От Джъстин Шон Койл (Justin Shaun Coyle)
Понякога благоприличието липсва от приятели и роднини, които задават непоследователни въпроси за моята работа. Те знаят, че преподавам в семинария, така че питат за моите курсове. „Предимно църковна история през този семестър. Съвременна философия и курс по атеизма“ казвам аз. „Атеизъм ли?“ питат изненадани. Други по-изтънчени кимнат одобрително и казват: „А! Предполагам, че е полезно да се обучават семинаристите за да побеждават врага“.
Моят курс по атеизма не прави нищо подобно. Всъщност първата ми лекция очертава това, което курсът няма като цел. Няма за цел да научи семинаристите да нападат чрез диалектика атеистите в интернет. Няма да оцени сциентизма на Ричард Докинс или на Нийл Деграс Тайсън, двама кандидати за увенчаването с короната на атеизма. И няма да преподава този вид генеалогични извъртания толкова често срещани в религиозните кръгове, които намаляват всяка позиция, с която християните не са съгласни и я определят като атеизма чрез три лесни стъпки. Курсът не е насочен към студенти, търсещи апологетика и поради това някои се отказват от него.
Онези, които остават, започват, обсъждайки фразата на св. Силуан Атонски: „Дръж ума си в ада и не се отчайвай“. Както при всички цитати, значението му е трудно да се разбере. Може би фразата препоръчва духовната практика да си представяме собственото си осъждане. Може би се позовава на вика на Иисус от Голгота „Боже Мой, Боже Мой! Защо си Ме оставил?“ (Мт. 27:47), когато Христос тъгува с гласа на Адам или може би ни напомня надписа, който е написан над портата на Ада от Божествента комедия на Данте: “Надежда всяка тука оставете, вие, що пристъпвате тук“. Независимо от смисъла му, семинаристите забелязват, че трудността е свързана с „и“ в средата на фразата. Как трябва да възприемем първата и втората част на фразата? Какво може да означава да държиш ума си в ада и да не се отчайваш?
Какво ще се случи, ако кажа на моите ученици, че избягването от отчаянието не означава да не държиш ума си в ада, а обратното, точно това представлява резултата на тази практика. Какво ще стане ако заложа, че да държим ума си в ада е точно това средство за да избегнем от отчаянието?
Като се обръщаме към Св. Писание, семинаристите забелязват как то препоръчва на читаталите отново и отноно да пречистват фалшивите си представи за Бога. Често това учение се появява под формата на забрана за поклонение на други Богове, освен Бога на Израел (Изх. 20:2-4): златното теле, статуите на пророците на Ваал и т.н. Семинаристите знаят много добре десетте заповеди– и въпреки това само малко от тях се борят срещу поклонението на Ваал. Но често Св. Писание дори смята почитането на Израилевия Бог за идолопоклонство. Амос споменава, че Бог мрази песните на Израел и отхвърля поклонението му, защото то не включва грижата за бедните (Амос 5:21-24). Това е „нашата плътска природа“, която е склонна към идолослужението и трябва християните да я умъртвят (Кол. 3:5; Гал. 5:19). Урокът е ясен: нито Израел, нито Църквата остават невинни в идолопоклонството. Идолослужението понякога означава покланяне на фалшиви богове, а други пъти фалшивото покланяне на Бога.
В този момент питам семинаристите: Как можем ние християните да се освободим от идолопоклонството, както повелява Св. Писание? Как да се уверим, че не се покланяме фалшиво на Бога? Как да различим иконата от идола?
Тук не е нужно да започваме от нищото. Сред благодатните дарове, останали от самопотапянето на християнството, има някои мислители– блестящи в тъмнината си– чийто атеизъм ги прави експерти в унищожаването на идолите. Защо не, питам аз, да не се хвърлим на останките и да заемем техните критики?
По този начин ние се занимаваме в семестъра– бавно, умишлено, внимателно– с Фойербах, Маркс, Ницше и Фройд. Това, което семинаристите откриват, докато се научават от най-яростните умове на школата на подозрителността, е, че идолите, които биват разбивани на скалите, са онези, които ние християните смазваме– или би трябвало да смажем. Кой може да отрече, че доста често богословите лишават откровението от уникалната му особеност? Понякога християнската практика придава духоно измерение на бедността и освещава силите, които Евангелието унищожава и други пъти преобръщането на ценностите в Голгота дава сила на духовенството. Семинаристите често осъзнават, че юдео-християнските мотивации се превръщат в още по-брутален атеизъм, който Дейвид Бендли Харт иронично нарича „християнски атеизъм“. Какво е атеизмът на Фойербах освен едностранна апологетика за скандала на въплъщението и този на Маркс едно, несъмнено много различен, преференциален избор за бедните? Не е ли атеизмът на Ницше неистово утвърждаване на живота, а „атеистичният юдаизъм“ на Фройд случайно пророческо слово в духа на Амос или на Осия? Във всеки случай студентите виждат заедно с Карл Барт, че понякога „викът на бунта срещу такъв Бог е по-близо до истината, отколкото софизмите чрез които хората се опитват да го оправдаят“.
Нашият урок завършва със селекции от творчеството на Достоевски– не само защото той е класически православен писател, а защото никой друг не представя толкова добре моралния залог на атеизма срещу християнската вяра (вж. глава „Бунтът“ от Братя Карамазови). Никой не е описал по-добре опасността от атеистическия демонизма (вж. Кирилов в Бесове) и също никой не е представил толкова добре духовното трезвение, необходимо за участие във Великата събота, разглеждайки, че тъмнината на атеизма може да се разтваря само от Христовата светлина (вж. главата „У Тихонa“ Бесове). Към края разкривам, че това, което направихме през семестъра, е като добре обмислено подражаване на откровението на Тихон към Ставрогин че: „Бог ще прости неверието ти, защото ти почиташ Светия Дух, без да знаеш.“
Преподавам атеизма на семинаристите не поради някакво самодоволно удовлетворение, което произхожда от посвещаването на благочестиви млади мъже в редиците на неизмамените. Нито го преподавам с цел да упражнявам способностите на учениците в диалектиката. По-скоро преподавам атеизма на семинаристите, за да ги обучавам във вечното изкуство на алегорията– да могат да намират Христос, където и да се скрие.
Не бих посъветвал духовно незрелите и интелектуално несериозните да предотвратят отчаянието, чрез държането на ада в ума си. Тук може би да има (действителни) дракони. Но ако вашите ученици са се нахранили с мляко и сега се хранят с твърда храна (1 Кор. 3:2), може би– както Меролд Уестфал казва в отличната си фраза– да опитате да ги научите на атеизма през следващите Велики Пости. В края на краищата, няма какво да губим освен идолите си.
Джъстин Шон Койл (д-р, Бостън Колеж) е украински гръкокатолик, който преподава философия и богословие в Семинарията Маунт Ейнджъл в град Орегон. Първата му книга Beauty of the Trinity: A Reading of the Summa halensis [Красотата на Троицата: Прочит на Сума халенсис] ще излезе през следваща година от Fordham University Press.
Public Orthodoxy (Откритото Православие) се стрем ида насърчава разговорите от различни гледни точки относно съвременните въпроси, свързани с православното християнство. Позициите, изразени в тази статия принадлежат единствено на автора и не представляват, непременно, възгледите на редакторите или на Центъра за православни християнски изследвания.
