ЪМНА ЕКЛИСИОЛОГИЯ: КАКВО ПРАВИМ В СЕНКИТЕ

Андрей Шишков (Andrey Shishkov)

Относно правата на човека в православието, ние трябва ясно да разберем защо е необходимо за нас този дискурс и как ще повлияе на богословието и религиозното съзнание. Според мен той има две основни цели: защитата на слабите и интеграцията. Днес дебатът за правата на човека засяга все повече православната политическа теология и антропология, но не и еклисиологията. Структурите на свещеническата власт са пленили православното еклисиологично съзнание и контролират структурата, нормите и границите на църквата. Въоцърковяването остава в ръцете на привилегирована група и зависи от неограничената сила на тази група, която пречи на развитието на интеграцията.

Клерикоцентризмът е отличителна черта на повечето еклисиологии. По този начин останалата част на църквата разглежда духовниците като избрани хора на църковния народ, чиито свещеничество им предоставя не само практически предимства, а и според някои тълкувания, онтологични (ръкоположението променя природата на човека). Еклисиологиите описват църквата, така че свещеническите структури неизбежно стават събирателните точки и променят образа на църквата. Когато говорим за църквата в ежедневието си, веднага си представяме свещеник или черква. Този вид еклисиологии представят убеждението, че ако човек принадлежи към правилната църковна юрисдикция, участва по правилен начин в поклонението  и тайнствата, последва правилните практики и свързва вярата си с православието –чието съдържание също се контролира от свещениците– тогава той ще бъде спасен. Еклисиологични понятия като схизма, ерес, евхаристийно общение и др., се превръщат в инструменти на властта. Дори диалогът относно мястото на жените в църквата придобива свещенически характер, тъй като това, което основно се обсъжда е въпросът за женското свещеничество.

Чрез еклисиологията, църковните власти създават определена норма за „църковното тяло“, според което някои хора участващи в църквата биват потискани или дори биват отстранени от нея. В същото време, въпреки „нормативното насилие“, отстранените не се изчезват от църквата. Те продължават да съществуват в сянката ѝ като нещо странно, нежелано или просто неудобно. Жени, хомосексуалисти, транссексуални лица и други странни хора, некръстени бебета, човешки ембриони, свещени предмети и вещи като и културното наследство; всико това се намира в сенките на църквата. Трудно е да ги намерим в еклисиологични описания, но въздейстсвието им върху църковния живот е значително. Може да се сравни с тъмната материя във Вселената.

Тъмнината плаши със неразбираемостта и несигурността си и по този начин ни насърчава да се отървем от нея, да я изгоним от църквата, да не я опознаем по-добре за да я приемем. Например руският православен мислител Сергей Фудел (1900-1977) предложи понятието за тъмния близнак на църкавата, с цел да опише явлението. В книгата си Пред стените на Църквата (написана в Съветския съюз през 70-те години) Фудел разказва история за свещеник, който обяви на паството си, че напуска служението си: „Измамих ви в продължение на двадесет години и сега сваля тези одежди“. Реакцията на хората е била „писъци, шум и плач“. Едни младеж обаче се качи до амвоната и е казал: „В крайна сметка винаги е било така. Не забравяйте, че Юда също е присъствал на Тайната вечеря“. Тогава Фудел заключава: „Тези думи, напомнящи за съществуването на тъмния близнак на църквата в историята, някак си са успокоили мнозина и са разяснили нещо. Освен това, присъствайки на Вечерята, Юда не е нарушил тайнството“.

