От отец Ришар Рене (Fr. Richard René)
Сега е вече обичайно да се наблюдава, че пандемията на COVID e създала (или може би по-скоро е изложила откровено) културния разрив в съвременната православна християнска общност. Като отец съм преживял това разделение лично и знам и други духовници, които са загубили енориашите си в резултат на този разрив.
От една страна са тези, които подкрепят напълно ограниченията наложени от държавата и мерките за да се намали разпространението на COVID. Те приемат затварянето на храмовете като нещо естествено и след като събранията са бяха разрешени, те приветстват стратегии за намаляване на риска от разпространениеето на вируса като например употребата на еднократна лъжичка за причастие. Тези хора обаче са склонни да се притесняват прекалено, когато наблюдават дори и малко неспазване на здравните правила.
От другата страна са онези, които се противопоставят на опитите за ограничаване или забраняване на физическо присъствие в църковните служби. Те смятат, че присъствието на богослуженията представлява неизбежен риск, присъщ на християнската вяра. Най-крайните между тях обвиняват другите християни в морално отстъпление (или нещо по-лошо), докато копнеят за дните на ранната Църква, когато според тях християните са били готови да поемат какъвта и да е опасност за да присъстват на Божествената литургия.
Честно казано, бих се поставил в средата на първата група, но трябва да призная, че втората културна тенденция повдига важни въпроси относно естеството на самия риск, което е важно да се изясни. Първо, това ни напомня, че християнската вяра крие в себе си рискове, които не можем и не трябва да избягваме. В края на краищата същността на нашата вяра е, че Бог се е въплътил поради любовта Си към света и се е изложил на опасност, която Го е довела до смъртта. По същия начин Бог призовава християните да поемат сериозни рискове, стремяйки се да носят благоуханието на Божията любов към света. Тертулиан изтъква, че „кръвта на мъчениците е семето на Църквата“. С това той потвърждава, че животът на християните е по същността си опасна, тъй като проявата на Божията любов –основана на опасността, която Бог е поел при сътворението на света и Въплъщението Си– включва потенциално смъртоносно излагане в света.
В същото време Св. Писанието и осъществяването му в земното служение на Христос свидетелства ясно за християнското призвание за намаляване на опасността, особено по отношение на онези, които са маргинализирани. Призивите да нахраним гладните, да облечем голите, да посетим болните и затворниците, са безпогрешни и неизбежни. Иисус е ясен, че нашето спасение зависи от тези действия. Въпреки че не е нужно да възприемаме „Евангелие на освобождението“ , ние сме призвани да въплъщаваме Божията любов, и да действаме в света по такъв начин за да смекчаваме обстоятелствата на онези, които са изложени на опасност: бедните, нуждаещите се, вдовиците и чужденците.
Следователно в традиция на Църквата разглеждаме разграничение между два вида опасност: опасността на съществуването и опасността от обстоятелства. Рискът от съществуване е неизбежното излагане на него, поради вродената ни уязвимост като твари. Рискът от обстоятелства е свързан с разни състояния, пред които сме изправени: болест, бедност, социална класа, раса и т.н.
Общо казано, опасността на съществуването не може да се избегне, докато опасността от обстоятелствата може да бъде смекчен чрез социални, политически, икономически, технологични, образователни и медицински средства. Двата вида риск обаче в никакъв сличай не са неразделни и независими един от друг. Например хората, засегнати от икономическа нестабилност (опасност от обстоятелства), са склонни да бъдат изложени на по-голям риск от смъртност (опасност на съществуването). Накратко казано, двете категории са „неясни“ и взаимозависими.
Секуларизираният свят поддържа, че в крайна сметка можем да превърнем всички рискови в обстоятелствени. Ако предприемем достатъчно мерки, можем да премахнем напълно риска и ефективно да станем неуязвими. Междувременно ние се позоваваме на езика на устойчивостта и твърдим, че сме се справили по-добре от преди. Според тази гледна точка опасността на съществуването е неудобство, което трябва, ако не бъде напълно премахнато, поне да се контролира. Притеснението относно спазването на ограниченията поради COVID произхожда от секуларното безпокойство пред риска, който продължава да съществува въпреки лесното и последователното управление.
От другата страна, има и онези –сред които са и много вярващи– за които всичко се отнася до опасността на съществуването. Според този възглед само Бог може да ни подари това състояние на безкрайно и безопасно благоденствие. Следователно трябва само да избегнем от най-очевидните опасности в живота си. Останалото остава в Божиите ръце и всичко, което трябва да направим, е да се доверим…
Основният въпрос е, че и двете гледни точки се основават на предположението, че безкрайното благоденствие на човечеството се състои от пълно освобожение от опасността (т.е. неуязвимост), независимо дали тя е постигната чрез човешките опити (закони образование, наука или технология), или от Божията благодат. Следователно, те са две страни на една и съща монета. Освен че самата монета e „фалшива“, защото в крайна сметка по този начин се отрича любовта, която винаги изисква да се излагаме пред другия и следователно винаги носи рискове.
За да се преодолее разделението, което изпитваме в нашите общности, би било полезно да свикнем да различаваме между двата вида опасности. Ясно е, че опасността на съществуването относно живота на верен християнин може да включва събирането на поне двама или трима души в храма за да получат причастието според словата на Иисус (Мт. 18:20). Може ли същото да се каже обаче за опасностите като се събират повече от „двама или трима“? Независимо дали носят маски или начина по-който се причастяват. Дали това опасност на съществуването представлява неразделна част на проявата на Божията любов в света или по-скоро представлява въпрос на опасност от обстоятелства, която можем да намалим в рамките на традиционната практика?
Различаването между опасностите от обстоятелства и опасностите на съществуването в нашия църковен живот не е винаги (или дори често) нещо лесно. Въпреки това, фактът, че можем да различим –без да опростяваме сложните проблеми през които двата вида опасности са взаимосвързани– може да ни помогне да различаваме големите от малките проблеми.
Отец Ричард Рене е докторант в Университета на Св. Михаил Колидж, (Богословска школа в Торонто). Той е отговорен за пастирското служение на пенитенциарните институции на Западното крайбрежие на Канада и директор на Православното братство „св. Силас“ (Канада), което помага затворниците.
Public Orthodoxy (Откритото Православие) се стрем ида насърчава разговорите от различни гледни точки относно съвременните въпроси, свързани с православното християнство. Позициите, изразени в тази статия принадлежат единствено на автора и не представляват, непременно, възгледите на редакторите или на Центъра за православни християнски изследвания.
