НАШАТА МИСИЯ И ПРИСЪСТВИЕ В АМЕРИКА

Месеците преди отец Леонид да се представи пред Господа, той е работел по презентацията си, за да я публикува в блога на „Откритото православие“. Тъй като той не успя да я завърши, получихме разрешение от семейството му да публикуваме тук пълната му уводна реч, която той изнесе в Панамериканския събор, през юли 2018 г. Ние сме длъжни на о. Леонид за неговата визия, доброта и подкрепа. Вечна му памет. 

Тази вечер имам послание за всички нас–за вас и за мен също– от св. Херман на Аляска. Това са думите на св. Херман към нас:

От този ден и нататък, от този час и от този момент, нека да обичаме Господа над всичко и да се стремим да изпълняваме Неговата Света Воля.

Нашата мисия като православни християни в Северна Америка; пътуването на православната Църква в Америка, започва с пристигането на православни монаси мисионери в Аляска. Сред тях е бил един свят човек –човек, който е превърнал живота си в свещено свидетелство.

Тъй като нашето пътуване продължаваше във времето, идентичността на Православната църква в Америка започна да се разкрива. Минахме през изпитания, сблъснахме се с проблеми и кризи, обаче успяхме да оцелеем. Нека да мислим заедно върху това пътуване. Може би по този начин да открием какво представлява днес нашата идентичност.

Ние признаваме приоритета на светостта на православната мисия в Аляска и Северна Америка. Потвърждаваме значението на свещеното свидетелство на монаха Херман за нашето свидетелство в Северна Америка днес. От този ден и нататък, от този час и от този момент, нека да обичаме Господа над всичко и да се стремим да изпълняваме Неговата Света Воля.

Монахът Херман е бил член на мисионерска група от осем монаси, пристигнали на остров Кодиак през 1794 г. Те са изминали повече от 7000 мили и пътуването им е продължило почти 300 дни. Те са тръгнали от Валаамския манастир в Карелия, Русия и са стигнали до остров Кодиак в тогавашната руска Аляска. Сред примитивните условия, много опасности и трудности, мисионерите са се стремили да евангелизират местните жители на Аляска. Още с пристигането си в Кодиак мисионерите са построили Светия храм на Възкресението Христово.

Управляващият орган в руската Аляска е бил тогава руско-американската компания, чиято политика спрямо местните е била сурова. Мисионерите са се опитали да защитят местните жители. Преподобният Херман е бил обичан от тях заради смирението и състраданието си. Въпреки че не е научил езика на местните хора; езикът на любовта и уважението и нежните грижи са спечелили сърцата на алеутите. Търсейки усамотение като отшелник и желаейки да се дистанцира от управляващите, монахът Херман се премести на остров Спрус, който се намира извън континенталната част на Аляска. Умира през 1836 г. 81-годишен, като е служил на мисията и любимите си алеути в продължение на 43 години.

Монахът Херман е канонизиран през 1970 г., по-малко от половин година след предоставянето на автокефалия в Православната църква в Америка. Останките от монаха Херман са пренесени от острова Спрус в църквата „Свето Възкресение“ в Кодиак. Според разказите на много свидетели службите по канонизацията му били пълни със светлина и радост. Участието на финландския архиепископ Павел в канонизацията символизира връзката на Св. Херман с  Валаамския манастир. Самият архиепископ е бил монах там, преди Финландия да загуби част от Карелия и Валаамския манастир от Съветския съюз.

Историята на мисията в Аляска е история, която включва мъченичество, трудности при пътуване по море и опасности в пустинята – тя е автентично апостолска история.

Първото измерение на нашата идентичност е святостта, живяна и въплътена в лицето на Св. Херман. Това е самият източник на нашето присъствие и мисия в Северна Америка. Това е дарът, който трябва да се съхранява, а също и предизвикателството, пред което трябва да се изправим чрез нашия живот и свидетелство.

Второто измерение на нашата идентичност е мисионерското усърдие и евангелската мисия, въплътена в живота на св. Инокентий Вениаминов.

Този велик мисионер пристига в Аляска през 1824 г. като 27-годишен свещеник със съпругата и децата си; първо служи на остров Уналаска, а след това в Нов Архангелск (днешна Ситка). Отец Йоан дойде, защото се отзова на призива на Църквата да разпространи Христовото Евангелие сред местните жители на Аляска. Той е имал много таланти като етнограф, лингвист, изследовател и изобретател.

По време на посещение в Русия през 1839 г. отец Йоан е овдовял. Той приема монашески постриг с името Инокентий през 1840 г. и през същата година е ръкоположен за епископ, за да надзирава Аляска и част от Сибир– наистина много обширна епархия. Когато йеромонахът Николай (Касаткин) пътува до Япония през 1860-1861 г., неочаквано забавяне поради тежката зима в Далечния изток на Русия му позволява да се срещне и да разговаря дълго с архиепископ Инокентий. Тази среща е решаваща за предоставяне на напътствия и перспектива на отец Николай за апостолския му труд в Япония. Благодарение на архиепископ Инокентий, отец Николай разбра значението на изучаването на японски език и работата по превода на свещените писания. Прилагайки този съвет на практика след смъртта му през 1911 г., Николай Японски е оставил силна православна църква с японски свещеници и катехизатори, с преводи на свещеното писание и богослуженията, с разширена мрежа от енории и мисионерски станции като същевременно е спечелил дълбокото уважение на Императорския двор и японския народ.

