ПРОТЕСТИТЕ ЗА НАВАЛНИ И А-ПОЛИТИЧЕСКАТА ТЕОЛОГИЯ НА ПРАВОСЛАВИЕТО
СВЕЩЕНО МЪРМОРЕНЕ

Андрей Шишков (Andrey Shishkov)

В края на януари в Русия се проведоха, може би най-масовите протести през последните десет години. Протестите бяха предизвикани от ареста на опозиционния политик Алексей Навални, който се завърна в родината си след медицинско лечение в Германия. Още през август 2020 г., руските специални служби са се опитали да отровят Навални, който е прекарал няколко седмици в кома. Два дни след завръщането му в Русия, един филм с разследване за предполагаемото частно жилище на Путин („дворецът на Путин“) се появи в Ютюб канала на Навални, който до момента има повече от 100 милиона гледания. Тези събития са се оказали отправна точка на протестите, докато полицията е арестувала толкова брой хора, нещо, което е предизвикало нова вълна от възмущение.

По това време става очевидно болезненото осъзнаване, че православните християни и особено постсъветските православни християни, нямат богословски език за да говорят за политическите събития. Това важи като за тези, които се възмущават от действията на властите, така и за онези, които ги подкрепят. Днес православната политическа реч е отделена и повтаря едни и същи баналности: „няма власт, която да не е от бога“; „не мир дойдох да донеса, а меч“;  „отдайте кесаревото кесарю“;  „Църквата е извън политиката.“ Но около тези баналности не се формира разказ, смисъл или тълкувание, нито конкретни правила или насоки. Те са хвърлени в публичното пространство и ведната се отдръпват.

Бедността на православната политическа реч се дължи на недостатъчно развита политическа теология и липса на умения за богословски разсъждения по политически теми. Оттук произхожда и недоумението, когато се сблъсква с политически въпроси. Това недоумение се съпровожда от раздразнение поради неспособността на православието да говори и да изрази мнението си на адекватен език, придавайки смисъл на религиозните възгледи на всеки човек. Бедната богословска реч, на която православни йерарси, богослови и обикновени вярващи говорят за политиката е предназначена главно да служи на сегашното правителство или да изрази радикално политическо безразличие. И в двата случая то не е реч, а „мърморене“ около думите „симфония“ или „политическа неутралност.“ Човек, който говори (или по-скоро мърмори) по този начин е като Ходор от книгата Игра на Тронове, който повтаря тавтологии: „Църквата е извън политиката, защото е аполитична“ ; „Симфоничната връзка между църквата и държавата предполага симфонията.“ В Играта на Тронове,, само малко преди смъртта на Ходор оказва се, че това, което мърмори има някакво значение: „Задръж вратата!“ (Hold the door- холд дъ дор). Недоразумението кара говорещия да почувства малоценността си и едновременно, че той се намира отвъд този свят.

Православните християни често се гордеят със своя нонконформизъм — че те не са водени от силите на този свят. Но този нонконформизъм и чувството, че се намират отвъд този свят често и парадоксално съчетава лоялността към властите с вярата в разни конспиративни теории. Това е особено вярно за Русия, където всъщност твърде често предполагаемото чувство на православните, че са отвъд от този свят се оказва съвсем лицемерно. Например председателят на отдела за външни църковни връзки на Руската православна църква Иларион Алфеев заяви в телевизионата си програма, че участието на деца и младежи в протестите e неприемливо, тъй като младежите трябва да останат извън политиката. И все пак той никога не беше изразил възраженията си срещу участието на деца и младежи в продържавни дейности. Екзархът на Беларус, митрополит Вениамин Тупеко, многократно е повтарял последните шест месеца, че църквата трябва да е извън политиката и все пак на фона на протестите, той награждава с църковни ордени верни служители на Александър Лукашенко. Награждаването на църковни ордени има дълга традиция в православието и изразява сакрализацията на политическата власт, дори когато тази власт действа еретично или неморално. Православните вярващи са свикнали да виждат в лицето на владетеля светлината на ореола, независимо дали той е император-еретик, Йосиф Сталин или цар Ирод, който изпраща войници да убиват младенците във Витлеем. Урокът е следващия: православният човек не може да говори за политическата власт; може само да мърмори благоговейно пред нея. Всеки критик на властите се превръща в отстъпник, еретик, агент на тъмните сили.

