От Крис Дуранте (Christ Durante)
Тази година се навършват 30 години от интронизацията на патриарх Вартоломей I във Вселенската патриаршия в Константинопол през 1991 г. Както е известно, патриархът Вартоломей е наречен „Зеленият патриарх“ заради дългогодишния си ангажимент по въпросите на околната среда. Наскоро той отбеляза началото на 2021 г., като проведе четвъртата конференция в Халки за околната среда, която е била проведена от 26 до 28 януари тази година. Започвайки през 2012 г., конференциите в Халки представляват най-яркият пример за ангажимента на Патриарха към околната среда и са част от дълга поредица икуменически, междурелигиозни и интердисциплинарни конференции по въпросите на околната среда, които биват организирани от началото на неговото патриаршество. Един от важните моменти, които допринесоха да се нарече Вартоломей „Зеленият патриарх“, беше, когато той за първи път изрази идеята за екологичен грях, в речта си в Санта Барбара, Калифорния през 1997 г. Той е твърдил, че:
Изчезването на видовете и унищожаването на биологичното разнообразие на Божието творение поради действията на хората …Разрушаването на земята чрез промените в нейния климат, унищожаването на жизнените ѝ гори и влажните зони… Причиняването на болести при хората поради човешка намеса, замърсяване на вода, почвата, въздуха и живота с отровни вещества …Това са грехове.
(РЕЧ В ЕКОЛОГИЧНИЯ СИМПОЗИУМ, ГРЪЦКАТА ПРАВОСЛАВНА ЦЪРКВА СВЕТА ВАРВАРА, САНТА БАРБАРА, КАЛИФОРНИЯ, 8 НОЕМВРИ 1997 г.)
И все пак, какво е грях? На гръцки думата за „грях“ е: амартия (ἁμαρτία), която буквално означава „пропуск на целта“. Грехът като амартия има смисъл в рамките на телеологична или целенасочена етика и затова можем да кажем, че „грехът“ означава да не успеем да постигнем личните и социалните си цели; т.е., неуспех да се превърнем в добродетелни личности, стремящи се да живеят добре в рамките на обществото, докато се стремим към близост и единение с Бога. С други думи, понятието грях не означава непременно нарушение на закона, но говори за целите, които преследваме, за начина на мислене, който възприемаме, и за типа етос (морал), който насърчаваме като отделни личности и общности; всичко това влияе на начините, по които се отнасяме: един към друг, към естествения свят и към Бога.
Съвсем наскоро през 2015 г., патриархът Вартоломей говори за „необходимостта от разширяване на нашето тясно и индивидуалистично понятие за греха [1]”. Коментарът на патриарха Вартоломей насочва вниманието към факта, че не само индивиди, но и колективи са способни да грешат. Често разпознаваме явленията на групово действие и социална идентичност, както и общите цели, ценности и характеристики, които те въплъщават. Когато цяла цивилизация се придържа към обща ценностна система и участва в общи модели на поведението, които водят до същи нагласи, навици и начин на живот, можем да наречем това цивилизационен етос. Ръководейки моделите на мисленето и поведението, ценностите и идеалите, които съставляват морала на една цивилизация, можем да определим дали тази цивилизация ще действа в посока на греха и в крайна сметка няма да успее да постигне добрия живот, или ще следва добродетелния начин на живот.
През 2009 г. патриарх Вартоломей изтъкна, че „основната причина за нашия екологичен грях се крие в нашата егоцентричност и в погрешния ред на ценностите, които наследяваме и приемаме без никаква критична оценка.[2]” Несъмнено основната причина за нашата екологична греховност се намира в нашият личен и цивилизационен егоизъм и безредната ни ценностна система, която изглежда, че се основава на стремежа към порока, а не към добродетелта. Това се дължи главно на това, че нашият съвременен цивилизационен морал е проникнат от икономическо разбиране за личността и благосъстоянието, което има за цел вечен материален и финансов растеж за сметка на етичното и психическo-духовнo развитие. В резултат на това често преследваме незабавни удоволствия и краткосрочни цели, вместо да вземаме предвид дългосрочните ползи на нашите дейстсвия, докато вървим напред в ежедневието си. Вместо като глобална цивилизация да биваме ръководени от християнските добродетели на благоразумието, въздържанието, смелостта и справедливостта – особено в рамките на индустриализирания свят – ние си позволихме да бъдем управлявани от пороците на сребролюбието, под прикритието на икономическия растеж и алчността, прикрита под маската на максималната консумация и обогатяването.
Оценяването на прекомерната консумация и постоянният индустриален растеж в полза на финансовото развитие са присъщи черти на неокласическата икономическа теория – особено в нейната неолиберална форма, която се утвърди в края на 70-те и началото на 80-те.[3] Като преобладаващ икономически модел, действащ в глобалното общество, ценностите на неокласическата икономическа парадигма са повлияли дълбоко на нашия глобален цивилизационен етос през по-голямата част от миналия век. Ценностите на този морал са се вкоренили толкова много в нашата психика през последните няколко поколения, че за повечето хора днес ценностите на тази икономическа парадигма преобладават при управлението на техния социален живот и подреждането на ежедневието им, докато добродетелите и ценностите на християнската традиция са пренебрегнати. Говорейки в Световния икономически форум в Давос през 1999 г., патриарх Вартоломей е казал:
Най-висшият стремеж на човечеството не е икономическо обогатяване или икономическия растеж… Не можем да живеем само с икономическо развитие, но трябва да търсим… ценностите и принципите, които надхвърлят икономическите проблеми. След като приемем това, икономиката става слуга на човечеството, а не негов господар.