Продажбата на Аляска на САЩ в 1867 г. предизвиква писмен коментар от архиепископ Инокентий. До него са се стигнали слухове, че той е бил враждебен към продажбата на Аляска. Опитвайки се да коригира неточностите, той пише до Обер-прокурора, главен администратор на Светия Синод в Русия, назначен от императорското правителство, следните точки:

  • Продажбата на Аляска на САЩ е провиденциална стъпка, която прави САЩ достъпна за православната мисия.
  • Настоящият епископ в Аляска трябва да бъде призован  обратно в Русия и да бъде назнечен друг епископ, който говори английски.
  • Епископският престол трябва да бъде преместен от Нов Архангелск (Ситка) в Сан Франциско.
  • Трябва да бъде разрешено на епископа да ръкоположи американски граждани за свещеници.
  • Епископът и цялото духовенство трябва да имат право да извършват тайнства на английски език, така че богослуженията трябва да бъдат преведени на английски.
  • Английският език, а не руският, трябва да се използва като език на преподаване в училищата в Сан Франциско и другаде и също за подготвянето на бъдещи свещеници за ръкоположение и мисионерска работа.

През 1868 г. Инокентий е избран за московски митрополит, служещ фактически като първи йерарх на Църквата на Русия до смъртта си през 1871 г. Той остава до края на живота си далновиден защитник на православната мисия.

Митрополит Инокентий е канонизиран за светец през 1977 г. от Руската църква по искане на Светия Синод на Православната църква в Америка.

Историята на митрополит Инокентий е интересна и многостранна, тъй като ни дава ярка картина за мисионерското призвание на православната църква. Много други също са изиграли важна роля в евангелизирането на народите на Аляска и в разпространението на православието в Северна Америка. Ярък пример за апостолската мисия в Аляска е св. свещеник Яков Нецветов, чиято памет отбелязваме днес.

Третото измерение на нашата православна идентичност в Америка се въплъщава в американското служение на св. Тихон, служещ като епископ и накрая като архиепископ в Америка от 1898 до 1907 г. Това е било времето на продължаване на православното мисионерско призвание, време за посрещане и предаване на пастирска помощ на пристигащите имигранти и техните църковни общности в САЩ и в Канада; време за изграждане на единна православна църква с разнообразно –културно и езиково– население.

Служението на епископ Тихон е било изключително разнообразно и все пак последователно, скромно, търпеливо и вдъхновено. Даровете му бяха признати, както е видно от издигането му за архиепископ през 1905 г. и евентуалното му избиране за Московски патриарх през 1917 г. Изброявайки неговите постижения един по един, ние подчертаваме неговата визия и важността за нашата идентичност днес:

  • Премести епископския  престол от Сан Франциско в Ню Йорк
  • Даде благословията си на Florence Hapgood, член на протестантската епископална църква и известен преводач, за да преведе богослужебните текстове на английски.
  • Приветства имигрантите от Близкия Изток и Източна Европа
  • Създаде нови енории за имигрантите
  • Основава семинария в Минеаполис
  • Основава манастира „Св. Тихон“ в Южен Ханаан, Пенсилвания
  • Насърчава активното участие на духовенството във вземането на решения в рамките на мисионерската епархия.
  • Предвижда за избирането на Рафаел Хавайни за епископ на арабскоговорящи общности
  • Помогна за назначаване на помощен епископ в Аляска
  • Привтества културния и езиковия плурализъм на православието в Северна Америка, като си представя обединена православна църква, с арабски, сръбски и гръцки общности, водени от арабски, сръбски и гръцки епископи.
  • Този плурализъм очевидно важи и за румънци, албанци, българи и други, според нуждите им.
  • Потвърди отвореността на православната църква за диалог с други християнски общности.
  • Свиква първия Панамериканския събор през 1907 г., и осигурява пълноценното участие на духовници и миряни делегати.
  • Описва бъдещето на православието в Америка, като се фокусира върху бъдещата автономия и евентуалното предоставяне на автокефалия.

Когато беше избран за московски патриарх, в разгара на насилието от комунистическата революция; ясно е било за новия патриарх и много други, че пътят пред Църквата на Русия е пътият на кръста, пътят на мъченичеството и страдание. Св. Тихон е канонизиран от Руската православна църква през 1989 г.

