руснаците — трудно се разплита културната история на Карабах. Впреки че Карабах се намира в днешната територия на Азербайджан, този регион съществува като автономна република от 1991 г., когато мнозинството му, което се състои от арменско население обяви независимостта си от СССР. Днес Армения на запад и Азербайжан на изток продължават да се борят за контрол над региона.

Съперническите претенции към Карабах са плод на сложна и припокриваща се история. Мисля, че най-лесният начин, за да разберем историята на Карабах, е да си представим четири основни миграционни вълни — всяка от които оставя незаличимото си влияние. Тези четири вълни са (1) индоевропейската, която оставя етническата принадлежност и по-късно християнството; (2) арабската, която донася исляма; (3) тюрската, която оставя езика; и (4) руската/съветската, която придава новата политическа хегемония. Поради тези четири влияния не може да се разбере напълно настоящият спор за Карабах чрез традиционната, реукционисткаНЯМА ТАКАВА ДУМА парадигма (например етнически конфликт, религиозен конфликт и т.н.).

ПЪРВА ВЪЛНА: ИНДОЕВРОПЕЙСКАТА, I ХИЛЯДОЛЕТИЕ ПР. ХР. ДО VII В.

Първите жители на Карабах са били от индоевропейски етнически произход, вероятно Хети, които са пристигнали в Закавказието[2] през Първото хилядолетите пр. Хр.[3] През 189 г. пр. Хр., цар Арташес е цар на арменците, друг индоевропейски народ, завладява Карабах,[4] наричан оттогава на арменски „Арцах“. Тогава Карабах/Арцах се превръща в една от петнадесетте провинции на царство Армения.[5]

Двама от дванадесетте апостоли (светите Тадей и Вартоломей) са първите евангелизатори на арменците и претарпяват мъченически смърт през I в. Поради усилията на Св. Григорий Просветител — арменец и партски благородник, израснал в Кападокия (днешна Турция), християнството продължава да се разпространява в целия регион. Към 301 г. арменският цар Тиридат III признава християнството като официална религия на Армения, която включва и Арцах [6].

Гробът на св. Григорий (Католикос на Кавказска Албания и внук на св. Григорий Просветител, на когото се приписва покръстването на арменския народ). Гробът е намира под мнастира Амарас в Мартуни, Арцах. Амарас е мястото, където Месроп Мащоц, създателят на арменската азбука, основава първото арменско училище, което използва тази азбука в начлото на V в.

През 387 г. Византийската и Сасандиската империя разделят Армения помежду си, в резултат на което Арцах става част на персийската провинция на Нова Албания.[7] Тази провинция съчетава бившите арменски райони на Арцах, Утик и Сюник заедно с Кавказската Албания, обитавана до голяма степен от различни индоевропейски племена, известни като кавказки албанци.[8] Въпреки неуспешните опити на сасанидите за насилствена асимилация на тези племена, през 461 г. местните арменски князе на Нова Албания („мелиците“) запазват във висока степен своята  автономия.

През този период на автономия св. Месроп Мащоц създава арменската азбука и основава първата арменска езикова школа в Нова Албания в манастира Амарас.[9]

ВТОРА ВЪЛНА: АРАБСКАТА през VII в.

Втората голяма миграционна вълна през Карабах се провежда през VII в. Арабите заменят присъствието на сасанидите и управляват региона до X в.[10] Въпреки че те обръщат много от жителите на Закавказието към исляма, не успяват да променят религиозния характер на арменците. В Историята на албанците на Моисей Дасхуранци, написана през X в., се обяснява как арменските и кавказките албански благороднически семейства са сключили съюз помежду си, често чрез бракове, с целта да се борят срещу арабите. [11]  В края на 10 в. вече не съществува разлика между арменските и кавказските албанци от Нова Албания. Всъщност, в края на хрониките на Дасхуранци, принцът на Албания е описван като „Абу Али, местният арменец“, брат на арменския цар Самбат.[12]

ТРЕТАТА ВЪЛНА: ТЮРКСКАТА през XI в.  

