Пантелис Калаидзидис (Pantelis Kalaitzidis)
Тексът е публикуван за първи път на гръцки език в новия блог на Академията за богословски изследвнаия във Волос, πολυμερώς και πολυτρόπως („по много пъти и по много начини“). Прочете гръцкия оригинал.
Защото, като ни напомня Посланието до Евреите Бог, след като в старо време много пъти и по много начини говори на отците (срв. Евр. 1:1), точно както в тези последни дни, като свидетелстват павленските и католическите послания, Евангелието беше проповядвано и въплъщено в разнообразна, плуралистична и икуменическа среда.
Защото, съвременният „ортодоксизъм“ до голяма степен изглежда, че е загубил прекрасното равновесие на Халкидон (IV Вселенски Събор), равновесието на неслитно, неизменно, неразделно и неразлъчно и все повече се подвежда в едностраността или в гносеомахически битки, както и в богословския език на монофизитизма. Достатъчно е да посетете религиозна книжарница. Ще откриете, че Св. Писание и Отците са били съвсем победени от всякакви съвременни старци и техните разкази, които от доста време вече заемат привилегирована позиция!…
Защото, съвременното православие често е склонно да замени богословския плурализъм с всякакви монофонични версии и допълнително да доведе до още повече църковна/еклисиологична и юридическа фрагментация националните църкви и православната диаспора. По този начин легитимният (и традиционният) богословският плурализъм на Православеието, единството в многообразието, бива заменен в много случаи от духовната еднаквост и се мобилизира на една страна, една тенденция, един едностранен израз.
Защото, Православиетоне е просто „мистичната“, „екзотичната“ или „източната“ версия на Християнството, както често се смята за такава (и това главно се дължи на нас), а изпълнението на живота и благодатта, опитът на съборността, която се основава на цялостта, а не на частичността, отличаваща се с „многостранност и много начини“, според разнообразието на дарбите, които представляват обогатяването на Светия Дух в богословието (срв. Слава на Рождество христово), а не с едностранчивостта и еднообразието. Православието е съборност, която не налага определен образец на духовния живот, но обхваща божественото и човешкото, аскезата и евхаристията, монашеската духовност и евхаристийната духовност, учението и морала, теорията и практиката, тишината и словото, духът и материята, тайнствеността на Бога и тайнствеността на ближния, вертикалната ос и хоризонталната ос, гръцките Отци, но също и сирийските и латинските Отци, които според покойния отец Георги Флоровски съставляват „християнския елинизъм“, историята и есхатологията, „настоящето“ и това, което „още не е дошло“. И списъкът продължава…
Защото Християнството се появява и пуска коренни в разнообразна среда, където благодарение на Св. Павел, то придобива своя мултикултурен характер, който беше обявен от Христовото Евангелие. Както отбелязва отецът Ламброс Камберидис в по-ранна реч в Академията за богословски изследвания относно единството и многообразието на църковното тяло и Тринитарния ипостас:
„От сега нататък всички различия, които са склонни да отменят […] единството в полисемантичното тяло и личността на Христос, имат за отправна точка неспособността да приемат и да разберат множествеността на разпръснатостта, която се култивира от Православието като упражнение на правната вяра, за да го отнесе в хармоничното съгласие на Тринитарното единство. Взаимопроникването на множествeността в единството на Христос определя духовното качество на Православието.
Това разнообразно разнообразие е необходимо условие за православния светоглед, защото то се ражда чрез връзката с „другия“, която Бог въвежда в света, със създанията, с човечеството […] Той обединява онова, което преди е било разделено, съчетавайки в един синтез онова, което дотогава се е смятало за противоположност, духът с тялото, едното с многото, светът като земно църковно тяло с Царството небесно. Различните ереси никога няма да могат да приемат този синтез на множествеността и уникалността, на бъдещето на есхатологичното царство заедно с историческото настояще. Те просто ще настояват на една уникална реалност, съсредоточени в частта, стремяйки да я наложат като крайното цяло. Монофизитизмът, моноенергизмът, монотелитизмът, изразява точно тази неспособност на техните едностранчиви последователи да търсят начини за съжителство с другия в този живот, нещо, което се култивира от многообразието на Православието.
На мозаечен под в Сирия, Павел епископ на Апамея, който се бореше за преобладаването на православната вяра отличаваща се с многостранните принципи на спасението, на пода, който отразява донякъде разнообразнието на ученията разказани на купола, и представя многостраността на света с изображения на растенията, на морето, на вълните, на елените, на змиите, на лозята – именно, разнообразното символично представяне на спасението – той поръча на майсторите да пишат на нефа на храма: РАЗНООБРАЗНАТА МОЗАЙКА НА ГОРНИТЕ УЧЕНИЯ Я ВЪВЕЖДА ПАВЕЛ, ЧОВЕК КОЙТО МИСЛИ ПО РАЗНООБРАЗНИ НАЧИНИ.“[1]
Защото, ако в исторически план Църквата и богословието (срв. Римския и византийския свят дорио и периодът на османското владичество), приемат, макар и с известни затруднения, фразата „много пъти и по много начини“, спешно е сега да преоткрием ценността на легитимния богословския плурализъм, а също и на самия диалог и диалогичното богословие. Всъщност предизвикателството на глобализацията и действителността на мултикултурните общества заедно със смесването на народите, културите и религиите, поставят спешно пред Църквата и пред богословието актуалния въпрос за религиозното многообразие, връзката с „другия“, който отразява крайния „друг“, т.е. Бога. Появата и консолидирането на различни видове различност (етническа/национална, расова, религиозна,идеологическа, социална, възрастовна) в живота на хората и обществата, доведе до загубата на хомогенното социално и религиозно пространство и до радикална трансформация на затворените традиционни общества.
