От В.К. МакКарти (V.K. McCarty)
Спомените от празника на Св. Убрус на Христос съживяват молитвата ми като си припомням необичайна среща преди много години по време на поклонническо пътуване. Иконата на Св. Убрус „Образ неръкотворен на Спасителя“ заема централно място сред православните изображения на Христос, въпреки че произходът ѝ е забулен в мистерия. Седмият Вселенския събор в Никея в 787 г. е обърнал внимание на тази икона и всъщност тя се почита в празника Тържество на православието в чест на триумфа на светите образи. Изразът „неръкотворен“ извлича значението си от Евангелието: „чухме, че Той говореше: ще разруша тоя ръкотворен храм, и след три дни ще съзидам друг неръкотворен.“ (Мк. 14:58). Терминът ἀχειροποίητος (ахиропиитос) на гръцки и спас нерукотворный на рускиописва иконите, които според трациията, не са създадени просто от иконописците, а образът на нашия Господ се е отпчетал пряко върху тях; т.е. тези икони се смятат, че произхождат от първообраза и затова са автентични и угодни на Бога.
Иконата на св. Убрус на Христос се представя на видно място в църквата и се кади върху нея през Богослужението, също често се носи в шествията. Традиционно може да се види над врати и порти и много често. Когато каещият и свещеникът са заедно в църквата за да се извърши тайнството Изповед, тогава иконата на Св. Убрус символизира невидимото присъствие на Христос. Когато я видях за първи път беше за мен разтърсващо преживяване, едновременно поразителн но и изплънено с невероятна любов. Една вечер, по времето на незабравимото поклонничество в Русия, били сме във вечернята и тогава към нас се присъедини руска православна монахиня, сестра Галина. Дори без да говорим същия език, бързо станахме приятелки, понеже и двете сме червенокоси. Вървейки след нея, научих се как да стоя в църквата и да почитам иконите.
На последната ни спирка, в катедралата „Св. Николай“, отново последвах сестра Галина, докато тя се поклоняваше: тя се прекръсти няколко пъти, коленичи и целуна пода пред малко стълбище, след това се изкачи по стълбите, за да целуне иконата и да се помоли пред светеца. С топлия пламък на свещта по бузите си се покланях пред всяка икона и се молих; по този начин поклонът (προσκύνησις-проскинисис) и ἀσπασμός (аспасмос-благоговейно поклонение и целуване) станаха тясно свързани със собствения си опит за светите икони.
Като си тръгвахме, сестра Галина забеляза друга икона, която трябваше също да почетем. Тя стоеше вдясно от царските двери върху проскинитарий (προσκυνητάριον) и върху него беше поставен тъмнозлатен бордюр като в ковчег. Образът е била поставена назад под ъгъл и като се приближихме до нея, не можах да видя кой светец се изобразява, само че не ни се налагаше да изкачваме стъпала за да стигнем до нея. След като се прекръстих и направих поклон зад Галина, наведох към стъкления отвор и веднага бях лице в лице с Христос.
В този момент се чувствах сякаш бях навел главата си към отворен ковчег, докато Христос лежеше под стъклото само на няколко сантиметра разстояние от мен. Изглеждаше загадъчен, а и притеснен, уморен и величествен едновременно. Косата му беше рошава и потна. Образът беше толкова реалистичен, толкова човешки, че в този момент почувствах особена близост и ми се стори, че виждам бездомник, просяйки на тротоара в дъждовен ден. Смущаваше ме факът, че този образ на Спасителя беше отблъскващ, а в същото време толкова завладяващ. Беше ми трудно като се опитвах да Му се поклоня, сякаш нещо да ме парализира и да ме дърпа назад точно преди да се поклоня. Очите на Христос бяха отворени, но сякаш бяха подпухнали от болка и любов като гледаха в сърцето ми, а не в очите ми. В този завладяващ момент ми беше удивително, че някой, който изпитва такава болка, може да ме гледа с толкова любов, и това сякаш представляваше част от тайнствения начин, по-който славата на Господа се разкрива в страдащия Иисус.
Лицето на Христос изглеждаше живо и отделено от плата, която беше около него, сякаш наистина дишаше. Преживяването ми беше толкова вълнуващо и изразително, че почувствах как всичките ми сетива се активират по време на поклонението. Мисълта и емоцията действаха едновременно и аз се почувствах като член от вечното шествие на поклонниците, които в момента на поклонението съзират за първи път истинския образ на нашия Спасител. Пред тази чудна гледка на Христос нямах думи за да се моля, просто стоех там преклонена, смазана и смутена от дълбоката щедрост на присъствието Му. Макар че аз бях тази, която се навеждаше при него, останах с впечатлението, че Христос беше до мен точно в момента на смъртта ми, отпечатвайки красотата на лицето Му в очите ми и подготвяйки ме да посрещна смъртта. Това беше неоспоримо признание на невидимата красота на Христос.
Разбира се, бих искала да открия, че това е изображението, основано на друг неръкотворен образ, на който е било изобразено лицето на нашия Господ и Спасител. Дори сега, толкова години по-късно, всеки път изпитвам същото усещане, че някак си виждам Христос в този образ и възприемайки Го с всичките си сетива. Като съвременни православни християни често откриваме, че понякога легендите се създават, за да обяснят и да удостоверят съществуването на образи, а не обратното. Все пак, дори и като това ми става ясно, не ми попречи да търся доказателства за авторитет и знаци на традиция, които да тълкуват завладяващото усещане, че бивам търсена от Христос в тази икона; и убедена съм, че моето преживяване не е необичайно и също, че поколения от поклонници, сред които може би и Петър Велики, са били свързани с преобразяващата красота на Иисус Христос чрез този образ.