Причината за отсъствието на православната политическа теология в русия, а и в глобален контекст се крие в по-общата криза на православното богословие. Още в началото на 20-ти в., след Първата руска революция от 1905 г., която е довела до появата на първата държавната дума и особено след революцията от 1917 г., руските религиозни мислители са били активно включени в тълкуването и оформянето на новия политически ред. Личности като Николай Бедяев, о. Сергей Булгаков, Семьон Франк, проектът „Нов град“ на Георги Федотов, Фьодор Степун, Илья Фондамински, майка Мария Скобцова и много други са предложили оригинални примери за православната политическа теология. В известен смисъл те могат да бъдат наречени политически богословски иконоборци, защото унищожават не икони на свещените авторитети, а всъщност идолите. Въпреки това, тази кратка светкавица на православната политическа теология бързо угасна. Неопатристичната програма, която е преобладаваща в православното богословие е довела тези мислители в маргиналите. Всички тези мислители бяха под подозрение, че не са православни. Достатъчно е да си припомним историята за тормоза срещу Федотов в Богословския Институт „Св. Сергий“ в Париж. За преобладаващото православно богословско течение тези богослови бяха твърде либерални, твърде политически и следователно еретични. Те бяха спасени от забравата само като са им поставили етикета на „религиозната философия.“

Водещите богослови на новата епоха, о. Георги Флоровски и о. Александър Шмеман, не са се занимавали много с политиката. Неопатристичният синтез, със своята сакрализация на миналото и омраза към съвременната философия, доста бързо се обърна от „напред с отците“ към „обратно с отците“ и породи различини историко-философски дискурси, като политически исихазъм, византинизъм и теория на „Москва – Третия Рим“ (в съвременната си версия). В моята родина, след края на комунизма апологетиката на православната Русия извади старите икони-идоли на имперската власт и нарочно ги помрачи, за да изглеждат по-стари и свети. Ето как, например, „Византийският урок“ на митрополит Тихон Шевкунов беше замислен и приет от публиката.

Неопатристиката е върнала не само светите отци, а и отците-аскети, правейки ги популярни и следователно пример за всички православни вярващи. В резултат на това един усилен, традиционен аскетизъм замени морала. Проблемът е, че в аскетичната борба срещу страстите моралните проблеми не съществуват понеже липсва категорията за моралния избор. Аскетичният идеал се идентифицира с безразличието към светските морални дилеми, защото помислите, както добрите така и злите, трябва да бъдат изкоренени. Освен това православният аскетизъм учи, че дори и самият Бог да се появи пред някого, той не бива да се доверява на това видение, защото появяващият се може да се окаже, че е дяволът в лъчезарен облик. Това отношение предизвиква параноя и подклажда конспиративния начин на мислене. Не е тайна, че основните огнища на конспиративнтие теории в православието са манастирите, особено тези, в които са въведени строги правила и където се култивира този усилен, традиционен аскетизъм. Накрая подвижникът трябва да предаде волята си на духовния водач. А в онези страни, където държавата претендира, че е духовен наставник, като непрекъснато се намесва в религията (както в Русия или Беларус), православните рискуват да попаднат в капан. Те не могат да поставят под съмнение действията на наставника си и когато това се съчетава със сакрализацията на властта води до зашеметяващи последици.

Дълбоко съм убеден, че основните принципи на неопатристичния синтез като метод в православното богословие са допринесли за развитието на конспиративни теории и за упадъка на морала в съвременното православие. Разбира се, когато твърдя това, имам предвид преобладаващото неопатристично богословие, което процъфтява в богословските школи и се преподава на бъдещите свещеници. Съществуват изключителни богослови, които работят с този метод и не могат да бъдат обвинени в нищо описано по-горе: митрополит Калистос Уеър, митрополит Йоан Зизиулас, ο. Джон Беар, Андрю Лаут, Кирил Говорун и други. Средният неопатристичен богослов обаче се съмнява за православието на горните.

Картината, която очертах, изглежда доста тъжна. Но все пак има надежда. От една страна се появява едно ново поколение на православни богослови, за които политическото богословие е начин да се намери нов език за общуване с обществото. От другата страна, точно както в началото на 20-ти в., когато социалните и политическите сътресения са накарали православните богослови да се занимават с политическата сфера, също и в постсъветската епоха, политическата теология започва да дава отговори за актуални събития. Рязката промяна започна с украинската „теология на Майдан“ по време на „Революцията на достойнството“ през 2014 г. През 2019, в Русия се появи отворено писмо от православни духовници в подкрепа на подсъдимите по московското дело относно протеста. През 2020 г. публичното богословие се повява в Беларус в отговор на фалшифициране на изборите, държавното насилие и църковната сервилност (Обжалване на православните християни в Беларус). Сега в Русия съществуват опити за да се разбере по политически и теологически начин историята на завръщането и ареста на Алексей Навални като и масовите протести (Фьодор Людоговски, Александър Морозов).

Православната политическа теология се ражда в отговор на политическото насилие, несправедливостта и неспособността на църковните власти да дадат морална оценка на случващите се събития. Това, на което сега сме свидетели, са спорадични, едва свързани инициативи. Те напомнят опитите на човек, който е загубил способността си да говори и трябва да се научи отново. Гласът все още е слаб и думите често се бъркат. Предстои още дългъг период на рехабилитация.


Андрей Шишков е съосновател и изпълнителен директор на Центъра за напреднали изследвания в Москва, Русия и съавтор на Телеграм канала „Православие и зомбита“.

Public Orthodoxy (Откритото Православие) се стрем ида насърчава разговорите от различни гледни точки относно съвременните въпроси, свързани с православното християнство. Позициите, изразени в тази статия принадлежат единствено на автора и не представляват, непременно, възгледите на редакторите или на Центъра за православни християнски изследвания.