Защото, Православието днес е призвано да разработи и да формулира богословие за другостта и идентичността. Последната, в по-широка и по-есхатологична перспектива, обхващаща също и другостта, тъй като „другият се превръща в онтологична част от нашия идентичност“, а „другостта не представлява заплаха за единство, а е задължително условие за него“ до степен, че „другостта е съставна част на единството, а не следствие от него“ за да си припомним думите на класическата творба „Общение и другост“ на митрополита Йоаннис Д. Зизиулас.
Защото, въз основна на гореспоменатото, фундаменталисткото отстъпление и традиционализъм, отричането на модерността и действителността на плуралистичните общества, отхвърлянето на диалога и на „другия“, националистическата версия на християнския проповед и на църковното събитие, представляват изкушения, които истинското Православие и находчивото богословско съзнание са постоянно призвани да отхвърлят и да превъзхождат.
Защото, Църква, която не води диалог със света и неговите проблеми, която не беседва с „другия“ и с това, което носи, тогава престава служи като ек-клисия, т.е. събрание, тъй като отрича най-важното последствие на Въплъщението: възглавяването на цялото творение в Христос (Еф. 1:10, срв. Гал. 3:28, 4:4; Кол. 1:16, 3:11), тоест приемането и преобразяването на тварното от нетварното, приемането на цялата човешка природа и история в личността на Въплътения Син и Божието Слово.
Защото, необходимостта и императивът на диалога, с други думи, диалогичният етос на Православието, произтича както от неговото богословско самосъзнание, така и от природата на Троичния Бог, тъй като, както знаем, нашата вяра в Светата Троица не е в единица, затворена в себе си, а в общение на вечна любов, свобода и взаимопроникване.
Защото, както отбелязва и митрополитът на Димитриада г-н Игнатий по време на представянето на сборник (2006), публикуван от Гръцкото православно училище на Светия Кръст, с заглавие „Православни църкви в плуралистичния свят“ (ред. Отец Емануил Клапсис), както и по време на дискусия в Атина за междурелигиожния и междукултурния диалог (2011): „този вътрешно-тринитарен диалог се разширява със сътворението и се превръща в диалог на Троицата с тварната, другосъщна действителност, и особено с венеца на сътворението, т.е., човешкото същество. Сътворението е наистина диалогът, въведен от Бога, абсолютният „Друг“, с тварната реалност, диалог, който продължава до есхатологичната пълнота, до благостта на Царството на Троичния дом на Бога. В този диалог на Божието домостроителство, Въплъщението, приемането на човешката плът от Сина Словото на Бога заема централно място. Затова Църквата, тялото Христово, не съществува за себе си, а за живота на света (Йо. 6:51). […] Църквата трябва да продължи в Светия Дух диалогичното си дело на спасението в рамките на историята, т.е. трябва да участва в диалог с това, което все още не е Църква.“
Защото, диалогът е най-характерният израз на любящия етос, самото свидетелство за духа на християнската любов и помирение, докато необходимото му условие е мета-ноя/покаяние, чувството за загуба и липса на „други“ (т.е. противоположното на самодостатъчността), излизането от нас самите и нашите уверености, движение, което ни води към преодоляване на страха и егоизма или дори на теологичния и църковния провинционализъм и изолацията. Диалогът помага да се срещнем с „другия“, да преодолеем невежеството, подозрителността и недоволството, да премахнем недоразуменията и да обсъдим заедно новите предизвикателства.
Защото, най-накрая, блогът на Академията за богословски изследвания във Волос „по много пъти и по много начини“ се стреми да служи този диалогичния етос, както и щедростта и широкоскроеността на Православието. Блогът е създаден, за да служи като пространство за диалог и ползотворен обмен на мнения за всеки, които иска да коментира актуалните въпроси от богословска гледна точка или се опитва да започне диалог между богословието и предизвикателствата на съвременния свят, достигайки по-този начин по-широката и не само академичната публика. Следователно, блогът се стреми да включва не само академични доклади, а и текстове, които се стремят да популяризират православното богословие, както и по-широката християнска мисъл, без непременно да се идентифицират с официалните възгледи на Академията във Волос или с официалните изявления на Църквата. Приемайки за заглавие началния стих на Посланието до Евреите, далеч от всяка претенция за авторитетна или изключителна интерпретация на този стих, намерението на този блог е да служи на богословския плурализъм, да приветства и да синтезира съществуващите богословски тенденции.
[1] о. Ламброс Камберидис, „Разнообразието на православието в едностранния свят“, списание Индиктос, бр. 21, ноември 2006 г., сс. 47-62, тук 57-60 [на гръцки].
Д-р Пантелис Калаидзидис е директор на Академията за богословски изследвания във Волос, Гърция и член на изпълнителния комитет на Европейската Академия за Религия, в Болоня, Италия.
Заглавното изображение е детайл от стенната живопис на Възнесение господне, творба на Ралис Копсидис, в църквата „св. Апостол Павел“ в Православния център на Вселенската Патриаршия в Шамбези, Женева, Швейцария (1975).
Public Orthodoxy (Откритото Православие) се стрем ида насърчава разговорите от различни гледни точки относно съвременните въпроси, свързани с православното християнство. Позициите, изразени в тази статия принадлежат единствено на автора и не представляват, непременно, възгледите на редакторите или на Центъра за православни християнски изследвания.
