От неговото високо преподобие д-р Стелиос Мускурис (Stelyios Muksuris)
Миналата седмица следобед ме обзе непоносима тъга заради едно видео, което гледах. Това беше един доста нов документален филм за Храм Гроб Господен, известен също и като Храм „Свето Възкресение“ . Филмът беше пуснат за мен и моите колеги учени като част от панелна дискусия в уеб семинар за това свещено християнско място и силните претенции относно него от шестте най-големи християнски църкви.
Въпреки че бях запознат с голямата част от информацията, която съм гледал преди в други документални филми и знаех много от проблемите и предизвикателствата относно ситуацията между църквите в Иерусалим, този филм ме впечатли още повече особено ако вземем предвид настоящата пандемия на коронавируса.
Филмът съсредоточаваше върху споровете и напрегнатото съжителство между шестте най-големи християнски църкви, които претендират за Храм „Свето Възкресение“ от времето на построяването му през 4-ия век сл. Хр.: Източноправославната църква, Арменска апостолическа църква, Сирийска православна църква, Коптска православна църква, Етиопска православна църква и Римокатолическа църква. Сред шестте групи, поне до днес и от векове наред, гърците, които принадлежат в Източноправославната църква, са упражнявали най-големия контрол и влияние в светите места в Йерусалим и Храмът Гроба Господен не е изключение.
Нека да бъдa ясен: тези различни групи разбират се помежду си в това свещено място поради необходимостта, т.е. за да „оцелеят“ в рамките и удобствата на собственото си културно и църковно убежище. Някой може да се чуди обаче относно вътрешното разположение на всеки християнин. Разбират ли се помежду си защото наистина го желаят, за да насърчават автентичното християнско братство и взаимната подкрепа? Монасите и духовенството се редуват за да извършват богослуженията и имат определено разписание за да отслужат литургии в главния Храм на Гроб Господен и това е част от ежедневното им бдение. Когато не служат в определените места, те са ограничени в собствените си параклиси около Храма, докато етиопската общност, когато някога е била най-голямата и най-древната от всичките Църкви, се оттегля на покрива на главния Храм.
Всички служат своите литургии с достойнство, преданост и благочестие. За съжаление обаче всички са затворени в себе си; никоя група не посещава последованията на останалите. Единственото им общо събрание е в общата зона близо до плочата или до светинята, където е било положено тялото на разпнатия Господ. Освен това, събират се заедно когато възниква горещо разногласие между тях и трябва да се обадят на израелската полиция да посредничи. Разбира се те се събират заедно през Пасха, на Велика Събота за Чудото на Свещения огън, като се опитват да напредварват един друг за да бъдат сред първите, които ще получат светлината на възкресението от 33-те свещи, които гръцкият православен патриарх на Йерусалим държи по всяка ръка когато излиза от Гроба Господен.
Главният разказващ в този документален филм, който е прелат на Арменската църква и пребивава в Йерусалим, признава етническата принадлежност на петте православни църкви – т.е. гърците, арменците, сирийците, етиопците и коптите. По някакъв начин изглежда напълно ясно, че разделенията между тях произлизат поради етническите причини докато този фактор се засилва и дори се романтизира още повече от историята. Нито веднъж се нарича някой „православен“ в филма, въпреки че терминът „християнин“ се прилага за всички но без ентусиазъм.
Защо трябва да съществуват такива спорове между тях? Христос е общият знаменател на всяка църква и само това признание трябва да ги обединява, а не да разделя мъжете и жените, които споделят обща вяра. Все пак, цивилизованият човек на историята остава вързан на люлката си като новородено дете, все още неузряло. Той предпочита да негодува, да възроптае и да унищожава всичко, което някой друг е събрал и изградил. Още нещо, поклонниците се събират в съответните си църковни области и неизбежно се срещат с други братя и сестри християни от други църкви. Те търпят един друг и научават да живеят съвместно, дори само за няколко минути или часове. Проблемът тук е духовенството и за съжаление, то не дава винаги добрия пример на стадото си. Някой, с когото говорих преди време, оприличи тази ситуация с война между отделни клонове на едно и също мафиотско семейство или между различни мафиотски семейства. Въпреки това „Вечният шеф“ в нашия случай строго забранява подобни войни и насилие.
В този свят, който се разтърсва ежедневно от невидимия враг на вируса, който отнема милиони човешки животи и лишава безброй мъже, жени и деца от нормалния начин на живот —заедно с безмисленото насилие и непоправимата вреда между хора, които поддържат различни политически и идеологически възгледи —тук виждаме хора, които са християни и нямат причина да остават разделени, защото се свързват с най-мощната обединяваща сила, която цялата вселена познава, т.е. Самият Бог. За съжаление в наши дни толерантността и състраданието не се проявяват от онези, чиито Основател е въплъщението на всяка доброта и милост. Ако човек е сътворил Бог по свой образ и по свое подобие, тогава се заблуждава, защото човешкият образ е паднал, изкривен и разложен. Лесно е да последваме Христос, когото ние искаме; съвсем друго е да последваме Христос, когото Бог иска. Много хора паднат в тази бездна, но най-лошото е, че те не се отказват от егоизма си.
Позволете ми да добавя, че добро познат откъс на св. Павел в Галатяни 3:28,[1] за факта, че приоритетът на единството в Христос надделява националните, социалните и половите различия и ги прави незначителни (или най-малкото им придава второстепенно значение). Всъщност този възглед се съобразява изцяло с християнската представа за Свещения огън. Благодатният огън, вековното чудо на Божи Гроб, има за цел да изгори разделението между народите, особено тези, които споделят обща вяра и да обедини всички християни по целия свят с целта да споделят Евангелието на любовта и толерантността с всички хора.
Храмът Гроб Господен и неговите настоящи условия, които са били оформени през векове на затруднено съжителство може да се определи като малък свят (микрокосмос) на една по-голяма действителност, която обхваща целия свят. Не е достатъчно „да се разбираме помежду си защото трябва“. Това което бих искал да чуя „да се разбираме помежду си защото го искаме“. Не е нужно да се чувстваме неудобно с другите, а да осъзнаваме неадекватността на собствения си хладен подход към вярата и колко малко сме отдадени на заповедите ѝ.
Това са моите мисли, мисли на отдаден учен и верен свещеник на Църквата.
[1] Няма вече иудеин, ни елин; няма роб, ни свободник; няма мъжки пол, ни женски; защото всички вие едно сте в Христа Иисуса
Отецът д-р Стелиос Мускурис е професор в катедра на Литургигата и езици във Византийската католическа семинария в Питсбърг и доцент по Литургика и Сакраментално богословие в Магистърската програма по икуменическо богословие на Международния Гръцки Университет в Солун, Гърция.
Public Orthodoxy (Откритото Православие) се стрем ида насърчава разговорите от различни гледни точки относно съвременните въпроси, свързани с православното християнство. Позициите, изразени в тази статия принадлежат единствено на автора и не представляват, непременно, възгледите на редакторите или на Центъра за православни християнски изследвания.
