От отец Дитмар Шон O.P. (Fr. Dietmar Schon, O.P.)
Следният текст се отнася до публикуването на книгата Berufen zur Verwandlung der Welt. Die Orthodoxe Kirche in sozialer und ethischer Verantwortung, Schriften des Ostkircheninstituts der Diözese Regensburg Bd. 6 (Regensburg: Pustet, 2021) [Призовавнето за преобразяване на света. Православната Църква за социална и морална отговорност].
В предговора си към текста за социалния етос на православната църква „За Живота на света“, архиепископът на Америка Елпидофор покани православни вярващи, християни от други изповедания, както и всички добронамерени хора, да се включват в разговора относно текста. В отговор на тази покана, авторът, член на Римокатолическата църква, е анализиран задълбочено и е оценил значението на текста, който е написано в духа на православната християнска традиция.
Текстът за социалния етос на православнта църква има за цел да продължи диалога със съвременния свят, започнал във Светия и Велик събор на Православната църква, което се състои в Крит през 2016 г. Поради нови въпроси и предизвикателства, бяха необходими допълнителни усилия, за да се даде нов тласък на църква и нейните вярващи, докато сравнението със съборните текстове доказва, че текстът „За Живота на света“ представлява важен принос. Социално-етични текстове бяха публикувани и преди това от Руската православна църква, тези текстове бяха изследвани, за да се даде отговор към новите изменения и данни. Разбирането на мисълта и социално-етичното съдържание на текста е възможно благодарение на многобройните приноси и публикации на Вселенския патриарх Вартоломей, както и на много православни богослови. Нито беше предвидено, нито възможно да се направи опит за цялото обхващане на разнообразни позиции и извяления на православното богословие относно широкия кръг въпроси, разгледани в този текст. Включването на определени текстове от йерарси и богослови служи основно за целта да се доближи до текста от православната гледна точка. По този начин стана очевидно, че текстът „За Живота на света“ се черпи от специфични аспекти на съвременното православно богословие, които са разработени в продължение на десетилетия.
Въпреки че текстът не съдържа отделен раздел, изрично посветен на „глобализацията“, основната му ориентация, която прониква текста изцяло, е очевидно универсална. Хоризоните трябва да бъдат разширени за разлика от националния подход. Глобалната ориентация на текста се отнася, от една страна, към разпространението на православието в световен мащаб. По този начин православната диаспора, включително нейния специфичен опит и предизвикателства пред които тя е изправена, се включват заедно със страните, където православните са мнозинството. Този подход на преодоляване на „нацията“ води до преоценка на редица проблеми, например, актуализирането на ролята на църква в обществото и държавата в раздел II, което произтича от релативизацията на важността на Византийската империя в съвременното богословие. Отхвърлянето на културния „византинизъм“ като модел за икуменическия диалог може да засили диалога още повече. Същото се отнася и до срещата на православието с други религии и култури. Може би за първи път в официален текст на православната църква е разгледан въпросът за „инкултурацията“ (Раздел VI). Освен това, става очевидно за читателите на текста, че православието иска да се занимава с въпроси, свързани с ежедневието на хората. Това важи особено за международните предизвикателства. В това оношение Вселенската патриаршия с нейната международна ориентация от десетилетия вече, има водеща роля и може да показва по-силно влияние върху цялото православие.
Преодоляването на границите относно морални въпроси става очевидно в обсъждането на технологичния прогрес, който е променил междуличчностната комуникация и спешния въпрос за опазване на околната среда. Вдъхновителите и авторите на текста се сблъскаха с тези, както и с други предизвикателства, оценявайки ги от православна гледна точка. По този начин се предава сигнал в цялото православие, с цел разширяване на неговия хоризон и преодоляване в често срещан изключителен етноцентричен подход. Това може да доведе до отваряне на православието към по-широк, дори глобален контекст.
