Вън от градските порти: Възможности и противопоставяне

От неговото преподобие д-р Джон А. Джилиънс (JohnA. Jillions)

Скорошният спор относно решението на архиепископ Елпидофор да отслужи Божествена литургия в историческия храм на „Св Вартоломей“ в Ню Йорк, който принадлежи на Епископалната църква, а също и да се срещне с пастора на църквата, епископ Dean Wolfe, подчертава вечния въпрос сред православните за това как трябва да се отнасят към външните лица. През цялата църковна история някои са виждали заплаха там, където други са виждали възможност. Въпреки това възможностите винаги могат да бъдат заплашителни, защото предполагат риск и промяна. За да могат църквите да се възползват максимално от възможностите, необходими са скокове, изтъква Чарлс Тейлър, изтъкнатият канадски римокатолически философ и автор на широко похвална книга Секуларна епоха: „Скоковете могат и трябва да бъдат направени. В противен случай няма да има значителни стъпки напред като отговор към Бога. Някои исторически форми трябват да бъдат напълно премахнати“ (669).

Този конфликт, който се отнася до „външните лица“ е стар колкото са и евангелията. Иисус се позова на въпроса за сътрудничество с хора „вън градските порти“ (Евр. 13:12). Макар че това е било освежаващо за някои, това мнение разпали съпротива сред религиозните лидери и традиционалистите. Те са разглеждали Иисус, а след това и апостолите, като заплахи за познатите и дадените от Бога обичаи и традиции. В евангелията многократно виждаме Иисус, който отстоява позициите си относно мисията да предлага нови възможности и по този начин щедро  да се напредва царството Божие чрез състрадание, изцеление, предлагането на духовния оазис, опростяване и разширяване на достъпа до благодатта. Често го прави тихо и тайно, докато други пъти, Иисус открито се противопоставя на религиозните водачи, както и на очакванията на семейството и учениците Си. Нека да разгледаме някои примери:

  • Иисус вижда възможността да прости греховете и да излекува разслабения. Книжниците обаче разглеждат това действие като богохулство (Мт. 9:1-8).
  • Иисус вижда възможността и отива в дома на Закхей, яде с блудници, митари и грешници. Другите се оплакват. (Лк. 19:1-10, Мт. 9:10-13).
  • Иисус позволява на грешница да помаже нозете и главата Му по време на вечеря. Неговият гостоприемник фарисей е скандализиран (Лк. 7:36-47).
  • Иисус води увлекателен разговор с жена самарянка, която има карирано минало. Тогава дори учениците Му са изненадани (Йо. 4:1-42).
  • Иисус вижда тълпи от хора, които са необразовани, бедни, болни, изнурени, страдащи и казва, че те са като овци, които нямат пастир. Те представляват възможност за да се покаже състрадание, щедрост и търпение и той отказва да се поддаде на религиозните изисквания и да проповядва „учения, – заповеди човешки“. Като се очакваше, фарисеите са били обидени (Мт. 9:35-38, 15:1-20).
  • Иисус изцелява слугата на римския стотник, чиято вяра надвишава всичко ,което Иисус е виждал в Израил. „Мнозина ще дойдат от изток и запад и ще насядат на трапеза с Авраама, Исаака и Иакова в царството небесно, а синовете на царството ще бъдат изхвърлени във външната тъмнина…“ (Мт. 8:11-12).

Не е чудно, че фарисеите са осъзнали, че Иисус представлява заплаха, затова са го наблюдавали отблизо. Можете да прочетете евангелията и да се уверите сами в тази динамика на възможности и заплахи. И все пак Иисус отстоява много аспекти на еврейската традиция и авторитета на свещениците (вж. например Мт. 5:17-20). Той признава, че традиция е мощна сила характеризирана от фамилиарност, така, че е неудобно да се обмислят нови възможности: „и никой откак пие старо вино, не ще поиска веднага ново; понеже казва: старото е по-добро“ (Лк. 5:38-39). Въпреки това, Иисус упорито провъзгласява нуждата за „ново вино“, и Неговият отказа да мълчи и да се придъжжа към обичайното благочестие, определените граници , реда и властта доведе до Неговата арест и екзекуцията.

