Петре Майкан (Petre Maican)
Скорошна статия на вестник привлече вниманието на публика поради доста необичайна молба, отправена от православен вярващ към своя епископ в Румъния. Вярващият попита епископа защо Църквата не прави нищо относно хилядите сираци и изоставени деца в страната. Вярващият дори предложи практическо решение: да се установи тайнство за осиновяване като предпоставка за ръкоположение. По този начин проблемът би бил частично решен. Йерархът отговори, като посочи съществуваща благотворителна дейност на Църквата и трудния процес, който трябва да се следва за осиновяване. Освен това той отхвърли възможността за свързване на осиновяването с ръкоположението поради финансови причини. Младо семейство няма да разполага с материални ресурси за да осинови веднага дете.
Сега дайте време за размисъл и опитаите се да помислите отвъд отговора на епископа и първоначалното неловко впечатление, което поражда горното предложение. Йерархът е прав да отхвърли свързването между ръкоположението и осиновяването, макар и по причини, различни от тези които е споменал: не само защото всяко тайнство не трябва да се налага на никого, а и защото принуждаването на някого да осинови дете за да получи някаква позиция, може да доведе до инструментализиране на детето и подобно нещо не би подробило задължително живота му. И все пак тук има какво да се оцени. Предложението е направено с добро намерение и се отличава от пламенната грижа и състрадание на християнския морал. Трябва да се отбележи, че още от първите векове на ранното християнство, вярващите осиновяват деца с увреждания, които са били изоставени по улиците от езичници. Освен това вероятно е, че ако осиновяването би било тайнство, практиката щеше да стане по-известна и повече православни вярващи щяха да бъдат насърчавани да осиновят деца. По-важното обаче е, че авторът на предложението ни приканва да се замислим върху основен въпрос: има ли някаква причина да не приемаме осиновяването като тайнство? От гледната точка на систематическото богословие бих могъл да кажа не.
Тайнствата винаги са били стълбовете на църковния живот, но броят им се различава през вековете. Докато за Римокатолическа църква броят на тайнствата вече е определен от Средновековието, за православните нещата са различни. Както обяснява отец Андрю Лаут, броят на седемте таинства е представен на Втория лионски събор през 1274 г. По-късно, по време на Реформацията, православните започват да се позовават на седемте тайнства, за да се разграничат от протестантите. В крайна сметка броят седем е включен в православните катехизиси, но без да се основава в светоотеческата традиция. Отец Лаут заявява, че ограничаването на тайнствата до определен брой „не се вписва в православния богословски подход“ (Introducing Eastern Orthodox Theology, epub, с. 136 [Въведение в източноправославното богословие]).
Независимо от това, нека вземем примера на богослов, който в най-важната си работа, „Опитът на Бога“, недвусмислено определя тайнствата като седем: той е отецът Думитру Станилоае (1903-1993). Както ще видим, дори в този контекст, все още може да се установи още едно тайнство. Станилоае не използва думата обред за да определи танйството, но предпочита румънската дума taină (тайнство), понеже думата обред се използва рядко извън църковния контекст. Все пак това е повече от езиково предпочитание. Станилоае използва термина обред в ранните си писания от 40-те и 50-те години, но по късно го отхвърля. За него тайнството (taină) е по-близо до гръцката дума (μυστήριον-тайнство) , т.е. нещо скрито, което се разкрива чрез вярата на християнина. В този широк смисъл на думата, човешкото същество би могло да се превърне в тайнство, ако съедини материалната и духовната страна на съществуването си с Христос се и след това разкрие Христос в света.
Станилоае обаче говори само за седем танйства. Причината, поради която се ограничава само до седем е трудно да се разбере като четем следното определение:
Тайнството се извършва при срещата на двама човешки същества, които чрез вярата са се отворили в Светия Дух, и тази среща се разширява при прякото докосване на телата им, или чрез посредничество на материалния елемент. Тайнството обаче не се състои само от материални елементи, изречени слова или жестове. По-скоро тайнството се отличава от срещата на две вярващи в Църквата, среща, която е пълна със Светия Дух и също в теленсния контакт между две лица, които свидетелстват вярата си чрез словото. Тази вяра се изразява от този, който извърши тайнството, а също от онзи, който присъства в тайнството.
