ХВЪРЛЯЙКИ КАМЪНИ В СТЪКЛЕНИ КЪЩИ
МОСКВА КОНСТАНТИНОПОЛ И АВТОКЕФАЛИЯ

Отец Богдан Хладио (Fr. Bodhan Hladio)

Много мастило продължава да се изразходва, срещу Константинополската патриаршия относно нейното „неканонично“ предоставяне на автокефалия на Православната църква на Украйна (ПЦУ). Показателно е изявлението на новоизбрания Сръбски Патриарх Порфирий:

„Действията на Константинопол в Украйна не са в съответствие с преданието на Църквата. Ние сме на страната на реда и каноните […] мнозина ще кажат, че ние [Сръбската православна църква] сме на руска страна. Ное ние сме на страната на реда и каноните.“

Такива твърде често срещани и банални изявления игнорират факта, „че относно…начинът за предоставяне на автокефалия за всяка част на Църквата, нито един от свещените канони не дава насоки или намеци.“[1] Такива изявления като това на Сръбския Патриарх повдигат въпросите: „Кои канони? Чий ред?“.

Общоприето е, че за предоставяне на автокефалия, Църквата трябва да бъде „зряла“ и да притежава достатъчно „ресурси“ (т.е. достатъчен брой епископи, епархии и вярващи), за да може да организира и да поддърже църковния си живот. Трябва вярващите и клириците да пожелават определена територия да бъде автокефална и след това „Църквата-майка“ (автокефалната Църква, на чиято територия се намира „Църквата-дъщеря) да се съгласи. Тогава автокефалията се предоставя по връчването на Томос от Вселенската патриаршия и признаването от всички останали автокефални Църкви.

Не е възможно да се проведе конструктивна дискусия за украинската автокефалия, без да се вземат предвид аномалните автокефалии, провъзгласени едностранно от Московската патриаршия в Полша, Чехословакия и „Америка“.

Що се отнася до Украйна, след Събора на единството (15.12.18) и предоставяне на автокефалията (06.02.19), Московската патриаршия (МП) обвини Вселенската патриаршия (ВП) за нарушение на московската „канонична територия“, защото е дал автокефалия на „схизматични тела“ и че е пренебрегнала „каноничната църква“, т.е., „Украинската православна църква“ под юрисдикцията на Москва („ПЦУ-МП“).

От гледната точка на ВП тези твърдения са напълно фалшиви: актът, който прехвърля надзора над Киевската епархия на МП през 1686 г., е бил премахнат от ВП през септември 2018 г. „Схизматичните тела“, т.е. Украинската автокефална православна църква и Украинската православна църква-Киевска патриаршия са престанали да съществуват по силата на тяхното „самоликвидиране“ преди Събора на единството. ВП изпрати покани до всички йерарси на ПЦУ-МП, включително и на предстоятеля, митрополит Онуфрий,  който беше единственият примат на трите православни тела, с право от ВП, да бъде избран за предстоятел на новата автокефална Църква. Освен това, МП не беше постигнал никакъв напредък към решаването на десетилетния разкол в Украйна. Обвиненията на Москва срещу ВП, вземайки предвид историята на използване на автокефалия като политически инструмент от МП през 20-ти в., изглеждат особено неискрени.

След сближаването на Сталин с МП през 1943 г., комунистическите власти насърчават Московската патриаршия да поеме ръководна роля в световното православие, с цел да бъде създаден „Православен Ватикан“ и да се организира свикването на „8-и Вселенски събор“ (вж. глави 8 и 9, Руската Православна Църква 1917-1918: От упадък до възраждане,  Даниела Калканджиева [The Russian Orthodox Church 1917 – 1948: From decline to resurrection, Daniela Kalkandjieva]. След краят на Втората световна война МП принуждава Полската църква да се откаже от автокефалията, предоставена на нея от ВП през 1924 г. Поради следвоенните гранични договерности по-голямата част от територията и вярващите на Полската православна църква е била в Съветския съюз, и така Църквата е била останала само с две епархии, очевидно недостатъчни „ресурси“ за да придобие автокефален статут. Независимо от тази аномална ситуация, МП предостави (отново) автокефалия на Полската църква през 1948г.

