Предизвикателтвото на християнското свидетелство в политическия свят

От неговото преподобие д-р Емануил Клапсис (Emmanuel Clapsis)

Американският народ е дълбоко разделен и поляризиран относно своите политически позиции и избори. Разделянето и поляризацията в американската политическа сфера също засяга християнските църкви и общности, въпреки че някои от тях избраха да не се справят официално с предизвикателствата, които политиката поражда за личния и обществения живот на хората. Отношението между политиката и християнската вяра е изключително сложен въпрос, който заслужава нашето внимание, понеже християнската вяра и политиката определят до голяма степен личния и колективния живот на хората. Когато обръщаме вниманието си във връзката между религията и политиката, налага се да бъдем предпазливи, за да не подценим или предадем едната на другата, или обратното. Освен това, поради сложният характер на тази връзка, ние трябва да устоим на изкушението да разгледаме мислите си като окончателно решение за начина, по който религиозните общности и християнските църкви трябва да идентифицират основните причини за политическите предизвикателства и да откриват проблемите, които заслужават техния внимателен принос.

Според разни християнски кръгове свидетелството на Църквата към света, често се противопоставя на нейната свещена традиция. Политическите действия и участието в политиката се смята за отстъпване на Църквата от своята основна свещена отговорност. Тя замества иманентността с трансцендентността. Тя заменя Евангелието на любовта и прошката със социални реформи, законодателни промени, политически програми и действия. По този начин, църквите като се съсредоточават  толкова много върху социалните и политическите въпроси, все повече се отдалечават от свещената си мисия, която е да обединят света с Бога и стават неавтентични. Ако такова отношение надделее, тогава църквите съзнателно решават да игнорират политическите предизвикателства и остават безразлични към насилието, несправедливостта, расизма, бездомността, нарушенията на човешките права и нападенията срещу човешкото достойнство.

Ролята на Църквата е разделена между свещеното и профанното, тъй като евангелизацията и цивилизацията, трансцендентността и иманентността, Евангелието и културата, религията и политиката се смятат като отделни, различни и често несъвместими сфери. Тази позиция подценява начина, по-който Божията благодат действа извън каноничните граници на институционалната Църква и подкопава общественото свидетелство на Църквата в едно плуралистично и демократично общество. По този начин тя индивидуализира Евангелието, идващата реалност на Божието Царство, което се отнася до всички човешки аспекти на живота в настоящия свят. Поради тези причини все повече богослови смятат, че политиката като въплъщение на ценностите и принципите, които управляват колективния живот на хората, не може да бъде пренебрегната.

Политиката, независимо дали ни харесва или не, влияе върху начина и качеството на живота на хората. Последицата от това е, че неутралността относно политическите въпроси не може да бъде жизнеспособен избор за християните, които имат специфични теологични възгледи, за това как трябва да бъде светът и как хората трябва да се отнасят един към друг. Съществува тясна, но неслитна връзка между християнската вяра и политиката. Докато евангелизацията е основната мисия на Църквата, т.е. тя е отличителното призвание на Църквата; действията за справедливост, които насърчават мира, са също съставни измерения на мисията ѝ. Всички аспекти на живота в настоящия свят имат богословско и политическо значение. Все пак, огромни трудности възникват, когато се опитваме да превърнем смисъла на християнската вяра в практически политически термини.

Политизирането на християнската вяра от консерванти и либерали християни създава впечатлението, че християнската вяра подкрепя техните, често противоречиви политически програми и избори. В резултат на това, свидетелството на Църквата в света се омаловажава. Независимо от политическите предпочитания, християните могат да се придържат към основните учения на християнската вяра, но тълкуват вярата си по различен начин в политическата сфера. Защо християните не се съгласяват помежду си относно политическите последици на вярата? Не се съмнявам в искреността на техните намерения и вярвания, които понякога могат да ги подкрепят с библейски препратки и богословски аргументи. Поляризацията на тяхната политическа интерпретация относно християнското евангелие ни кара да се запитаме дали християнската вяра е основата, върху която християните изграждат своята политическа идентичност в света, или тяхната идентичност се формира от техните тясно определени лични интереси, страховете и несигурността. Християните затворници ли са на света или вярата им променя възгледите им за него и формира политическите им избори?