Виждаме, че поведението на свещеника, изглежда неестествено и напълно страннο от гледната точка на паството и води до объркване и безпокойство. Основният страх е „нарушаването на тайнството“, което подкопава свещеническата гаранция за спасение. За църковното съзнание, което се доминира от свещеническата еклисиология, „почтеността“ на свещеническата структура (тайнството, извършвано в събранието на вярващите) е по-важна от човека (свещеник), който се осмелил да действа честно. Възстановяването на равновесието се извършва чрез заклеймяването на страния „друг“, и така „повечето се успокояват“. Свещеникът се превръща в Юда, предал Христос. Тъмният близнак на Фудел представлява страна на църковния живот, срещу която трябва да се борим и да я осъдим. Усещането за тъмен близнак поражда ужас и борбата срещу него със сигурност има духовни черти: според Фудел човек се отлъчва от църквата чрез участие в тъмния близнак и се връща към нея чрез изповед, след като свещеникът прочете разрешителната молитва.

Накрая Фудел заключава, че всичко изкривено, нечисто и грешно, което виждаме в църквата, всъщност не е църква. Този подход не различава между морално неприемливите и странните. По този начин и двете категории принадлежат към тъмният близнак. Също така не се различава между грешник и грях, нещо, което прави това понятие съмнително. Нищо не е изненадващо в подхода на Фудел. Понятието „тъмен близнак на църквата“ може да се включи в групата на еклисиологиите, които са възникнали под влиянието на идеите на романтизма. Тази група включва почти цялата съвременна православна еклисиологична мисъл от Алексей Хомяков до Кирил Говорун и Аристотел Папаниколау. Типично е за такива еклисиологии да разглеждат църквата като едно неразделно цяло, където всичко „тъмно“ (в негативния смисъл на думата) или изсъхва, умира и отпада или се определя като болест, срещу която трябва да се пребори и в крайна сметка да се унищожи.

Тъмният близнак на Фудел не е подход за да се описва необичайното и странното, а начин за да се отстрани от църквата. Механизмът на отстраняването (или на интегрирането) е под контрола на свещеническите структури и никой не може да се чувства защитен от тяхната произволна употреба на силата. Митрополитът Антъни на Сурож е казал, че веднъж е бил изненадан от думите на Николай Зернов, че вселенските събори са станали  трагедия за църквата: те са формализирали онова, което е трябвало да остане гъвкаво. „Мисля, че беше прав“, заключи митрополитът Антъни.

Примерът на Фудел показва, че езикът на църквата, описва странното и необичайното само по негативен начин. Следователно съвременната еклисиология е длъжна да създаде нов богословски език. Първо, ще трябва да описва участници и явления, които попадат в зоната на църковната сянка, и да им даде правото да бъдат чути. Второ, трябва това да стане по ненасилствен начин и трето, трябва да предлага обща метафизична рамка за такива описания. Подходът, която съчетава и трите задачи я наричам „тъмна еклисиология“. Тя има за цел да покаже двусмилието, странността и непредвидеността на нашите представи за църквата, като разглежда явления, които не попадат в „осветената“ област описани от свещеническата еклисиология.

Тези, които живеят в църковните сенки, трябва да бъдат чути, но това не означава, че те трябва да бъдат насилствено издърпани към светлината. Ако сравним църквата със сграда, тогава църковните стени са като свещенически структури защото хвърлят сянка. Можем да осветим всички или издръпайки ги към слънчевата страна, или ако изравним стените. И двете действия са свързани с насилие. За да включим онези действуващи в сянката в еклисиологията ненасилствено, имаме нужда от специална епистемология на тъмното, която ще бъде обсъдена в следващата ми статия по тази тема.


Андрей Шишков е съосновател и изпълнителен директор на Центъра за напреднали изследвания в Москва, Русия и съавтор на Телеграм канала „Православие и зомбита“.

Тази статия е подготвена като част от изследователския проект „Православие и солидарност“ на Факултета по богословие и религиознание на Университета в Тарту, Естония с подкрепата на Естонския изследователски съвет (субсидия PRG 1274).

Public Orthodoxy (Откритото Православие) се стрем ида насърчава разговорите от различни гледни точки относно съвременните въпроси, свързани с православното християнство. Позициите, изразени в тази статия принадлежат единствено на автора и не представляват, непременно, възгледите на редакторите или на Центъра за православни християнски изследвания.