Оставяйки настрана разпръснатите общности в източните региони, Православната църква в Чехословакия е била основана от Сръбската патриаршия с енории и клирици, които бяха напуснали Римокатолическата църква. След Втората световна война (много по-голямата в брой) Гърко-католическата („униатска“) църква в Чехословакия, е била ликвидирана от комунистическите власти. По „молба на Москва“ сръбската църква прехвърли каноничната си територия (включително и Мукачевската епархия, която по това време е била включена в Съветския съюз) на МП, която през 1951 г. едностранно провъзгласи Чехословашката църква за автокефална.

Провъзгласяването на автокефалията на Православната църква в Америка (OCA) е станало по подобен начин. Известна като „Метрополия“ (преди 1970 г.) тя е била трън в очите на МП, която не е била в състояние да проникне в нея и да я контролира, докато „екзархията“ на МП е представлявала финансоф и политически пасив. Когато в края на 60-те Метрополия се е опитвала да бъде призната канонично от ВП, Москва решава, че най-добрият подход е тя да провъзгласи Метрополия за автокефална. По този начин Православната църква в Америка щеше да получи каноничната легитимност, която е искала, докато МП щеше вероятно да печели по-голямо влияние върху нея като „църква-майка“.

Автокефалията на Полша е била неправилна, тъй като тази Църква не е разполагала с необходимия брой епископи, епархии и т.н. За да се предостави автокефалия на Чехословакия трябваше първо да се „прехвърли“ каноничната територия на Сърбия в Москва, за да стане тя „църква майка“. Автокефалията за „Америка“ е предоставена на една църковна юрисдикция сред мнозина, а не на всички православни християни на „Америка“ —т.е., всяка Църква е аномално автокефална по свой собствен начин.

Всичко това повдига няколко въпроса:

Несъмнено, Константинопол е Църквата Майка на Киевската митрополия, както е била Църква Майка на църквите на Сърбия, Румъния, Гърция, и др., защото когато балканските страни са установили собствена си държава църквите им са получили автокефалия от Константинопол. Украинската държава се възстановява през 1991 г., и до средата на 21-и в., по-голямата част от православните християни в тази страна явно са пожелали собствена автокефална църква. Тогава как действията на Константинопол в Украйна могат да бъдат описани като „неканонични“ или „против църковния ред“ особено от тези, чиито цървки са получили автокефалията си по абсолютно същия начин?

Освен това, как Москва може да оказва натиск върху други Църкви и да осъжда действията на Константинопол в Украйна, вземайки предвид историята си относно инструментализацията на автокефалията.

Още по-притеснително е фактът, че когато Москва едностранно, без да има канонично право за това, е предоставила автокефалия на църквите в „канонични територии“, върху които тя е имала слаби и противоречиви права, Константинопол не е прекъснал общението с МП. От другата страна МП предприела радикалната стъпка да прекъсне общението с Константинопол, след като тя предостави автокефалия на ПЦУ по същия „традиционен“ начин, по който тя предостави автокефалия на всички „съвременни“ автокефални църкви. Защо?

Най-накрая автокефалният статут на църквите на Полша и Чехословакия е бил решен. Автокефалният статут на Православната църква в Америка все още се оспорва, макар че, парадоксално, каноничността на на OCA е общопризната, Църквите и йерарсите в сферата на влияние на Москва (също и Сръбският Патриарх Порфирий) все още отказват да съслужат с клирици на ПЦУ.

Кирил Говорун отбелязва, че „Автокефалията е преживяла много превратности и кризи…В някои периоди от своята история тя почти изчезва, а в някои други придобива изключителна сила. По врене на историята си тя приема различни форми и интерпретации“. (Scaffolds of the Church, 88-89). Може би най-важният въпрос в целия спор е: „как може да се трансфомира и да се тълкува понятието на автокефалията, за да се превърне във фактор на обединение, а не на разделение в глобализирания свят?“.


[1] Константинополски патриарх Вениамин, цитиран от Peter L’Huillier, в “Accession to Autocephaly”, St. Vladimir’s Theological Quarterly 37, no. 4 (1993):298.


Отец Богдан Гладио е свещеник на Украинската православна църква на Канада, в момента служи в Ошава, Онтарио.

Public Orthodoxy (Откритото Православие) се стрем ида насърчава разговорите от различни гледни точки относно съвременните въпроси, свързани с православното християнство. Позициите, изразени в тази статия принадлежат единствено на автора и не представляват, непременно, възгледите на редакторите или на Центъра за православни християнски изследвания.