Дионисиос Склирис (Dionysios Skliris)
Оригиналната статия е писана на гръцки и е публикувана в сайта „Полимерос и Политропос“ („по много пъти и по много начини“) на Академията за богословски изследвания във Волос.
Филмът Земя на номади (2020) предлага духовен поглед към Америка, особено към западните щати, с помощта на Клоуи Чжао, млада режисьор от Китай. Това е пътен филм в най-духовния смисъл на думата, където пътуването представлява начин за справяне със загубата, както и с чувството за безполезност в трудна възраст точно преди пенсиониране. Филмът се развива през 2011 г., през първите години на финансовата криза, започнала в 2008 г. Героят на филма е Фърн, 60-годишна жена, която току-що е загубила съпруга си, а и работата си, след като американския завод за гипс в град Империя, Невада затвори. Всяка загуба представлява същевременно и болезнено освобождение и Фърн решава да продаде вещите си, за да си купи микробус и да пътува чрез страната търсейки сезонна работа. Филмът е базиран на документален филм на Джесика Брудер за субкултурата на живеещи в микробуси, които се преместват от щат в щат търсейки работа поради несигурността присъща на късния капитализъм. Режисьорът Клоуи Чжао обаче е добавила личния си екзистенциален щрих. Филмът е оказал голямо влияние в тази трудна година на локдаун. Това се отразява в много награди, които е получил, включително Оскар, Златен глобус и златен лъв за най-добър филм, както и оскар за най-добър режисьор и за най-добра актриса за главна женска роля (Франсис Макдорманд).
Културата на живота в микробус.
Фърн е в трудна възраст: твърде стара, за да започне живота си отново с жизнеността на младостта, твърде млада, за да се пенсионира. Тя принадлежи към новото поколение на безработни на средната възраст и тези, които са на прага на третата възраст. За последните е много трудно да придобият нови умения, необходими за да се справят с динамичната среда на съвременните работни отношения, и по този начин те губят самоуважението си чувствайки непоносимо безполезни. Фърн, обаче, е отворена към живота, приема всички неуспехи и разочарования и се отличава от неочакван динамизъм. След като приключва сезонна работа в компания Амазон, тя е поканена в пустинята на Аризона, където Боб Уелс води общност, предлагаща помощ на новите номади, като ги учи основните правила за да оцеляват в тази постмодерна версия на Дивия Запад. До голяма степен това е общност от хора, които очакват смъртта; например пациенти в краен стадий на рак, които обаче изглеждат по-подготвени от Фърн не само за смъртта, а и за временното оцеляване в дивия живот в пустинята като нови анахорити. Някои от номадите придават натуралистичен смисъл на смъртта. Те я разглеждат като естествения край на живот и се тренират за постигането на „успешната“ смърт, която би била коронацията на успешния живот. Въпреки това други хора като Боб Уелс, инвестират в любов към непознати мъже и жени, като им казват това, което не са имали възможност да кажат на хората, които са загубили. В непознатите хора от номадските общности те намират „образи“ на заминалите; те разглеждат живота като начин, при който човек може отново да намери близките си в други хора, или дори, като филмът намеква, като продължение на житейското пътуване в живота след смъртта.
Филмът е в известен смисъл документален драма, който съчетава фантастика и документалност; 65-годишният Боб уелс е истински човек, който се е превърнал във водеща фигура сред жителите на микробусите. Много от тях са жени и мъже около 60-годишни, които са били уволнени от работата си или са загубили къщите или спестяванията си точно преди да се пенсионират. Боб Уелс е наричан „горящият човек“ на 60-годишните, тъй като ги е вдъхновил с идеята, че подобни загуби могат да представляват и повод за освобождение, ако човек реши да води номадски живот близо до дивата природа. Това обаче е начин на живот, който има дълбоки корени в американската култура:тук можем да споменем поета и философа Хенри Дейвид Торо (1817-1862) или движението на битники през 50-те години, което е станало известно чрез романа на Джак Керуак По пътя. Интересно в сюжета на филма се състои в факта, че жителите на микробусите представени във филма, не са млади „бунтовници без причина“, а възрастни жени и мъже, които се чувстват неспособни да се съобразяват с изискванията на новите работни отношения, като в същото време държат в тях спомените на друга Америка от не толкова далечно минало. Филмът се отличава също от феминистка перспектива и засяга проблемите на половите роли. Освен това живеещите в микробусите съставляват и интернет общност със сайтове, като cheaprvliving.com и по този начин предават своята мъдрост относно оцеляването в сурова среда. Като общност, която се основава върху дигиталния наратив, тя постоянно се нуждае от интернет връзка; културата на живота в микробуси се основава в технологичните модификации на превозните средства, както и на използването на слънчеви панели. Друг аспект на тази култура е сремежът да не се разглежда като общност от „неподвижни“ бездомни хора. По този начин те се опитват да се прикрият, като се преместват от град в град или от щат в щат, за да преобразуват бездомното си състояние в възможност за неотбелязан живот в движение.
