Евстатиос Кесареас (Efstathios Kessareas)
Ритмите на съвременния свят са френетични. Някога ескалаторът е бил символа на прогреса, но вече не може да задоволи нуждите на съвременните хора, които винаги бързат. Не само работата, а и личният живот е структуриран според новия принцип, че: „скоростта е всичко.“ По думите на предприемачa в дигиталния маркетинг: „В свят, в който всичко се движи толкова бързо, просто да си бърз не е достатъчно; трябва да си по-бърз от всеки и от всички. Трябва да ускориш за да напредваш и да бързаш за да останеш пръв.“ Въпреки това всиоката скорост не представлява само средство за постигане на целите на производителността и личното щастие, които и двете се оценяват по отношение на успеха и иновативността. Скоростта се е превърнала в крайна „обективна“ реалност: всъщност вие „наистина“ съществувате доколкото преживявате светската култура на скоростта. (вж. Hartmut Rosa, Social Acceleration: A New Theory of Modernity).
Въпреки пандемията на COVID-19, този интензивен ритъм продължава и влияе силно дори екзистенциалните условия като любовта и смъртта. Кризата престава да представлява внезапно разкъсване на определения фиксиран начин на живот, а по-скоро се появява като „новата нормалност“, тъй като хората се приспособяват към различни непрекъснати кризи, случващи се много бързо.
От социологическа перспектива, времето е социален и културен феномен. Въпреки често срещаните начини за измерване на времето, индивидите и социалните групи преживяват времето по различен начин. Например, овчар в Белите планини на Крит усеща, че времето минава по-бавно в сравнение с вирусолог поради различните характеристики на професиите им и местата на които живеят: от една страна овчарят живее на външна среда, на високата и открита област на планините, а от друга страна, вирусологът живее във вътрешната среда на изследователската лаборатория на града. Такива разлики обаче не са абсолютни; общите идеологически и структурни трансформации на съвременния пазарен капитализъм (напр. индивидуализъм, глобализация, съвременни комуникационни технологии) насърчават още повече светския дух на скоростта, не само в западните общества, а и в световен мащаб. Връщайки се към предишния пример: дори овчарят (особено ако принадлежи към по-младото поколение) може днес да има смартфон в планината и да се грижи за своето стадо.
Как културата на скоростта засяга православното християнство? Може ли или трябва православието да следва този ритъм на живот, дори това да е съвременният път за да разпространи учението си на света? Може ли това да се случи, без да окаже влияние върху „вечната“ (според смисъла на Дюркем) природа на свещеното? Заложено ли е тук отношението между православната църква и настоящия обществен ред и отговорът ѝ на непрекъснато нарастващите призиви за промяна? Без да се пренебрегват различията между разнообразните богословски течения на православието (напр. активизъм, подкрепящ социалните трансформации срещу течението, което се ориентира навътре и е по-мистично — вж. моето изследване тук), неоспоримо е, че православието има отличителен духовен характер и това е очевидно от мистичното ѝ богословие, аскетичната ѝ практика и молитвената атмосфера на Евхаристията. Този контекст насърчава определен духовен смисъл за времето определящо се от вечното присъствие на цялата общност (Бог и вярващите, живите и починалите), която мистично преживява, „тук и сега“, както миналите, така и бъдещите измерения на времето. Например като спомен за светите събития на миналото и като предвкусване на есхатона. Въпреки това, за да се осъществи това духовно преживяване задължително условие е състояние на спокойствието и вътрешния мир. От православната гледна точка за разлика от съвременната високоскоростна култура чувството за вътрешно спокойствие може напълно да отвори душата към Бога и по този начин към пътя на спасението. Погледнато в тази светлина, френетичният ритъм на ежедневието се счита за пречка и дори за дяволско изкушение, което отвлича вниманието и отчуждава вярващия от Бога. Освен това, според съвременната гръцка поговорка „утре също е ден“, така защо да бързаме? От противоположната гледна точка на духа на скоростта, това е непростимо поведение водещо до отлагане, причинено от безделието или невъзможността за изпълнение на кариерните цели. Предприемачът от нашия първоначален пример не би подкрепил следното религиозно поведение:
Колкото сърцето остава необезпокоявано от разсейването на светските дела, така и умът възприема и се възхищава на мислите на Божествените неща (св. Епифаний Саламински).
