НАРОДНИ ТРАДИЦИИ И АВТЕНТИЧНОСТТА НА СЪЗДАВАНЕТО НА ПРАВОСЛАВНАТА КУЛТУРА

От Ник Хартман (Nic Hartmann)

Православната култура е жива и процъфтяваща. Тя се намира в хлябовете, приготвени с любов от Ливанска баба за рождения ден на сина си, в нашите пасхални кошници, във веселите грешни произношения на нашите деца когато казват „Христос Възкресна“ на различни езици и също в нашата общност. Тя се  намира в нашите къмпинг програми, нашите мисии и разговори, които водим в Фейсбук с енориашите си и православните майки. Този народен живот поддържа православната култура жива.

Базираната в Тусон Югозападна Асоциация на Народния Живот, една организация с нестопанска цел свързана с Университета в Аризона, определя народното творчество и живота като „неформална, позната обща страна на човешкия опит, която не се включва в официалните записи на културата (често срещани в музеи и университети). Изучаването на народното творчество включва езика, музиката, танците, игрите, митовете, обичаите, занаятите, архитектурата, приготвянето на храна, шегите, хумора и почти всичко друго, което хората неформално казват или правят.“ Народният живот протича в училищата, в църковните събрания, в градовете, в селата, и дори в компанията на двама души.

Именно тази научна сфера ме накара преди повече от десет години по време на следдипломното ми обучение да стана православен християнин.

Като фолклорист, имах възможността да забележа красотата в общността. След като изучавах материалната култура и религиозното изкуство по време на следването си, успях да оценя общностите на православните художници, всички онези, които са посветени на шиенето на богослужебните одежди, иконописа или илюстрирането на детски книги за светците. Проучването на опитната и сензорната етнография ми позволи да оценя благоуханието на тамяна, светлината на свещите от пчелен восък и музиката на византийското пеене, като част от цялостния опит на вярата. Дискусиите относно дейностите на малки групи и творческата практика, оформиха начина, по който възприех правсолавните представи за изразяване на скръбта при погребенията, изразите на религиозната идентичност в дигиталното пространство и начина, по който хората се събират около масата всяка седмица за да пият кафе заедно.

Като православни, ние притежаваме богато културно наследство и това богатство допълва богословската дълбочина на две хилядолетния опит, който ни обединява в живота в Христос.

Въпреки това поради недоволство и страх, които не успява да разбере напълно нашето културно богатство, през последните години се наблюдава нарастваща вълна към създаването на „православна култура“, с цел да се съсредоточи върху създаването на културни практики в православен контекст, като отговор на това, което се смята за постхристиянски свят. Освен това има определени култури, които се считат за примери. Често дискусията се фокусира върху творци от Обединеното кралство и Русия. Последната дори се възприема като еталон, към който православните от Америка трябва да гледат, за да получат насоки относно християнския живот.

Тези гледни точки обаче не са нищо ново в областта на фолклора; всъщност романтичните националистически идеи под тях и културният есенциализъм, които ги подкрепя, представлява останки от ранното научно изследване през XIX в. По това време изследователите считаха определени народни истории за истински (и достойни за разказване) и изключваха тези, които са ги възприели като фалшиви. Освен това културната политика за доброто и автентичното доведе до заместването на тогавашните културни практики според външни идеи за доброто и авентичното. В основната работа на фолклориста Дейвид Уиснант Всичко, което е родно и хубаво (All that is Native and Fine), която обсъжда културната политика на селището и народните училищни движения в Апалачия, Уиснант подчертава как външните сили са въвели англосаксонски и скандинавски концепции за „добра“ кулутурна практика, докато често са игнорирали шотланско-ирландското наследство на местните жители, създавайки понякога есенциалистки идеи за това, което — според заглавието на Уиснант — е родно и хубаво.

Тези остарели и проблематични идеи, които са оформили голяма част от ранната културна практика през XIX и XX в. са проникнали в опитите за създаване на „православна култура“ като алтернатива на сегашното състояние. Един от начините, по който се представят тези възгледи е чрез разни статии и подкасти, повлияни от Джозуеф Кембъл, който често се споменава в тях. Писанията на Кембъл, вдъхновени до голям степен от Юнг, обикновено се отхвърлят от фолклористите, не само защото психоаналитичните изследвания се оказват недостатъчни в разбирането на човечеството, а и защото се съсредоточават върху едностранното възприемане на действителността. (Вж. за повече информация работата на фолклористите Джеана Йоргенсен, Баре Толкен и Алън Дундес). Това, което е родно и хубаво за някои, за други е безотговорно и води до изолирането им.

Възходът на плурализма, съчетан с постколониални и критични регионални изследвания, показа, че работата на Кембъл не е достатъчна за да обясни света. Продължава обаче да играе роля в оформянето на мисълта на онези, които принадлежат към православния свят и желаят да създадат „нова култура“. Това е очевидно, ако вземем предвид присвояването на творчеството на Кембъл от личности като Джордан Питърсън— автор, който е много популярен сред православните християни поради критиките му към съвременната култура, харизматичния му характер и миналите  изследвания за тоталитаризма.

Опитът да се създаде ново православно културно движение е свързан със изказването на архиепископ Елпидофорос и отхвърлянето от негова страна на Бенедиктинската опция на Род Дреер като: „схема на християнския „хасидизъм“, която търси разделение въз основа на външни форми.“ Светът в епохата на романтичните националисти е бил автентичен, но е бил пренебрегнат от онези, които са имали привилегията да решават избирателно кое е добро и трябва да се сподели с другите. Този възглед е водил до разделение, понякога чрез расистки политики, друг път чрез колониалистическото възприемане на „Другия“, както може да се види и в много антропологични музеи.

Ако полагаме твърде много усилия да създадем нова „православна култура“ в нашата църква, рискуваме да изключим много от нашите братя и сестри, както и ежедневието им, смятайки ги за неадкватни. Ако сме готови да седнем с тях, да слушаме разказите им, да живеем с тях, ще открием, че и те живеят според теологията си, вместо просто да четат или да говорят за нея.

Вместо да се оплакваме от това, което не съществува, може би трябва и ние да бъдем като фолклористи в нашите енории. Тоест да слушаме, да споделяме нашия опит и да запалваме свещи, така че красотата на ежедневието да се преплита с красотата на църквата.


Ник Хартман е фолклорист, художник на комикси и доцент в университета Mount Mercy.

Public Orthodoxy (Откритото Православие) се стрем ида насърчава разговорите от различни гледни точки относно съвременните въпроси, свързани с православното християнство. Позициите, изразени в тази статия принадлежат единствено на автора и не представляват, непременно, възгледите на редакторите или на Центъра за православни християнски изследвания.