От неговото преподобие Емануил Клапсис (Emmanuel Clapsis)
Православната църква днес поддържа сърдечни връзки с другите християнски църкви и общности и участва в съвместните опити с тях за възстановяването на видимото единство между всички вярващи християни. Докато повечето православни вярващи възприемат участието на Църквата в този съвместен опит за единство като ръководен от Светия Дух, други изразяват страха си, че по някакъв начин вярата на Църквата се компрометира в името на единството, което не се основава винаги върху истината. Защо православната Църква е решила да участва в икуменическото движение? Как това участие е свързано с нейното твърдение, че тя представлява Единната, Свята, Съборна и Апостолска Църква?
В една енциклика през 1902 г., която се обръща към всички православни църкви, Вселенската Патриаршия ги поканва да преминат към по-динамично взаимно общение, съборност и сътрудничество и да работят с целта видимото единство с други християнски църкви и общности. Вселенската Патриаршия е издала втора енциклика през 1920, която се обръща към всички християнски църкви и предлага създаването на една „общност на Църквите“ с целта общото свидетелство и действие. В енцикликата се посочва, че православната Църква счита, че „сближаването на различните християнски църкви не се изключва поради догматичните различия между тях“. Вселенската патриаршия се надяваше, че църквите могат да целят към единството, ако успеят да преодолеят взаимното си недоверие и огорчение като възродят и укрепят евангелската любов. Това би им помогнало да не приемат една и друга като непознати и чужди, а като част от дома на Христос за „да бъдат сънаследници, съставящи едно тяло, и съпричастници на обещанието Божие в Христа Иисуса чрез благовестието“ (Еф. 3:6). През 1986 г. Третата Предсъборна Всеправославна конференция заяви, че „участието на православните в икуменическото движение не противоречи на естеството и историята на православната Църква, а представлява последователния израз на Апостолската вяра в новите исторически условия.“
Православните църкви възприемат участието си в икуменическото движение като вдъхновено и ръководено от Божия Дух, който желае всички да бъдат в единство с възкръсналия Христос. По този начин това не е просто израз на помирителна любов на Бога, а по-скоро движение на Светия Дух, на което участват църквите. Покойният православен богослов Николаос Нисиотис е твърдил, че църквите надхвърлят своите изповедални предели и излекуват разделенията си, когато позволяват на Божия Дух да ръководи живота им: „Духът е защитникът на динамичното над статичното, на мноогобразието над еднообразието, на изключението над редовността, на парадокса над това, което се счита за нормално.“. Когато разделените църкви се събират, утвърждавайки вярата в Христос и търсейки начин да актуализират и да изживеят своето единство в Божието есхатологично обещание, тогава Божият Дух ръководи техните усилия.
Православната църква участва в икуменическото движение, без да пренебрегва убеждението си, че тя е Единствената, Свята, Съборна и Апостолска църква. Това, което улесни нейното участие, е заявлението „Църквата, църквите и Световният съвет на църквите“, публикувано през 1950 г. в Торонто от ССЦ. „Заявлението на Торонто“ уверява църквите, че тяхното участие в икуменическото движение по никакъв начин не предопределя резултата от продължаващото търсене на единство и че църквите няма да бъдат задължени да променят еклисиологията си. Участието в ССЦ не означава, че православните цървки трябва да разглеждат останалите църкви и общности като църкви в пълния смисъл на думата. Църквите запазват „основното си право да потдвърждават или да отхвърлят изказванията или действията на Съвета“. Заявлението на Торонто осигурява приемлива богословска рамка, която позволява на православните църкви да бъдат активни участници в икуменическото движение, без да нарушават техните еклисиологични правила.
Докато Православната църква може да разглежда участието си в икуменическото движение в съответствие с еклисиологията си, тя не е склонна да отговори на твърденията на други християнски църкви и общности относно тяхната връзка/идентифициране с Едната, Свята, Съборна и Апостолска църква. Това има непосредствени последици за икуменическото свидетелство на Православната църква и превръща икуменизма в разделителен въпрос за Църквата. Епископът Калистос Уеър отбелязва, че: „Ние православните нямаме общо отношение към неправославните християни. Някои от нас (православните) възприемат икуменизма като знак на надежда, други като световен ерес. Някои от нас смятат, че римокатолиците имат истинско свещеничество, докато други смятат, че те трябва да се кръстят отново. Когато се срещаме с други християни, ние говорим с разделен глас. Следователно, нашето участие в икуменическото движение не е толкова ефективно, отколкото би могло и би трябвало да бъде.“
Всеки опит за да се справим с този проблем изисква да разгледаме чуствителността на Православната църква към единството на Църквата. Православната църква е особено чуствителна относно поддържането на приемствеността си с апостолската вяра, живот и свидетелство. Всяко разделение в историята на Църквата се разглежда като отричане на нейното естество, отделяне от тялото на Христос, отклонение от храма на Светия Дух. За да се справи с разколите, Църквата набляга на единството и издава канони, с целта да укрепи това единство във вярата, в живота и в общото свидетелство. Тя се застъпи за това, че онези, които се разделят от Църквата, се отклоняват от царството на Божията спасителна благодат. Въпреки че православната църква никога не е отричала това убеждение, тя е отказала да приеме практическите му последици.