Вселенският Патриарх се позовава на „знаците на времето“ в енцикликата си на 2017 г. Тези знаци включват факта, че вярващите живеят в общества където преобладава плурализма: плуралистични мнения, течения, начини на интерпретиране; плурализъм на християнски изповедания, религии и светогледи; плуралзиъм на различни институции, включително и църкви. Тези знаци на времето се разглеждат в раздел III, § 15, като същевременно се признават и вярващите се призовават да действат за формирането на общото благо в рамките на демократични условия. По този начин Православната църква избягва от претендирането на каквато и да било изключителност на тълкувателен суверенитет, който някога е бил възможен в рамките на едната църква (срв. и отхвърлянето на изкушението да се подчини „на изтощителна и в много отношения въображаема носталгия за някакво отдавна изчезнало минало“ в Раздел II, § 10). Следователно, това което има значчение не е настояването в определен исторически период на църквата, а загрижеността за вярващите, въпросите и проблемите им.
Всъщност текстът се фокусира главно върху вярващите. Броят на темите беше ограничен до ключови въпроси, за да се улесни четенето. Езикът на текста има за цел да обясни и да убеди. Само в определени точки, като например във въпроса за „закрилата на децата от насилие“ в раздел III, езикът на текста е по официален и авторитетен. Освен това пастирската грижа не представлява формален елемент на текста, а характеризира сърцевината му. По някои въпроси няма определени указания, а изборът на правилното морално решение се остава на пряко засегнатите, т.е. на вярващите.
Текстът има богословска насоченост и се характеризира от солидна аргументация. Във въведението ключовата фраза „любящо общение“ е от особено значение. Това е характерна формулировка, която е свързана с богословската мисъл на митрополита на Пергамската и Адрамитска епархия Йоан Зизиулас. В това отношение се възприема важен подход на съвременното православно богословие, основанна върху тълкуването на Божията любов към творението и любящия отговор на човека към Бога. Втора ключова характеристика на богословското въведение се състои в социална-морална отговорност на вярващите, която се извлича от библейската заповед на любовта към Бога и ближния. По този начин аргументът се обогатява с може би най-важната заповед на Евангелието, която се допълва от аспекта на „естественото познание на Бога“. Този подход, основавана на Библията, оправдава задължението на морално-социално действие. По този начин предлага хоризонт на разбиране, който не се отнася само до православните християни, а и към християни от други изповедания, както и към нехристияните.
Въпреки това, обсъждането на богословските аспекти по никакъв начин не се ограничава до въведението на текста. Богословската аргументация е очевидна в целия текст и е свързана с явления на нашата епоха и съвременния свят. Отдава се специална тежест на Свещеното писание, което се обогатява с препратки към богословието на отците и литургични откъси. Текстът обаче не се основава само на интерпретацията на тези богословски източници; напротив, различни богословски аспекти или конкретни термини са налични в него, като по този начин се свързват отделните раздели и същевременно се постига контекстуална връзка. Богословските обяснения като цяло подчертават единството на мисълта в текста. Страничен ефект от тази вътрешна строгост е, че конкретни въпроси, по които е трябвало да се правят компромиси или въпроси, по които няма „преобладаващо мнение“, се открояват относително ясно както и изолираните пропуски или прекъсвания в аргументация.
Някои от оценките, направени в текста, ще доведат вероятно до дискусия в рамките на православната църква. Тя може да се окаже плодотворна, ако преодоли монолозите на автокефалните църкви в полза на общо православно свидетелство в света. Същевременно праволсавната църква чрез този текст се превръща в жизненоважен фактор в световен социален дискурс, защото успява да предложи дългосрочни перспективи. Накрая, текстът отваря ново поле на интензивен диалог между християнските църкви, който дори може да доведе до сътрудничество по въпроси, свързани със социалната етика и следователно до по-дълбоко сближаване между цъкрви. Всъщност такова нещо би било правилният отговор на предизвикателствата на нашето време.
Дитмар Шон, O.P, д-р по богословие хабил., е директор на източния църковен институт на Регенсбурска епархия и преподавател в Римокатолическия богословски факултет на Университета в Регенсбург.
Public Orthodoxy (Откритото Православие) се стрем ида насърчава разговорите от различни гледни точки относно съвременните въпроси, свързани с православното християнство. Позициите, изразени в тази статия принадлежат единствено на автора и не представляват, непременно, възгледите на редакторите или на Центъра за православни християнски изследвания.