С вярата, избягването на човеците и отвращението към светското знание, достигаме състоянието на сърдечната чистота, и в резултат на това вкусваме Благодатта и Радостта на Светия Дух (св. Исаак Сириец).
(Гръцките откъси са тук).
Разбира се, нуждите на светския живот налагат редица необходими компромиси. Въпреки това докато за Църквата е по-лесно да възприеме елементи, които са свързани с външната реалност (напр. технология), трудността остава относно идеите и практиките, които могат да провокират (дори неволно) промяна в основните теологични учения на Църквата и това да води до промяна на нейната структура и идентичност. Тук могат да се следват три пътя, разбирани в типични термини:
Първият се характеризира от защитната реакция на фундаментализма: пълно отрицание на промяната, защото тя се възприема като дяволска заплаха за „истинското“ православие. Тъй като православие се разглежда като убежище от светския свят, желаната посока е „пълно назад“, именно наложителното връщане към основните учения, ценности и практики на првославието (виж. тази статия). По този начин скоростта се приема само ако се насочва на противоположната посока към идеализираното (тихо и спокойно) минало.
Вторият път е този, който се предлага от секуларистите подкрепящите се рационалния морал: скоростно изпълнение на широката програма от реформи, насочени към модернизацията на православната църква, така че тя да не пречи на желания напредък, който ще води по-бързо към блестящото бъдеще. Въпреки всеобщото убеждение, тези два „пътя“ се сближават в своята абсолютност и в идеализирането на предпочитаната им времева ориентация, т.е., ясните отговори на проблема за връзката на православието със света: именно абсолютното отрицание на ценностите на настоящия ред (фундаментализъм) срещу абсолютната идентификация със света (светкост), са излючително трудни за да бъдат осъществени.
Между тези два избора стои междинният път на критичното приемане както на традицията, така и на модерността, който всъщност се предлага в рамките на съвременното широко постмодерно и постсекуларно движение. Това средно решение е представено като помирение между вярата и историята. То обаче не задоволява нито фундаменталистите, нито секуларистите. Първите го отхвърлят с обвинението, че е ерес, напр. като протестантско изкривяване на аскетичната и исихастичната традиция на православието. Вторите го отхвърлят на основание, че е твърде страхлив за да насърчи необходимите реформи и същевременно твърде отстъпчив спрямо изискванията на миналото. Привърженците на третия път се сблъскват и с вътрешните им препятствия: тъй като са много разделени, изпитват затруднения относно очертаването на целите им и начинът по-който може да се установи равновесие между изискванията на другите две течения. Като цяло този третия път се поддържа от новото, добре образовано, православно интелектуално поколение, което има отворена международна програма. Тези православни интелектуалци се отличават от рефлексивно и критично отношение към миналото (напр. приемат „богословието на личността“, но отхвърлят различни форми на православния национализъм), подкрепят ценностите на демокрацията, гражданското общество и мултикултурализма, както и икуменическия и междурелигиозния диалог. Може би възможностите за прилагането на тяхната визия на църковната организация и отношението ѝ към света зависят от способността им да работят заедно с ултраконсерватори или със секуларистите, в различни въпроси на обществения диалог. Но ако случаят е такъв, едно е сигурно: такива съюзи могат да имат само времеви характер, защото противоречията между всички тези течения са присъщи.
Евстатиос Кесареас е постдокторант във Философския факултет (Катедра по Религиознание – Православно християнство) на Университета в Ерфурт, Германия. Тази статия е част от изследователския проект: „Предизвикателството на светкостта за съвременното християнство: Православни християнски перспективи в диалог с западното християнство.“ [“The Challenge of Worldliness to Contemporary Christianity: Orthodox Christian Perspectives in Dialogue with Western Christianity.”]
Public Orthodoxy (Откритото Православие) се стрем ида насърчава разговорите от различни гледни точки относно съвременните въпроси, свързани с православното християнство. Позициите, изразени в тази статия принадлежат единствено на автора и не представляват, непременно, възгледите на редакторите или на Центъра за православни християнски изследвания.