Митрополитът Йоан Зизиулас смята, че проблемът за пределите на Църквата и за последиците за тези хора и общности, които съществуват извън тези предели, остава нерешен въпрос за православното богословие. Той предполага, че „със сигурност не е лесно да се изключат от царството и действието на Духа толкова много християни, които не принадлежат към православната църква“. Той вярва, че кръщението създава пределите на Църквата и че „в рамките на тези предели на кръщението е възможно да съществува разделение, но всяко разделение в тези предели не е същото като разделението между Църквата и тези, които се намират извън пределите на кръщението“. От тази гледна точка кръщението представлява Църквата и дори ако съществуват разделения в кръщелната общност, все пак можем да говорим за Църквата.
Изглежда, че православните църкви са възприели някакъв еклисиологичен агностицизъм, който се противопоставя да разглежда твърденията на другите християнски църкви относно тяхното отношение към Едната, Свята, Съборна и Апостолска църква. Отецът Георги Флоровски оспорва този агностицизъм. Той твърди, че православните църкви косвено признават естеството на другите християнски църкви по начина, по който допускат членовете им в рамките на Православната църква, например чрез повторно кръщение, миропомазване или просто чрез рецитиране на Символа на Вярата. Според него, Православната върква трябва да преосмисли разбирането на схизмата относно едната свята Църква (una sancta). Той предложи, че извън каноничните предели на Църквата няма спасение и че този факт не трябва да се смята като силен тласък за поддържане на единството на Църквата. Все пак днес трябва да бъде заменен с теологията на схизмата. Според св. Августин, схизматичните и еретичните общности, въпреки формалното им разделение от едната свята Цъкрва, продължават да запазват елементи на единството. Следователно всички отделени християнски църкви са свързани помежду си в общение, макар и несъвършено, с Едната Свята, Съборна и Апостолска църква. Признаването на това относително единство се оправдава, понеже съществуват много неразкъсани връзки, при които схизматичните общности се държат в частично единство с Едната църква. По думите на Флоровски тези връзки включват „правилната вяра, искреното служение, Божието Слово и преди всичко Божията благодат, която лекува болните и охранва слабите.“ По този начин всяка схизматична и еретична общност притежава нещо от Бога, което я свързва с живота на Църквата на Бога: „Това, което е правилно в ересите, е това, което съществува в тях и произхожда от Църквата, това, което остава с тях като част от свещеното вътрешно ядро на Църквата и което ги съединява с Църквата.“
Светият и Великият събор на Православната Църква (Крит, 2016) издаде съборно официално съборно становище относно „Отношенията на Православната църква с останалия християнски свят“. Становището е важно, тъй като за първи път в историята си, Православната църква официално оповестява официално становище относно участието си във икуменическото движение. Документът потвърждава убеждението, че „Православната църква е Единната, Свята, Съборна и Апостолска църква“. Призванието на Православната църква, основавано в нейното църковно самосъзнание, е да участва активно в съвместните опити на всички християни за възстановяване на нарушеното единство на Църквата на Бога. При обсъждането на връзката на Православната църква с останалия християнски свят, становището признава други християнски църкви и изповедания, които не са в общение с Православната църква. Във основата на възгледа на св. Киприян Картагенски, някои „традиционални“ православни йерарси и богослови отхвърлят идеята, че има „църкви и изповедания извън православната църква“, тъй като Православната църква е единствената истинска църква. Следователно, те твърдят, че няма нужда да се възстанови единството на Църквата и можем само да се молим за връщането, чрез покаяние, на еретиците и схизматиците в единствената истинска Църква. Тази ограничена позиция върху еклисиологичната оценка на Събора относно другите християнски църкви и изповедания извън каноничните предели на Православната църква винаги е съществувала в живота на Православната църква и в много други християнски църкви. Все пак решенията на Великия и Свят Събор придават твърда богословска основа на решенията на Църквата и нейната вяра, живот и свидетелство в диалога с другите християни, които живеят и изповядват открито Апостолската вяра и се стремят към единството на Божия народ.
Признаването на църковното естество на тези църкви и общности, намиращи се извън каноничните предели на Православната църква я принуждава да бъде в постоянен диалог и сътрудничество с тях, позволявайки на Светия Дух да ги води в пълно единство с Христос. Признаването на църковния характер на други неправославни християнски църкви и общности обаче не одобрява, поне за Православната църква, практиката на взаимнообщение (intercommunio). Нежеланието на Църквата да бъде в тайнствено общение с други християнски църкви— въпреки твърдението, че те са несъвършени и непълни членове на Едината Църквата на Бога— не бива да се възприема като знак на арогантност и не трябва да бъде източник на православен триумфализъм или самодостатъчност. Това също не позволява на църквите да станат самодоволни при сегашното относително единство и сътрудничество, а по-скоро представлява болезнено напомняне на всички, че единството на Църквата на Бога изисква пълнотата на Апостолската вяра, живот и свидетелство. Църквите са призвани към осъществяването на това единство, чрез засилването на молитвите им, така че „християните да работят заедно за да дойде денят, когато Господ ще изпълни надеждата на православните църкви, и те „ще бъдат едно стадо с един пастир“ (Йо. 10:16).
Отецът Емануил Клапсис е православен свещеник и богослов. Той е бил заместник-модератор на Комисията за Вяра и Ред на Световния съвет на църквите и автор на Книги „Православие в диалог: Православни икуменически участия“ (2001) и редактор на книгата „Православните църкви в плуралистичния свят: Икуменичен Диалог“ (2004).
Public Orthodoxy (Откритото Православие) се стрем ида насърчава разговорите от различни гледни точки относно съвременните въпроси, свързани с православното християнство. Позициите, изразени в тази статия принадлежат единствено на автора и не представляват, непременно, възгледите на редакторите или на Центъра за православни християнски изследвания.
