От Николаос Аспрулис (Nikolaos Asproulis)
В наше време расизмът има много лица. Понякога се проявява по по -видим начин, а друг път по невидим. Независимо дали става въпрос за расизъм по пол, раса, религия или социална класа, етнически произход или сексуална ориентация, сигурно е, че врагът винаги е „другият“. Няма значение дали този „друг“ е народ, социална група или определен човек; в този случай се превръща в „червен флаг“ на сляпа идеология, която не определя хората като уникални и незаменими личности в образа на Триединния Бог, но ги класифицира според определени естествени характеристики.
Може да се каже, че точно това представлява самият източник на расизма и отхвърляне на другостта. Враждебността към другия или по-скоро омразата към различното е това, което определя нашата идентичност. Този противовес е крайъгълният камък, където се основават всякакви идеологически или религиозни оправдания на дискриминация между хората. Освен това, не само всеки от нас, а и цели нации формират своята колективна идентичност по противоположен нацин; т.е. в името на национално, политическо, културно, икономическо, но и религиозно превъзходство или малоценност спрямо другите.
Зверствата на Третия райх през миналия век, извършени в основа на идеологията за арийската раса е най-характерният и възмутителен пример на расизма и последиците му. Тази идеология е оказвала влияние в Европа и извън нея, а и също сред вярващите в християнските църкви включително православната, която показва смущение или безразличието към неонацистките групи.
От другата страна, неотдавнашното убийство на афроамериканеца Джордж Флойд в САЩ, което разклати световното обществено мнение, драматично подчерта една от доминиращите черти и прояви на расизма. Става дума за социално неравенство, маргинализиране на цели населения в полза или на бялата „чистота“ и надмощие или на крайната неолиберална икономическа теория измерваща всичко през призмата на печалбата. С други думи това е системен расизъм, който, бавно но сигирно се установява и прониква не само в държавната инфраструктура, а и във всекидневния език (вж. например как речта на омразата срещу другите преобладава в социалните медии), оформяйки по този начин модели, които увековечават трагедията.
По-конкретно ескалацията –особено през последното десетилетие– на бежанските и имигрантските потоци към Европа от Близкия изток често подхранва разсизма; понеже тези потоци биват разглеждани, не винаги без основание, като заплаха (поради екстремистки ислямски фундаменталистически идеи и групи), която може да промени западния начин на живот. Обичайно е в такъв случай да се прехвърли отговорносттаза промяната на начина на живот, а също и за идентична и комунитарна фрагментация на западните общества в мултикултурализма и религиозния плурализъм
Ако случаят е такъв, има ли възможност християнските църкви изпитващи се детската болест на секуларизацията в Европа и по света, да станат фактор, който ще предотврати гореспеменатото явление? Сътрудничеството на църквите в контекста на Икуменическото движение или в двустранно ниво, теоретично би могло да допринесе в формирането на общ подход срещу расизма, чрез появата на човеколюбящ морал, основавано в ученията на християнската вяра. Нека да се позовем тук на трудолюбивите и интензивни опити на просветени православни йерарси (покойният архиепископ на Америка Яковос и настоящият архиепископ Елпидофор са най-характерните примери) и на монаси, монахини, богослови, но дори и миряни като Оливие Клеман, монахинията Мария Скобцова сина ѝ Юрий, Илия Фондамински, и о. Димитри Клепинин, които са канонизирани от Вселенската патриаршия и са отстоявали евреите по време на Втората световна война. Временното възобновяване на различни форми на расизма, както в Европа, така и в други части на света, които се появяват под формата на конфенсионален расизъм, съсредеточен върху националните идеологии, оспорва за съжаление важните постижения на икуменическия и междурелигиозния диалог като и лекото прилагане на секуларизацията.
Тази трудна ситуация обаче не бива да пречи на пророческия глас на Църквата, нито на критическия и творческия глас на богословието да подчертае онези елементи от общата традиция на древната Църква, които наистина биха могли да допринесат ефективно за справяне с този проблем. Богословието може само да работи за актуализиране на Евангелското учение, което има в основата си безусловната любов към другия, към ближния, който е образът на истинския „Другия“; понеже по този начин богословието остава вярно в добре известното наставление на св. ап. Павел: „Няма вече иудеин, ни елин; нима роб, ни свободник; няма мъжки пол, ни женски; защото всички вие едно сте в Христа Иисуса“ (Гал. 3:28) както и в притчата за добрия самарянин (Лк. 10:30-33). Тълкувайки тази притча, митрополитът на Димитриада и Алмирос Игнатий характерно отбелязва: „Отговаряйки на въпроса “кой е нашият ближен”, Иисус Христос […] поставя ближния отвъд и извън тесния еврейски контекст, отвъд и над определенията за раса, нация, социална класа дори и религия“.
От тази гледна точка важно е миграционното пътуване, излизането на патриаха Авраам в колективното несъзнавано на трите „авраамически религии“, път, който понякога разкрива скрити сродства. От наша страна, ние християните, верни на учението за Света Троица и антропологическите му последици, призовани сме да си спомним при срещата си с „другия“ императивите на богословието на личността, което признава „другия“ като съставен елемент на нас самите, на нашето християнско съществуване. Евхаристията –общата вечеря на Божия народ отвъд всякакви форми на дискриминация основана на човешката природа– отново би могла да вдъхнови и да въплъти духа на споделянето, справедливостта и гостоприемството и по този начин да преподава чрез обновяващия и освобождаващия църковен етос как да приветстваме другостта на „другия“.
Николаос Аспрулис е заместник-директор на богословската академия във Волос, Гърция.
Public Orthodoxy (Откритото Православие) се стрем ида насърчава разговорите от различни гледни точки относно съвременните въпроси, свързани с православното християнство. Позициите, изразени в тази статия принадлежат единствено на автора и не представляват, непременно, възгледите на редакторите или на Центъра за православни християнски изследвания.