(РЕЧ В ГОДИШНОТО СЪБРАНИЕ НА СВЕТОВНИЯ ИКОНОМИЧЕСКИ ФОРУМ В ДАВОС, 1999: ПРАВОСЛАВИЕТО ДНЕС)
Нашето прекалено тесно схващане върху процъфтяването на човека, определено предимно от гледната точка на финансов и икономически успех, доведе човечеството да пропусне целта по отношение на устойчивия живот в нашата биосфера, нашия общ дом. Световната цивилизация, особено в индустриализирания свят, най -накрая трябва да осъзнае, че икономическата система, към която всички се придържаме, увековечава пороците на алчността и сребролюбието и че, продължавайки с тези модели и ценности, ние унищожаваме екосистемите в името на икономическото развитие и вредим на здравето на хората, които живеят в тях в името на финансовия растеж. Трябва да осъзнаем, че като продължаваме с този подход на „поддържане на настоящото положение“, без да променяме нашите икономически модели и процеси на производството и консумацията, означава, че увековечаваме един от основните причини на нашия екологичен грях. За тази цел патриарх Вартоломей подчерта, че това, от което светът наистина се нуждае, е автентичното покаяние (метаноя) или „покаяло се обръщане“ в най -екзистенциалния смисъл на термина, което би довело до екологична трансформация на личния начин на живот на всеки индивид, както и на общите човешки модели на поведение, основани в нов цивилизационен морал. Както посочва патриарх Вартоломей:
Имаме нужда от нов начин на мислене за себе си, за отношенията си със света и с Бога. Без тази революционна „промяна на ума“ всички наши природозащитни проекти, колкото и добронамерени да бъдат, в крайна сметка ще останат неефективни.
(РЕЧ В МЕЖДУНАРОДНАТА КОНФЕРЕНЦИЯ ЗА ЕТИКА, РЕЛИГИЯ И ОКОЛНА СРЕДА, УНИВЕРСИТЕТ ОРЕГОН, 5 АПРИЛ 2009)
В крайна сметка трябва да се вслушаме в призива на патриарха Вартоломей и да развиваме морал, основан на искрено чувство за принадлежност към по-голяма екологична и междупоколенческа общност, и да намерим начини, по които нашето социално-икономическо мислене да надхвърли финансовите съображения, за да включи истинското човешко благосъстояние в начините в която определяме кое е най –доброто. Необходимо е да се взима предвид нашата жива планета, която ще бъде дом на бъдещите поколения, а не само банковата сметка. Добра първа стъпка за да започнем нашето пътуване към екологично устойчиво бъдеще би било връщането към традиционните християнски добродетели на благоразумието, въздържанието, смелостта и справедливостта, като мярка за върхови постижения, и възприемането на социалния и релационния етос (морал), който тези ценности съпътстват.
[1] Вселенският патриарх Вартоломей. Екология, икономика и икуменизъм в списание TIME, 18 юни 2015 г. Тази статия се появи сред свикването на Парижкото споразумение относно изменението на климата и публикуването на енцикликата на папа Франциск: Laudato Si. [2]Реч на Вселенския патриарх Вартоломей в Международната конференция по етика, религия и околна среда, Университет на Орегон, 5 април 2009 г. [3] Твърде често искаме да вярваме, че всички наши действия или действията на нашите предшественици бяха и са добри и благородни поради психологическото удовлетворение и щастие, което ни дава такъв възглед. Трябва да разберем, че можем да продължим да обичаме предците си дори след като сме осъзнали, че са съгрешили.
Д-р Крис Дюранте, Ph.D., M.A., M.Sc, е асистент по богословие в Университета Свети Петър в Ню Джърси, член на катедрата по биоетика и човешки права на ЮНЕСКО в Рим, Италия, както и член на инициатива „Нови видения в богословската антропология“ на богословския факултет в университета „Сейнт Андрю“ в Шотландия, Великобритания. Д-р Дюранте също участва в инициативата „Зелена православна енория“ на Гръцката православна архиепископия на Америка.
Това статия представлява съкратена версия и изразява идеи, които са първоначално изложени в статията на д -р Дюранте: “ Ecological Sin: Ethics, Economics & Social Repentance” [Екологичен грях: Етика, икономика и социално покаяние], която се пувликува в том 3, брой 2 на Journal of Orthodox Christian Studies през декември на 2020 г.
Public Orthodoxy (Откритото Православие) се стрем ида насърчава разговорите от различни гледни точки относно съвременните въпроси, свързани с православното християнство. Позициите, изразени в тази статия принадлежат единствено на автора и не представляват, непременно, възгледите на редакторите или на Центъра за православни християнски изследвания.
