Джони Завицанос (Joni Zavitsanos)
„Кой е моят ближен?“ Този въпрос, зададен сдържано от хитрия законник, който е търсил лесен отговор, получи най-поетичния отговор от Христос в притча за добрия самарянин. Историята разказва за мъж, който е бил ограбен, бит и оставен полумъртъв на пътята. Много предполагаеми „благородници“ са изминали но не са предлагали никаква помощ, докато чужденец с друга вяра се е появил за да му помогне, показвайки състрадание и по този начин се е преврънал в тихия герой на деня. Добрият самарянин беше проницателна притча за библейското време, но също така намирам раказа много подходящ в нашия пост-пандемичен свят.
Вече мина повече от година, откакто започнах да работя върху произведение към почит на жертвите от Ковид-10 в Хюстън, Тексас. Разгледах некролози, новини, телевизионни програми и прекарах буквално хиляди часове, опитвайки да поставя име и лице на над 7000 смъртни случая в моя град и около него. Толкова много истории са излезли от този проект –самота, изолация, разделяне на семействата, невъзможност да тъгуваш и да погребваш близките си, психическо напрежение– толкова много тъга.
В търсенето си за имена и снимки, натъквах се случайно на поредната трагедия в рамките на по-голямата трагедия на пандемията. В началото на април 2020 г. беше публикувана статия за първата смърт в затвора в Тексас поради Ковид-19. Бартоло Инфанте, 72-годишен затворник който е имал вече здравословни проблеми (често срещани сред повечето затворници, като съм разбрала) е починал на 2 април, само ден след като поправителният служител Кевин Уилчър е починал в същия затвор от същия вирус. Тези смъртни случаи ме накараха да проверя в уебсайта на отдел по Наказателно правосъдие в Тексас дали има и други. Открих, че огнищата на коронавирус в затворите са смайващи. Всъщност смъртните случаи в затворите са толкова високи, колкото и в домовете за възрастни хора. Стотици от тези затворници и няколко поправителни служители, които въпреки всички трудности са се осмелили да отидат на работа, също са умрели от вируса. Те бяха мъже, жени, черни, бели, от всяка възраст и народност, на всеки цвят и вероизповедание. Вирусът е отнел живота им независимо от различните им характеристики.
Онези мъже и жени, които са били затворени за различни престъпления, от дребни кражби, наказуеми простъпки, употребата на наркотици до по-тежки престъпления като изнасилвания и убийства, са били настанени в поправителни заведения, които са били почти изоставени по време на кризата. За затвор, в който се настаняват 300-350 затворници, трябва да има поне 30-35 поправителни служители, за да се гарантира реда и основните нужди на затворниците. Все пак по време на пандемията в затворите са работели в най-добрият случай 2 или 3 поправителни служители. Сигурна съм, че онези хора в клетките са нямали представа какво става, но има статии, които прочетох и разказват за оплакванията на затворници, които са били изоставени без чисти постелки, тоалетна хартия, подходяща храна и не им беше разрешен дезинфектант за ръце, тъй като това е забранено вещество в затворите. Те са били натъпкани буквално легло до легло един по друг и са покривали устата си с чорапи и оделяла за да се предпазят, докато вирусът бушуваше и отнемаше животи по пътя си.
Спомням си когато се обадих на Джометра, която не беше виждала баща си повече от 20 години след затварянето му за кражба, понеже затворът беше доста далеч от нейния град и мястото на работата си. Тя е била информирана за болестта и смъртта на баща си от Ковид в болница Галвестън, където са изпратени повечето затворниците от Тексас заразени с вируса. Тя описа баща си с толкова ласкави думи. Тя го нарече нежно с прякора му: „Ястребът“. Той беше служил във Виетнам и е имал талант в много творчески дейности. Най-много, казваше тя, че той обичаше Бога и църквата си и къщата му винаги беше отворена за всички хора. Казах ѝ, колко съжалявам за нейната загуба, тъй като баща ѝ трябваше да бъде освободен от затвора по-рано, но това не е станало, понеже по време на пандемията дясната ръка не знаеше какво прави лявата. Тя отоговори: „Дясната ръка не се интересуваше какво прави лявата“.
Говорих и със Остин, синът на Роджър. Роджър е бил настанен в института за реинтеграция, място където затворниците са настанени преди да се върнат обратно в общество. Там не е място за закоравели престъпници, а за тези които са извършили дребни престъпления или не са се придържали към пробационните указания. Роджър, както и много други, е бил точно във времето на освобождаването си от затвора, но той е останал там. Синът му притежаваше караван там където живееше със семейството си и беше готов да го настани, но най-накрая това не се случи. Телефонните разговори между баща и син всяка седмица са ставали все по-тежки, тъй като здравето на Роджър се е влошавало. В последния телефонен разговор той едва успя да прошепне няколко нежни думи на сина и семейството си. Роджър е починал в институцията за реинтеграция от Ковид-19 с няколко други от приятелите си, които са били затворени там. Той загуби и последната си надежда да се види отново със своето семейство на тази земя, докато синът му Остин сега живее с тази болка.
Има толкова много други с такива трагични истории като на Роджър и на „Ястреба“. Св. Силуан Атонски казва: „Светиите са били хора като всички нас. Много от тях са извършили големи грехове, но чрез покаянието са постигнали Небесното царство“. Имената и историите на тези хора трябва да бъдат разказани: Антонио, Джералнт, Тимотей, Хосе, Даниел, Престън, Густаво, Теодор, Джони, Алонзо, Едуард, Седрик, Ролстън, Валентин, Джими, Майкъл, Джеймс, Джером, Уилям, Седрик, Фернандо, Франсис, Силвия, Никол, Дейвид, Исус, Роджър, Николас, Мелвин, Томас…
Тези хора са като раненният от притчата. Те са мръсни, натоварени с тежестта на престъплението, което някога са извършили. Те са изгнаници, такива които трябва да бъдат изхвърлени и забравени, сякаш никога не са съществували, сякаш нямат значение. Техните истории ме карат да не мога да заспя, мислейки за болката и загубата като се чувствам неспособна да им помогна. Кой е моят ближен? За съжаление отговорът е очевиден. Моите ближни са онези, които са били болни и самотни, докато аз не обръщах внимание на тях.
Джони Завицанос е художник, която живее и работи в Хюстън, Тексас. Тя е творила произведение на изкуство с титла ЖИВИ ИКОНИ: Възпоменание на жертвите на пандемията Ковид-19 в Хюстън. Досега тя е сабрала информация над 500 от 7000 души, които са починали в родния си град. В знак на уважение към гръцкото гръцкото си наследство и православна вяра, както и към баща си Диамантис Касис иконописец на византийски икони, тя е изобразила всеки човек с златист ореол. Проектът привлече вниманието на Музея на здравето и медицинска наука Джон П. Макговърн, къщето ще проведе изложба на произведенията от октомври 2021 г. до февруари 2022 г. На откриването ще се проведе панихида и прием за семействата на жертвите. В момента Джони търси постоянно място в Хюстън за да помести произведенията си.
Public Orthodoxy (Откритото Православие) се стрем ида насърчава разговорите от различни гледни точки относно съвременните въпроси, свързани с православното християнство. Позициите, изразени в тази статия принадлежат единствено на автора и не представляват, непременно, възгледите на редакторите или на Центъра за православни християнски изследвания.