Третата голям миграционна вълна е на тюрските; това е Сселджуската империя през 1071 г. Много историци твърдят, че най-значимото наследство на селджуските турци е езикът, тъй като турският език има води до това множество полуномадски племена в Закавказието да се определят като турци, въпреки че не принадлежат етнически на турския народ.[13] В края на века обаче християните възвръщат независимостта си и арменските князе поемат контрол над региона. През XII в. се поставя началото на периода на феодалните държави, което води до изграждането на много манастири. [14] По това време Карабах е бил населен както от арменоезични християни, така и от селджуските турци .[15]

Когато Монголите нахлуват в региона през 1235 г., унищожават голяма част от Карабах и заселват полуномадски турски и кюрдски наемници. Това води до изчезването  на много арменски аристократични семейства, които или са били убити или заточени.[16] Турските езикови влияния се задълбочават с пристигането на огузите-турци, които основават Османската империя в 1299 г., и след две успешни войни срещу Иран, установяват контрол над региона в началото на XVI в. Тези успехи обаче не са продължили повече от един век. Скоро Русия започва да играе сериозна геополитическа роля и впоследствие започва борба между Османската империя, Руската империя и Иран.

ТРЕТАТА ВЪЛНА: РУСКАТА през XIX в.

Четвъртата голяма миграционна вълна, засегнала Карабах, идва от руснаците, а по-късно от СССР. Русия анексира Карабах през 1805 г. след Рускο-иранската война, разрушавайки иранските адинистративни единици и реорганизирайки ги в провинции. Анексията е довела до разрушаването на петте арменски княжества в Карабахското планинско плато, които са били запазили статуса си на полуавтономия през последните два века.[17]

Показателно е, че през 1868 г. руснаците създават губернацията на Елизаветопол, като са разделили Карабах и са го присъединили към равнините на изток, които са били обитавани от различни полуномадски племена, занимавали се със скотоводството (като кавказките татари и лезгините). Тази реорганизация задейства съперническите териториални претенции между Армения и Азербайджан през XX в. Руското влияние също се отрази на характера на отношенията между различните етнически и религиозни групи в региона,[18] засилвайки разделението между мюсюлмани и немюсюлмани и изправяйки различни етнически групи една срещу друга.

До 1920 г. Армения и Азербайджан са вече включени в Съветска Русия. През юни на 1921 г. Кавказкото бюро на комунистическата партия обявява, че автономната област Нагорни Карабах (АОНК) ще бъде част на Социалистическата съветска репиблика (ССР) на Армения, а на 4 юли Кавказкото бюро решава с мнозинство да гласува официално предоставяне на този регион в Армения. Сталин обаче се застъпва и на следващия ден Бюрото публикува преработено решение, в което се заявява, че населеният предимно от арменци Карабах ще бъде в границите на Азербайджанската ССР.[19] През цялата история на СССР наследниците на Сталин отказват да преразгледат въпрoса на съединяването на АОНК с Азербайджан. Но за арменците въпросът за Карабах далеч не е уреден.[20]

Карабах и неговите съпернически идентичности в края на XX и в началото на XXI в.

Фактът, че регионът е от основно значение както за арменската, така и за азербайджанската идентичност усложнява допълнително съперическите претенции към Карабах.

Арменската идентичност изглежда, че се основава на общ произход, език, религия и историческия опит. Поради колебливия статут на Армения като сила, буферна държава, подчинен и преследван народ, арменската идентичност се развива под постоянен външен натиск и по този начинсе обръща се към себе си.[21] Нора Дъдуик описва арменската идентичност като „основана на арменското самопредставяне като древен, необичаен, талантлив и трудолюбив народ, който е оцелял, докато други народи са изчезнали и който може да претендира за редица „първи“ и „големи“ действия (първият християнски народ, първия геноцид на XX в. и т.н.[22])“

Приемането на християнството като официална религия на Армения през IV в., както и разделението от Византия след отхвърлянето на Халкидонския събор (Четвъртият веленски събор) през V в., окaзва силно влияние върху арменската концепция за уникалния характер на народа.[23] Преди да приемат християнството, арменците са практикували различни варианти на зороастризма,[24] подобно на персите. Нина Гарсоян изтъква: „Покръстването на Армения и приемането на християнтвото е може би най-важният момент в историята й. Това явление рязко откъсва Армения от иранското си минало и я прибавя за векове наред с присъщия си характер, толкова ясен за местното население, така и за народите извън границите  ѝ, които са признавали Армения, почти веднага като първата държава, приела официално християнтвото“.[25] Нещо повече, създаването на арменската азбука в началото на V в. води до хомогенизирането на арменската култура, тъй като най-накрая позволява провеждането на службите на арменски език, а не на гръцки или сирийски.[26]

