КАМИЛАТА И ИГЛЕНИТЕ УШИ
УРОЦИ ОТ РУСКИ ПРАВОСЛАВЕН УЧЕН, ЧАСТ

Кристофър Хауъл (Christopher Howell)

Прочетете Част 1: Между Дарвин и Достоевски

Свободата е важна за Теодосий Добжански. Той е бил загрижен от формулирането на научен светоглед, при който дарвинизмът се застъпва за свободната воля. Той вярваше, че такава гледна точка щеше да помогне в решаването на проблема на злото (по този начин е предложил ранна версия на „защитата на свободната воля“ относно естественото зло, подобна на тази на Джон Полкингхорн. Добжански също се интересуваше от защитата на политическа свобода, както от тоталитаризма, така и от наследствената аристокрация. Следователно вторият опит на синтеза на Добжански се отнася до демокрацията и науката (както и  религията), с целта да защити и трите от консервативната критика в религиозно, социално и икономическо ниво.

Според Добжански обещество което е организирано йерархично, аристократично и класово представлява защитен механизъм предназначен да облекчи страховете на богатите поради взискателното учение на Иисус. Той изтъква, че „Христовата притча за камилата, която минава през иглени уши е много ясна и изключва всякакви алтернативни интерпретации […] богатите за да успокоят съвестта си, прехвърлят отговорността на Твореца, че е създал някои хора благородни а други обикновени, други мъдри, а други безразсъдни, талантливи и некадърни. Според горното мнение всеки човек има определено място в живота. Следователно се предполага че това е Божията воля и нарушаването ѝ се счита за грях“. (Mankind Evolving, 1962, 52) [Човечеството се развива]. „Не ни обвнявайте”, казват богатите и могъщите; Бог е виновен, че ни е надарил с превъзходни гени. Богатство, властта, влиянието и т.н. произхождат от специфични обстоятелства и никаква гаранция за политическо равенство не може да промени това състояние. Добжански отбелязва, че последователите на наследствеността често са привърженици и на политическия консерватизъм и вярват, че „генетичното определяне на човешките способности може да оправдае установяването на строги класови бариери, както йерархичната организация на обществото“ (247-248).

Горният възглед обаче представлява погрешна интерпретация на генетиката и отразява липсата на познания относно наследствеността. Добжански твърди, че няма недвусмислена връзка между генотип и фенотип, нито някакъв „ген“ на интелигентност или на притежание на определена способност; по-скоро гените позволяват „норма на реакция“ –модел на фенотипния израз (изменчивост), който произтича от генотипа, но който може да доведе до различни промени в развитието и еволюцията на всеки индивид. Добжански посочва, че : „Новородено бебе не е празна страница […] но нито гените му определят събдата“. Околната среда играе ключова роля (76). Може би Фройд да е твърдял, че „биологията е съдба“, но Добжански отхвърля тази идея, като твърди, че „наследствеността […] е съдба пропорционално на нашето невежество относно биологията“ (цитирано в D.B. Paul, “Dobzhansky in the ‘Nature-Nurture’ Debate,” Adams 1994, 223) [„Добжански за дебата ‘Природа срещу Възпитание’”.

Според Добжански иронията е, че класовото общество, основано на застой и липса на промяна е в полза на паричната аристокрация и би предизвикало голяма генетична диверсификация на върха на пирамидата. Онези с „висшите“ гени щяха да родят потомство, което изобщо нямаше да прилича на Свръхчовека, който имат предвид. В закостеняла система, където естественият отбор не може да действа, застоя и деволюцията биха били нормата. Това е очевидно, за всеки, който се свързал с „снобите“ аристократи от висшата класа, самопровъзгласилия се елит, които със сигурност са „по-добре надарени икономически отколкото генетично“ (Mankind Evolving, 334) [Човечеството се развива]. Добжански също презираше всеки възглед, за съществуването на социална аристокрация от елитни умове, които управляват културата и я защитават от варварските орди посочвайки в критиката си Т.С. Елът. Добжански подчертава: „Аз обаче не скърбя за гибелта на обществата, които са използвали множеството като тор, за да отглеждат някои от изящните цветя на една изтънчена култура“.

Решението на горния проблем е принципът на равенството и неговият политически израз: демокрацията. Неравенството на възможностите крие генетичната промяна и позволява на онези, които са на върха, да запазят статута си (248). От другата страна, равенството, намалява „генетичното разхищение“ и би създало по-разнообразно общество, което би било полезно за целия вид (324-325). Статично, непроменяващо общество –всъщност не-демократично– би било консервативно по същество, но „основите на всички консерватизми бяха подкопани от потопа на научните открития“ (The Biology of Ultimate Concern, 113) [Биологията на крайната загриженост]. В крайна сметка Добжански беше либерален, който се придържаше към социалдемокрацията и напълно се отвращаваше от тоталитаризма и наследствената власт. Въпреки че той се фокусира върху демокрацията, той подозираше комунизма, който наричаше „християнска ерес“ (99).

Въпреки че подчертава равенството между хората. Добжански смята, че това е морален принцип, и не може да се смята като научна позиция. Той твърди, че „хората не трябва да бъдат биологично (генотипично или фенотипично) еднакви, за да бъдат равни пред Бога“ (Mankind Evolving, 52) [Човечеството се развива]. Всъщност равенството е християнско богословско понятие (219). Това е добро само по себе си, а не защото може да бъде доказано от научната гледна точка; в края на краищата доброто и злото са понятия, които надхвърлят изразителните възможности на науката. Джулиан Хъксли и C.H. Уодингтън може да са работили усилено, за да изобретят морално учение, основавано на еволюцията, но те не успяха, докато Добжански е твърдил, че „границите на тази теория не могат да бъдат разширени“. Еволюцията чрез естествения отбор може само да „обясни как развиваме вярата си, че някои неща са добри, а други зли; а не обяснява защо трябва да ги считаме за добри или зли“ (343). В крайна сметка никой не би могъл да отговори на Иван Карамазов; екзистенциалистите бяха прави (The Biology of Ultimate Concern, 101) [Биологията на крайната загриженост]. Вместо това, познанието за доброто и злото е дадено чрез откровение (J.M. Van der Meer, “Theodosius Dobzhansky,” Eminent Lives in TwentiethCentury Science and Religion, 2009,, 111) [„Теодосий Добжански“ Видни животи в науката и религията на XX век] и е добре да си спомняме, че „най-висшата мъдрост от всички беше поверена понякога на група неграмотни рибари в Галилея“ (Mankind Evolving, 345) [Човечеството се развива].

По този начин Добжански се надяваше, че може да осигури стойността на равенството между хората, политическата свобода и отворено общество установявайки демокрацията в науката, както и в християнската етика. Това щеше да бъде втората от трите му синтези, но преплетените нишки на неговата мисъл изглеждаха доста объркващи, особено на колегите му учени, които не споделяха симпатията му към религията. Ето защо Добжански се надяваше да твори трета синтеза, която да включва и да защити другите две: хармонията между науката и религията.


Кристофър Хауъл е доктор по религия от Университета Дюк.

Public Orthodoxy (Откритото Православие) се стрем ида насърчава разговорите от различни гледни точки относно съвременните въпроси, свързани с православното християнство. Позициите, изразени в тази статия принадлежат единствено на автора и не представляват, непременно, възгледите на редакторите или на Центъра за православни християнски изследвания.