Пътен филм за „постоянно движещ се покоят“
Клоуи Чжао отива отвъд тези важни социологически проблеми, като се занимава и с екзистенциалния проблем: според термините на Джорджо Агамбен, времето на Фърн е „отхвърлено време“, т.е. времето между важното събитие (в този случай смъртта на съпруга на Фърн) и краят на историята. Това представлява термин, който е точно обратното на аристотелското понятие за време, означаващото преминаването от силата (δύναμιν) до действие (ἐνέργειαν), т.е. екзистенциалният успех на щастливата реализация на естествените окончателности. Времето на Фърн е отворено към нови възможности, приведени от „покоя“ (ἀργία или inoperosità според Агамбен), това е противоположното на аристолевото действие. Във филма това не е отваряне на нови възможности според успешната история на някой младеж, възхаляваща социалната мобилност и свободата на избора. Новите възможности въникват поради слабост и страст, в случая на Фърн чрез остаряването, очакването на смъртта и чувството за безполезност поради безработица. Тази комбинация на движението и покоя ми напомня „пътната онтология“, която се намира при традиционни богослови като св. Григорий Нисийски и св. Максим Изповедник. Последните черпят от аристотелизма понятия, като сила (δύναμις), движение (κίνησις) и действие (ἐνέργεια), които посочват към онтологичното осъществяване на битието. Смисълът им обаче се движи по-скоро от визията за постоянно екзистенциално движение към безкрайния Бог,нещо показателно за юдео-християнска традиция, която се съчетава с „покоя“ на личната любов. Термини като „разширение“ (ἐπέκτασις) от св. Григорий Нисийски или „постоянно движещ се покой“ (ἀεικίνητος στάσις) от св. Максим Изповедник се стремят да изградят съчетание между елинската онтология и юдео-християнската есхатология на номадския живот към царството. Според мисълта на християнските отци като св. Григорий Нисийски и св. Максим Изповедник, есхатологичния „покой“ ще бъде друг вид „вечно движение“ (δρόμος, ἐπέκτασις, ἀεικινησία) в любовта.
Този елемент на живота като вечен път (δρόμος) е очевиден в съвременното „наративно богословие“, което се стреми да надмине статичната метафизика и се съсредоточава на начина по който религиозни общности намерят смисъла чрез разни наративи. Отправната точка на наративното богословие е теорията на езиковите игри на Лудвиг Витгенщайн. Според него, всяка общност има определени правила, според които играе играта на езика и по този начин регулира своя разказ. Сред най-влиятелните привърженици на това течение са Джордж Линдбек, Ханс Вилхелм Фрай и Стенли Хауервас, но наративното богословие надминава вяска конкретна идеологическа програма, тъй като е против всеки есенциализъм. В Гърция налични са елементи от наративното богословие в богословската епистемология на Никос Нисиотис (1924-1986), докато напоследъκ този начин на богословие се наблюдава на богослови като о. Евангелос Ганас, Пантелис Калайдзидис и Спиридула Атанасопулу-Киприу. Срещата между наративното богословие след Витгенщайн и православното богословие може да се окаже плодотворна, тъй като последната традиционно подчертава ролята на наратива, например чрез тълкуването на Св. Писание и житиета на светците. Животът като пътуване до есхатологичното царство може да води до освобождаването от затворени метафизични системи.
Наративното богословие може да включва не само тълкуването на традиционни текстове, като Св. Писание или произведения на Отците, а и всеки текст, който се отнася до работата на общностите. Филмът на Клоуи Чжао предлага повод за размисъл върху библейския аспект на номадския живот, търсенето за „обетованата земя“ в бъдещето. Живеещите в микробуси никога не се сбогуват окончателно; те си обещават да се срещнат отново „по пътя“ на този или, вероятно на друг живот. В наративното богословие на Клоуи Чжао пътният филм се превръща в метафора за живот in via (по пътя) когато траурът се превръща в повод за любов към ближния, който е изпратен от Божия промисъл на живота; докато Събота като липса на работа или на неоперативност според Агамбен крие едно много динамично вечно движение.
Дионисиос Склирис е преподавател в Богословския факултет на Атинския университет и доктор по Гръцки изследвания (Université Paris IV-Sorbonne).
Public Orthodoxy (Откритото Православие) се стрем ида насърчава разговорите от различни гледни точки относно съвременните въпроси, свързани с православното християнство. Позициите, изразени в тази статия принадлежат единствено на автора и не представляват, непременно, възгледите на редакторите или на Центъра за православни християнски изследвания.