Преследванията и кланетата по време на упадъка на Османската империя, когато османците възприемат арменците като прозападна пета колона, само тласкат развитието на арменската идентичност.[27] Огромните териториални за губи на Армения,[28] които придружават Арменския геноцид, оставя оцелялото арменско население да се крие в арменските планини, включително и в региона на Карабах.

За разлика от до голямта степен хомогенната арменска идентичност, азербайджанската се развива сравнително наскоро и може да се определи като външна. Първите сведения за „азербайджани“ или „азери“ се появяват в началото на XX в., при формирането на краткотрайната Азербайджанска република през 1918 г. Преди това етническото население се нарича „кавказки татари“ или просто „Татари“.[29] За разлика от арменците, имащи собствен език и религия, азерите са се обърнали навън — идентифицирайки се както с турците в езиково и етническо отношение, така и с иранците в религиозно отношение, понеже споделят същата вяра – на шиитския ислям.[30] Това разделение между тюрския и персийския свят е затруднило развитието на отделно азербайджанско национало или етничесно съзнание.[31]

В началото на XX в. азербайджанската идентичност се влияе силно от концепцията на пантюркизма, която възниква по време на упадъка на Османската империя и предлага обединение на всички тюрски народи от Балканите до Западен Китай. Армения се явява като единствената географска пречка в този план, защото разделя единния турски свят.[32] Освен това, след като османците са нахлули в Армения по време на Първата световна война, за да подкрепят азербайджанските претенции към Карабах, арменците са започнали да приравняват азербайджанските турци с османските и младотурските извършители на арменските погроми през 1895-1896 г. и арменския геноцид в 1915 г.

Веднага след като Михаил Горабчов въведе политиката на гласност в края на 80-те години на XX в., арменците, живеещи в Карабах, започват мирно да се протестират за обединяването на АОНК към Арменската ССР.[33] Преброяването на населението на АОНК през 1989 г. разкрива, че около 84% от 188.000 жители на АОНК принадлежат към арменския етнос.[34] По време на разпадането на СССР ситуацията между Армения и Азербайджан започва да се влошава. До май на 1992 г. новонезависимите държави на Армения и Азербайжан влизат в мащабна война, като очевидният катализатор е самопровъзгласяването на независимостта на Караабах.[35] В  края на тази война арменците контролират Арцах и много околни райони (като лачинския коридор, който свързва Карабах с континетална Армения). Въпреки че Русия постига прекратяване на огъня, през май 1994 г. мирните преговори между републиките Армения, Арцах и Азербайджан не успяват да доведат до мирен договор, оставяйки Карабах в неопределено състояние.

Заключение

Несъмнено Карабах се характеризира с разнообразно културно минало. През последните хиляда години там са живяли рзлични етнически групи. Фактът, че Карабах е от основно значение както за арменската, така и за азербайджанската идентичност и национализъм, допълнително нагнетява напрежение. За арменците Карабах представлява „последната крепост“, където арменската национална автономия е била запазена векове наред без прекъсване.[36] За азербайджанците финансовите им връзки с Карабах в края на XIX в. чрез основаването на Елизаветополска губерния, водещо до създаването на полуфеодална земеделска аристокрация и културен елит, е накарало азербайджанските националисти да смятат региона за своя родина.[37] Всъщност националната идентичност на Азербайджан — въпреки неговото етническо и културно многообразие, което се простира отвъд тюркското наследство — сега е неделима от идеите на пантюркизма  и поради това разчита на увековечавне на мита, че останалите арменски територии, включително Карабах, които стоят между Турция и Азербайджан принадлежат нему.


[1] Въпреки че турското наименование „Кара-бах“, което означава „черна градина,“ не се е появило преди XIV в., ние го използваме, за да обозначим географския регион между реките Кура и Аракс, които се намират на изток от езерото Севан, за обсъжданите исторически периоди.  Вж. Patrick Donabedian, “The History of Karabakh From Antiquity to the Twentieth Century,” in The Caucasian Knot, Chorbajian et al., London 1994, pp. 51, 86.