Съществува опасност, която вече е очевидна в нашето общество, че религиозните хора са прекалено самоуверени относно своите политически възгледи и пренебрежителни към останалите, тъй като вярват, че техните политически решения отразяват не само техните възгледи, а и Божията воля. Тази ситуация може да води до  насилственото отхвърляне на други, които се придържат към различни мирогледи. Поради това трябва да проявим предпазливост,  тъй като политическите преценки на съвременните общества са изключително двусмислени и сложни. В резултат на това, те рядко могат да бъдат схванати чрез директни повърхностни заключения. Като цяло, хората никога не разбират достатъчно социалната ситуация или политическите последици от изборите си. Това е важно да го разберем, защото когато вярващите се ангажират с политиката, съществува изкушението да се застъпят за крайни решения и радикални действия относно социално-икономически и политически предизвикателства. По този начин християните забравят основният богословски факт, че решенията на социалните проблеми трябва да бъдат свързани с „есхатона“, който идва чрез Божията инициатива и се явява като дар на Господа към Неговия народ, а не  като човешко постижение. В този контекст, основната задача на участието на Църквата в политиката е да демитологизира преобладаващото фалшиво абсолютизиране на силата на политиката да промени света, въпреки че в някои случаи може да подобри живота на хората. Религията трябва да помогне на политиката да бъде едновременно внимателна и по-малко самоуверена. Каквото  политиката възприема като човешка реалност, трябва да бъде допълнено от трансцендентното сотириологично измерение на Божието присъствие в историята, на което Църквата свидетелства чрез своят живот и мисията. Ако това не се осъществи, Църквата се губи смисъла  ѝ, превръщайки се в политическа и човешка организация.

Основната мисия на Църквата е да провъзгласява настъпващото Божието Царство, което означава крайната хуманизация на света. От тази гледна точка, всички политически идеологии и действия, като резултати от човешката дейност, са временни. Те съдържат в себе си съществени несъвършенства, които пораждат социалното отчуждение и страдание, въпреки добрите им намерения. В този контекст, задачата на Църквата е да разкрие отчаянието и раздялата, които човешките политически идеологии са причинили в света, и едновременно с това да води до преодоляването им, предлагайки себе си като образец на истинския и автентичния живот. Това предполага, че Църквата, преди да стъпва към социалната критика в сферата на политиката, трябва да открие новото сътворение на Бога в живота си. По този начин, упражнявайки своите критични функции в политическата сфера, Църквата се превръща в хуманизираща сила на прогреса, която привлича света към по-добро бъдеще. Това принуждава Църквата да не мълчи пред грубата несправедливост и насилието. Ако Църквата не стане беззвучния глас и защитник на бедните, тя се отдалечава от пророческата си мисия и съществува опасност да губи достоверността си. Това обаче  не означава, че Църквата трябва да предлага конкретни социални, икономически и политически програми извън нейната ролята и компетентността си.

Църковните лидери не трябва да се стремят да се идентифицират с политическите лидери, за да показват авторитета си в света. Те трябва да избягват тясната партийна позиция относно политическите въпроси. Ролята на църковните лидери не е да участват сами на политическата арена, а да направят хората чувствителни към това, което подобрява или подценява човешкия живот. Политическите програми, които са предназначени за постигането на такива цели, трябва да бъдат дело на миряните. Църквата трябва да осъзнае, че служението на миряните не е аматьорско занимание нито имитация на делото на  ръкоположените служители, а нещо много по-важно. Служението на миряните е да бъдат свидетели на Евангелието в обществения живот. Църквата трябва да участва в политиката най-вече чрез миряните, които, надяваме се, борят се за да превърнат своята християнска вяра в конкретни действия. В този процес се изисква взаимно обогатяващ се диалог между политиците и вярващите християни. В този диалог вярващите стават тихия глас като онези, които в името на Иисус Христос се застъпват за мир, справедливост и любов към целия свят. Този диалог може да има различни форми. В някои случаи Църквата може да доведе и до радикални пророчески действия срещу злото и човешкото страдание, които политиката може да установи чрез своята изпълнителна власт. Църквата става достоверен свидетел на Евангелието, тъй като тя се оказва в постоянен процес на промяна чрез Божия Дух; тя е  общност от хора, които се свързват помежду си в любов, мир и справедливост по образа на отношенията на трите лица на Светата Троица. Съществуването на такава общност позволява на света да се приближава  до истинската си същност. Църквата трябва да бъде себе си, ако желае гласът ѝ да бъде възприет сериозно от онези, които отказват да приемат света в сегашната му нечовечност. Достоверността на посланието на Църквата в политическата сфера не зависи от това, което тя провъзгласява, а от това, което прави.


Неговото преподобие д-р Емануил Клапсис е бивш професор по богословие на катедра „Архиепископ Иаков“ в гръцкия колеж „Свети Кръст Господен“ в Бостън.

Public Orthodoxy (Откритото Православие) се стрем ида насърчава разговорите от различни гледни точки относно съвременните въпроси, свързани с православното християнство. Позициите, изразени в тази статия принадлежат единствено на автора и не представляват, непременно, възгледите на редакторите или на Центъра за православни християнски изследвания.