За нашата църква в Америка въздействието на революцията в Русия се усети в загубата на връзки с Руската православна църква. Подкрепата от Русия, от която се възползваше американската Църква, е била изчезнала, създавайки сериозни финансови предизвикателства. Наред с много други загуби, семинарията трябваше да бъде затворена. Резултатът беше, че нямаше налично богословско образование до откриването на Семинарията на Св. Владимир и Семинарията на Св. Тихон през 1938 г. Бавно, в средата XX век, нашата Църква, наричана тогава Северноамериканска митрополия, се възстанови и възвърна  усета си за мисия. Един пример е създаването на крайградски енории с богослужения на английски език. До 60-те години Московската патриаршия осъзнава, че не може да упражнява контрол върху православната църква в Америка, докато последната призовава Константинополската патриаршия да поеме инициатива за установяване на единство между православните в Америка и получава отговор, че проблемите на Митрополия могат да бъдат решени само от Москва. По този начин са започнали разговорите и преговорите, които са довели до предоставянето на автокефалия на Православната църква в Америка през 1970 г.

За някои, автокефалията се е превърнала в абстрактна идея, технически проблем, както и канонична и може би незначителна подробност. Всъщност автокефалията на православната църква в Америка потвърждава автентичността на нейната мисия, както и значението на нашето присъствие. Нашата мисия не е да бъдем посланици на други страни и култури, а да сме посланици на православната вяра в Америка и към Америка.

Очевидно все още живеем във време на православен плурализъм в Северна Америка. И все пак ние оставаме верни на визията за святост, мисия и единство, предадена към нас от нашите предшественици. Живеем смирено в мир и хармония с наши православни братя и сестри, които принадлежат към други православни църкви. И все пак подкрепяме смело визията за обща цел и единство, към която всички православни са призовани.

Панамериканският събор има като ръководен принцип фразата „За живота на света“. Когато отец Александър Шмеман е писал мислите си, използвайки тази фраза, той се готвеше да говори на студентска конференция за да представи православната вяра, православното разбиране за тайнствата и като цяло православният мироглед пред публика, която не е била позната с православието. Забележително е, че тази книга бързо се популяризира и става значима за много читатели– както православни така и неправославни,  англоговорящи и (чрез многобройните преводи на книгата) за много, които говорят други езици. Учението и значението на тази книга остава популярно и важно за целия свят и до днес. Въпреки че се състои главно от личните богословски и литургични мисли на о. Александър, предлага живото свидетелство на православната църква в Америка.

Радостната евхаристийна визия, която отец Александър сподели с нас, представлява начина да обобщим пътуването на православието в Америка, и да отворим пътя към бъдещето. Светостта на св. Херман положи основата на православната мисия в Аляска, мисията е била разширена до „краищата на земята“ от св. Инокентий и също чрез пастирската грижа на св. Тихон– всичко това е предложено от нас в Бога „за всички и за всичко“ в Божествената литургия, в Литургията, в която изповядваме, че Иисус Христос „Сам се предаваше за живота на света“. Освен това, тази евхаристийна визия ни ориентира към второто пришествие на Господ, ни води към мир, радост и любов на Божието царство.

Последните думи, които отец Александър Шмеман е изнасял на църквата няколко дни преди да се представи пред господа, са били думи на благодарност в Деня на благодарността през 1983 г. Тази последна проповед е отдал „сами себе си и един други и целия наш живот“ на Бог чрез химна на благодарността. С някои допълнения, подходящи за нашето събрание, нека да направим тези думи свои, като ги превърнем в наш общ благодарствен химн.

Благодарим Ти, Господи!

Всеки, който може да благодари е готов за спасение и вечна радост.

Благодарим Ти, Господи, че прие Нашата Евхаристия, която принесохме на Света Троица, Отец, Син и Свети Дух, и която изпълни сърцата ни с радостта, мира и правдата на Светия Дух.

Благодарим Ти, Господи, че ни се разкри и ни даде да предвкусим Твоето Царство.

Благодарим Ти, Господи, че ни помогна да преодолеем всички трудности, страсти, изкушения и да възстановим мира, взаимната любов и радост, като ни даде общението на Светия Дух.

Благодарим Ти, Господи, за страданията, защото те ни изчистиха от егоизма, напомняйки ни, че „едно е само потребно“, Твоето вечно Царство.

Благодарим Ти, Господи, че ни даде тази страна, в която можем свободно да Ти се покланяме.

Благодарим Ти, Господи, за този събор, нашите епархии, енории и мисии, нашите монашески общности и семинарии, където се провъзгласява името на Бога.

Благодарим Ти, Господи, за семействата ни: съпрузи, съпруги и децата, които ни учат да покланяме на Твоето свято име с радост, телом и духом и свещени химни.

Благодарим Ти, Господи, за всички и за всичко.

Защото Ти си велик и вършиш чудеса, и никаква дума не е достатъчна, за да се празнуват чудесата Ти.

Господи, добре е да бъдем тука! Амин.


Отецът Леонид Кишковски (1943-2021) е бил свещеник на Православната църква в Америка в продължение на 52 години и дългогодишният ѝ директор по външни работи и междуцърковни отношения.

Public Orthodoxy (Откритото Православие) се стрем ида насърчава разговорите от различни гледни точки относно съвременните въпроси, свързани с православното християнство. Позициите, изразени в тази статия принадлежат единствено на автора и не представляват, непременно, възгледите на редакторите или на Центъра за православни християнски изследвания.