От Николаос Аспрулис
В средата на доминиращия процес на глобализацията, който се проявява в различни области на живота (икономика, политика, нови начини за комуникация, технологии или нови опасности като тероризъм, екологични катастрофи и непрекъсната разпокъсаност на света) продължава да се води спорът около значението и съдържанието на понятието „глобално гражданство“. Въпреки че понятието се произхожда от историята на философията (напр. Диоген Синопски, стоицизъм) и е свързан с различни сродни думи („гражданин на света“, „космополит“, и др.), които дават нюанси на значението му, определението на глобалното гражданство все още се обсъжда и доста често се среща с подозрение или скептицизъм, считано нещо като „метафора“, която няма връзка с действителността. Освен това, макар че се счита за непоследователен, тъй като се изисква някакъв хомогенен глобален политически ред за да има истински смисъл; глобализацита, променяйки самия контекст на политическите действия, уловията и параметрите на човешкия живот, води до ново разбиране за гражданството, което се стреми да преодолее определени национални или културни връзки. Въз основна на присъщата тенденция на глобализацията, доброволно или неволно, да откъсва връзките на гражданите с територията и историята им, тя предлага на съвременния гражданин свобода от определено място, подчертавайки основната нужда за взаимозависимост между хората по целия свят, обаче без да изобличава значението на местните и националните идентичности. Понятието на глобалното гражданство се появява като стремеж, поне първоначално, за да се намери подходящото равновесие между глобалната общност и определена нация, между глобалното и местното, между универсалното и частното, между човечеството като цяло и индивидуалните човешки същества – макар и това да не се извършва винаги, тъй като глобализацията понякога придава второстепенно значение на конкретната идентичност.
Като се има предвид това схващане, какво може да допринесе източноправославното Християнство?
Общопризнато е от историците на идеите и богословите, че понятието за „личността“ е най-важният принос на православното предание към съвременната мисъл от историческа и екзистенциална гледна точка. По силата на и също чрез техния евхаристиен опит— където се засвидетелства духа на взаимността, взаимозависимостта, солидарността, развиващата се любов и личните отношения — Гръцките Отци на Църквата са описвали самото битие на Бога като релационно par excellence. Този опит стои далеч от стерилната идея и авторитарното разбиране за самооткровението на Бога в историята и ги накара да обработят ново възприятие и да преобразят класическата онтология, като приписват общението в самата сърцевина на битието, нещо, което е било немислимо дотогава. В този смисъл постепенно се явява понятието на личността, което съдържа следните три точки: личността е другост в общението и обратното; личността е тясно свързана със свободата да бъдеш друг или просто да бъдеш себе си; личността е едновременно ипостасна и екстатична идентичност.
Опитвайки се да съчетае едновременно общението и другостта, индивидуалността и съборността; личността се очертава като важна възможност, която се стреми да преодолее напрежението и конфликта между местното и глобалното. Доколкото една от най-интересните характеристики на глобализацията е, че светът същевременно се интернационализира и се локализира, личността изглежда, че може да даде желаното решение срещу напрежението, което преобладава в дебатите между социолозите и политолозите. Богословското разбиране на личността се възприема като понятие, което посредничи между местното и глобалното, изразявайки с по-нюансиран начин това, което бих нарекъл „глокално гражданство“ (т.е. същевременно глобално и локално).
Когато християнското схващане за личността се възприема политически като глокално гражданство (глобално и локално), може да осигури понятиения инструмент за да се справим успешно, от една страна с напрежението между местното и глобалното, което съществува поради спорното понятие на „глобалното гражданство“, а от другата за да се справим с нарастващия проблем на мигрантската криза, която влияяе особено страните на Южна Европа. Всъщност изглежда, че понятието личност, с необходимите ограничения и корекции, може да бъде съчетано с „глобалното гражданство“ и да му придаде едно ново определение.