Апостолската църква последва примера на Иисус и продължи да разпространява Неговото послание, както и учението за Божието царство за по-широк кръг от хора, като радикално отменя изискванията на еврейския закон, за да включи езичниците. Но апостолската проповед среща и ожесточена съпротива от страна на религиозните водачи, които видяха тези промени като опасни заплахи за традицията.

Кои са съвременните езичници, митари и самаряни, които православните твърде често разглеждат като хора „вън градските порти“? Наистина заплаха ли са за преданието? Или трябва да последваме Христос, да се занимаваме с тях, да ядем с тях и да ги приветстваме сред нас?

Отговаряйки на този въпрос, бихме могли да хвърлим нашия поглед към светицата и мъченица от XX в. Мария Скобцова (1891-1945). Тя е била неконвенционална православна монахиня, поетеса и философ, женена и след това разведена, тя е родила деца, грижела се е за бежанците, обслужвала бедните и е била изложена на голям риск, защото е защитавала евреите в окупирана от нацистите Франция. Тя е била арестувана, изпратена в концлагер в Равенсбрук на Велика събота 1945 г. След това тя е била изпратена в газови камери. Още през 1937 г. тя пише, че тогавашните световни условия изискват от православните християни простота, щедрост и зажгриженост за проблемите на света.

Не трябва да допуснем Христос да бъде засенчен от каквито и да било разпоредби, обичаи, традиции, естетически съображения дори и от благоговение. В крайна сметка Христос ни даде две заповеди: да обичаме Бога и хората. Няма причина да ги усложнпваме и да ги заменяме с формалистични правила.

В Sergei Hackel, Pearl of Great price: the Life of Mother Maria Skobtsova, 1891-1945 (London/Crestwood: DLT/SVS, 1982), 73.

Това не означава отхвърляне на традицията. В интервю от 2008 г. когато митрополитът Калистос Уеър е присъствал на Англиканската конференция в Lambeth, е казал, че християните трябва да обърнат сериозно внимание на преданието и на богословския консенсус, занимавайки се с нови въпроси. Но също така трябва да има място за нови възможности, поемане на рискове и готовност да се отстояват спорни перспективи и инициативи.

…Не ли трябва да съществува и възможност за пророческо действие? Възможно ли е някога да има промяна ако няма хора, които желаят да се бунтуват и да кажат, „тва е което трябва да направим“?  Дори свидетелството им да е спорно, поне някои може да иска да защити позициите им…

Как можем да направим и двете неща заедно –да запазим общия консенсус и въпреки това да позволим свободното действие на благодатта на Светия Дух? Със сигурност Христос не ни е казал, че е забранено да правим нещо ново. Като цяло свидетелството на ранната Църква ни насочвма в различна посока.

„Със сигурност Христос не ни е казал, че е забранено да правим нещо за ново“. Можем да надхвърлим пределите на нашия комфортен религиозен свят, където ние православните се чувстваме като у дома си в момента. Точно там се намира и нашият Господ Иисус Христос, „вън градските порти“.

И тъй, нека излизаме при Него отвън стана, носейки поруганието Му; защото тук нямаме постоянен град, но бъдещия търсим. (Евр. 13:14-15).


Неговото преподобие д-р Джон А. Джилиънс е научен сътрудник и основател на Кеймбриджкият Институт за православни изследвания, бивш протосингел на православната църква в Америка и автор на Divine Guidance: Lessons for Today from the World of Early Christianity (Oxford University Press, 2020)[Божественото ръководство: Уроци за днес от света на ранното християнство]. Той е заместник-председател на Православното дружество в Америка и в момента служи като свещеник в църквата „Светия Дух“ в Бриджпорт, Кънектикът.

Public Orthodoxy (Откритото Православие) се стрем ида насърчава разговорите от различни гледни точки относно съвременните въпроси, свързани с православното християнство. Позициите, изразени в тази статия принадлежат единствено на автора и не представляват, непременно, възгледите на редакторите или на Центъра за православни християнски изследвания.