(The Experience of God, Vol. 5, сс. 2-3 [Опитът на Бога])
Това определение по никакъв начин не отхвърля възможността за да се установи друго тайнство. Може да се твърди, че тайнствата се различават от други символични действия и жестове и, че действието на осиновяването може да е точно това– символичен акт, който получава благословение– но не и тайнство. Но в крайна сметка каква е ролята на тайнствата?
Станилоае предава общото мнение на мнозинството на православните богослови като казва, че ролята на тайнствата е да ни помагат да се съединим с Христос. Всяко тайнство насърчва и укрепва човешката природа по пътя си към единение с Христос. Кръщението ни въвежда в живота в Христос, миропомазването излива върху нас даровете на Светия Дух, Евхаристията ни включва в Христовото тяло, изповедта помага да се изчистим от всяка лъжа и грях в отношенията ни с Христос. „Ние развиваме нашата природа духовно, по същия начин, по който Той е снизходил и е възприел човешката природа. Не можем да избегнем различните етапи на развитието, които принадлежат на човешката природа.“ (The Experience of God, vol 5, сс. 18-19 [Опитът на Бога])
Проблемът е, че този отговор не оправдава напълно другите три тайнства, които не са пряко свързани с живота ни в Христос: т.е., брака, ръкоположението и елеосвещението. Последното може по някакъв начин да бъде включено в категорията на тайнствата, водещи до Христос, ако свързваме изцелението с вътрешната пълнота, която трябва да бъде възстановена във всеки отделен човек, но това не важи за другите две тайнства. За да се реши този проблем, Станилоае различава между тайнствата на прякото единение с Христос и танйствата на служението. Бракът и ръкоположението попадат в тази последна категория. Станилоае споменава следното за брака като служение:
Повече хора изживяват пълнотата на своите отношения в брака, актуализирайки добродетелите като плодове на сътрудничеството си с благодата или като форми на посвещаването си в постоянна и жива връзка. След като тази връзка се установи, тя се отличава от особено качество, което определя положително всички други човешки взаимоотношения в човешкото общество, отношения които се умножават чрез брака.
(The Experience of God, Vol. 5, с.158 [Опитът на Бога])
Не може ли гореспоменатото да важи и в случая на осиновяването? Не е ли осиновяването осъществяване на добродетелта за тези които решават да го направят? Не е ли необходима благодатта в такава връзка поради желанието да приемеш някой непознат? За мен е трудно да отговоря отрицателно.
Няма много аргументи срещу установяването на осиновяването като тайнство, защото според православното богословие тайнствата представляват пътя към обожението. Те ни дават силата да се приближим до Бога и да видим Божията любов към човечеството чрез действията ни. Къде другаде може тази любов да се прояви по-пълно, отколкото в дейстсвията, с които се жертваме за другите, за хората, които не познаваме, а се учим да обичаме?
Би било някак иронично да се отдалечим от този всиш смисъл на тайнствата заради символизма. Би било иронично по почти забавен начин да се придържаме към броя, който дори не е част от нашата идентичност, а остатък от нашия „вавилонския плен“ в западното богословие. Иронията би се превърнала в нещо по-тъмно и безмилостно, ако изоставим сираците и онези, които са решили да ги посрещнат с отворени обятия, без силата, която произхожда от тайнствата, просто защото сме очаровани от магията на едно определено число.
Петре Майкан е постдокторант в Льовенския католически университет и един от членовете-основатели на Православния институт „Свети Йоан Златоуст“ в Абърдийн, Шотландия. Настоящият му изследователски интерес е в областта на теологията на хората с увреждания, като се фокусира върху връзката между умствените увреждания и православното разбиране за човешкото съвършенство.
Public Orthodoxy (Откритото Православие) се стрем ида насърчава разговорите от различни гледни точки относно съвременните въпроси, свързани с православното християнство. Позициите, изразени в тази статия принадлежат единствено на автора и не представляват, непременно, възгледите на редакторите или на Центъра за православни християнски изследвания.