Още повече, че би могло също да се предложи ново разбиране за „глобално ориентиран гражданин“ в гледна точка на не толкова богословски отколкото политически и философски неологизъм на „глокално гражданство“. Въпреки че личността като такава представлява самото място, където местността и универсалността, или местността и глобалността се срещат, „неслитно“ и „неразделно“, глокалността може да бъде предложена като светския еквивалент на понятието на християнската личност. Включвайки едновременно глобалното и локалното, глокалността представлява нюансирано предефиниране на глобалността, където без да се отстраняват местните аспекти на гражданството със своите национални, културни и расови черти, глокалността се стреми към глобалното измерение, към общението. В същото време, без да се отрича значимостта на глобалната взаимозависимост между хората, местното се представя кто свобода за другия, а не от другия. В този случай глокалността посредничи „присъщата приемственост“ и взаимната зависимост между местността и глобалността, между общението и другостта.
Но каква връзка има личността или глокалното гражданство с мигрантската криза?
Както е известно, европейската мигрантска и бежанска криза започна през 2015 г., когато нарастващ брой бежанци и мигранти преминаваха до Европейския съюз за да намерят убежище, пътувайки през Средиземното море или през Югоизточна европа и особено през Гърция. Правилно се твърди, че мигрантите, особено като лица „без гражданство“ и бездомни, са отлични кандидати за статута на глобалното гражданство. Поради неочаквани бедствия и военните условия, тези хора бяха задължени да напуснат окончателно родината си, търсейки по-устойчиво бъдеще в Европа.
Въпреки трудностите пред които са изправени приемащите страни, аз твърдя, от богословска гледна точка, че тези хора, въпреки че са бездомни и без граданство, все още принадлежжат към човешката раса, което означава, че те споделят всички основни права, приписвани на самото човечество (свобода и др.). Въпреки че политиките за приемане в страните се различават, християнското богословие разглежда всяко човешко същество като уникална личност, независимо от произхода, раса, пол или религията си и т.н. Основавайки се на дълбокото мигрантско преживяване, вкоренено в самата история на Авраам и на Иисус, Църквата схваща миграционния опит като основен аспект на Евангелието, като се има предвид, че християните не са тясно свързани с местните идентичности или политическия и държавния ред, но те са по-скоро бездомни и на път към Царството Божиие, където копнежът за личността може наистина да се изпълни. Според това схващане, мигрантите макар и да предсталяват голямо предизвикателство, особено за национални държави като Гърция, които са етнически и културно еднородни, те са същевременно реална възможност за Църквата и вярващите за да преосмислят своята християнска идентичност и тесните си национални, културни и като цяло естествени връзки. По този начин могат да пренасочат основния наратив на вярата си и да осъзнаят личността като общение и другост, като свобода и любов, дори моментално и превантивно в този век.
Въпреки някакви политически или идеологически отклонения, православното Християнство притежава всички необходими средства за да вдъхне ново морално разбиране и уважение относно мигрантите, които макар и бездомни и без гражданство все още споделят общата екзистенциална тревожност за живота и смъртта, която обединява цялото човечество под понятието на глокалното гражданство. Въпреки че някаква национална държава може да не признава никакви права на мигрантите, след като техните права и човешкото им достойнство са признати от самия Бог, това се счита за необходимото условие, което гарантира тяхната личностна другост.
Накратко казано, твърдя, че понятието за личността, както е било обработено от ранните отци на Църквата, изглежда, че предоставя съществен коректив относно сегашното разбиране на „глобалното гражданство“, понеже запазва необходимото равновесие между местността и глобалността, универсалността и особеността, равновесие, което се изразява правилно от предложения тук неологизъм на „глокалното гражданство“ (глобално и локално), който може успешно да се справи с мигрантската и бежанската криза.
Николаос Аспрулис е заместник-директор на богословската академия във Волос, Гърция.
Public Orthodoxy (Откритото Православие) се стрем ида насърчава разговорите от различни гледни точки относно съвременните въпроси, свързани с православното християнство. Позициите, изразени в тази статия принадлежат единствено на автора и не представляват, непременно, възгледите на редакторите или на Центъра за православни християнски изследвания.