[2] Използваме наименованието „Закавкази“, за да обозначим географския регион, който обхваща днешна Армения, Азербайджан и Грузия.

[3] Michael P. Croissant, The Armenia-Azerbaijan Conflict: Causes and Implications, Westport, Connecticut 1998, pp. 1-2.

[4] Victor A. Shnirelman, The Value of the Past: Myths, Identity and Politics in Transcaucasia, Suita, Japan 2001, pp. 26-27.

[5] Croissant, The Armenia-Azerbaijan (n. 3), p. 3; Shireen T. Hunter, The Transcaucasus in Transition: Nation-building and Conflict, Washington, D.C. 1994, pp. 7-8.

[6]  Michael B. Papazian, Light from Light: An Introduction to the History and Theology of the Armenian Church, Canada 2006, pp. 36-48.

[7] Shnirelman (n. 4), The Value of the Past, pp. 27, 150.

[8] Ibid.

[9] Shnirelman (n. 4), The Value of the Past, p. 27.

[10] Croissant, The Armenia-Azerbaijan (n. 3)., p. 2.

[11] C.J.F. Dowsett, The History of the Caucasian Albanians by Movsēs Dasxuranci, London 1961, pp. 186-231.

[12] Dowsett, The History (n.13), p. 222.

[13] Croissant, The Armenia-Azerbaijan (n. 3), p. 2; see also Shireen T. Hunter, The Transcaucasus in Transition (n.5), p. 5.

[14] Jean-Michel Theirry, Eglises et Couvents du Karabagh, Antelias 1991, p. 10.

[15] Theirry, Eglises (n.16), p. 17.

[16]  Donabedian, “The History of Karabakh” (n. 1),  pp. 66-69.

[17] Crossaint, The Armenia-Azerbaijan (n. 3), p. 13.

[18] Hunter, The Transcaucasus (n. 5), p. 12.

[19] Croissant, The Armenia-Azerbaijan (n. 3), pp. 18-20.

[20]  Croissant, The Armenia-Azerbaijan (n. 3), p. 25.

[21] Croissaint, The Armenia-Azerbaijan (n. 3), p. 3.

[22] Nora C. Dudwick, Memory, Identity and Politics in Armenia, Ann Arbor, Michigan 1994, p. 59.

[23] Croissant, The Armenia-Azerbaijan (n. 3), p. 4; Относно богословските и политическите последици на отхвърлянето на Халкедонския символ на вярата вж. Michael B. Papazian, Light (n. 6), pp. 96-100.

[24] Theo Maarten van Lint, “The Formation of Armenian Identity” (n. 97), pp. 251–78.

[25] Nina Garsoian, “The Arsakuni Dynasty”, in Richard G. Hovannisian, The Armenian People From Ancient to Modern Times  I, New York 1997, p. 81.

[26] Papazian, Light (n. 6), pp. 65-70.

[27] Croissant, The Armenia-Azerbaijan Conflict, p. 5.

[28] Croissant, The Armenia-Azerbaijan Conflict, pp. 14-18.

[29] Croissant, The Armenia-Azerbaijan (n. 3), pp. 7-8.

[30] Ibid.

[31] Ibid.

[32] Ibid.

[33] De Waal, Black Garden (n. 240),pp. 10-11.

[34] Donabedian, “The History of Karabakh” (n. 1),  p. 52.

[35]  Croissant, The Armenia-Azerbaijan (n. 3), pp. 77-78.

[36] Croissant, The Armenia-Azerbaijan Conflict, p 13.

[37] Ibid.


Елена Амбарцумян е завършила колежа „Фордам“ в програмата за отличие в Линкълн Център (2010) и Юридическия факултет във Фордам (2013). Тя е член на консултативния съвет на Центъра за праволавни християнски изследвания.

Public Orthodoxy (Откритото Православие) се стрем ида насърчава разговорите от различни гледни точки относно съвременните въпроси, свързани с православното християнство. Позициите, изразени в тази статия принадлежат единствено на автора и не представляват, непременно, възгледите на редакторите или на Центъра за православни християнски изследвания.