През цялата вечер и през следващите дни разпитвах за иконата. Всеки православен руснак, с когото разговарях, веднага разбираше коя икона имам предвид, отчасти защото се случи така, че посетихме иконата в деня на празника ѝ. Никой не беше изненадан от силата на моето мистично преживяване, защото се смята, че иконата на св. Убрус на Романов е един от най-почитаните и свещени предмети, съществуващи днес в руския православен свят. Тя е изписана от императорския руски художник Симон Ушаков (1626-1686) за цар Алексей I през XVII в. в Московската оръжейна живописна школа, и след това е била подарена на цар Петър I от майка му. Твърди се, че Петър Велики е носил тази икона по време на битката при Полтава, на смъртния му одър и на погребението му. Няколко руснаци са ми разказвали, че иконата св. Убрус на Романов е чудотворна, понеже според православната вяра иконите са „чудотворни не като икони, а като мощи…Божията благодат прониква в иконите, като лечебната благодат на светеца може да действа чрез мощите му“ (G. Mathew, Byzantine Aesthetics. NY, 1963, 98).
Пет години след като видях за първи път иконата на Христос на св. Убрус на Романов в деня на празника ѝ, имах късмета да се върна в Санкт Петербург и да я почета отново, този път в църквата, където обикновено се намира – в катедрала Преображение Господне. Тук иконата заема почетно място от дясната страна на иконостаса и е изложена под ярки светлини, докато голямата част от иконата е покрита с блестящ златен оклад (обков). Беше много различно от първата среща с образа на Св. Убрус без скъпоценната му рамка, когато изглеждаше, че Христос ме води в царството на жертвената си любов. Макар че ми се искаше да видя отново цялата икона; всичко беше покрито освен лицето и косата; но дори и там, при силното осветление, иконата заливаше очите ми с емоции, тъй като Христос беше увенчан с гъст масив от диаманти, които образуваха лъчи и от външната страна с златни серафимски крила.
Цялото това украсено със скъпоценни камъни великолепие рязко контрастира с лицето на Христос, толкова реалистично изобразено като уморен мъж с подпухнали черти и сковани клепачи, както Го помних от първия път. И все пак беше лесно да не се обръща внимание във всички скъпоценни камъни, за да се съсредоточа отново в лицето на Христос. Веднага усетих отново присъствието на Иисус, който ми предоставяше пример за щедрост и ме привличаше да действам в света. Несъмнено е, че иконата се превръща в средство, чрез което минава Божият отговор, понеже благодатата (χάρις) е действащия елемент на иконата. Лоски обяснява, че светите икони имат в основата си изключителна енергия, така че могат да изразяват неща, които сами по себе си са невидими; по този начин иконите са: „материални средища, в които почива Божествена енергия, Божествена сила, съединена с човешкото изкуство“. (Очерк върху Мистическото Богословие на Източната Църква, 188). За мен това представлява още един поглед от човешката гледна точка към Иисус от Назарет. Може да ни се стори неприятно да разглеждаме лика на Христос като непривлекателен; например, както се разказва в Св. Писание за страдащия Божий раб (бж. Ис. 52:14), но Ориген също подчертава следното: „Макар че Иисус е бил един, той е бил разнообразен по външен вид и тези, които са Го гледали, не са Го виждали по един и същ начин“ (Против Целз, II.64).
Когато гледам иконата на Христос, размишлявайки върху нея, аз се свързвам с изобразена личност, която на свой ред споделя с мен –като семоля и участвам в богослужението– нещо от Своята божествеността. Той присъства в образа и може би в този момент и аз да съм с Него.
Като се молим пред Него, Христос ни предлага предвкусване на божествената действителност; като Го съзираме и нашите очи се срещнат с Неговите, Той ни показва как изглежда действителността от Божията гледна точка. Молитвата пред образа на Христос представлява свещена дейност, чрез която зърваме вечния живот; понеже образът, ни подготвя за живот в Божието присъствие. Продължавам да се възхищавам от преживяването ми на срещата със Св. Убрус на Романов и от усещането, че Христос ми предлага болезнен проблясък на страданието Му с поглед към невероятната Му красота и щедрата благодат, необходима за продължението на служението ми. Бях едновременно отблъсната и опиянена от образа на Иисус, който сякаш тихо дишаше пред мен в мъчителна безмълвност.
Молейки се пред Св. Убрус на Христос, чувствам се, че се намирам в друго измерение и се чувствам съединена с Иисус; не съединена само с романтичния Му образ, а точно с Него, който е изпитал радостта и болката, дишайки до мен изпотен и страдащ. Аз съм заедно със Самият Христос, източникът на Духа. Несъмнено иконата ни води към Христос като я гледаме, и в това отношение тя служи на светото предание на Църквата и на Евангелието. Химн на православния празник, посветен на Св. Убрус „неръкотворен образ на Спасителя“ възвестява:
Ние Те възхваляваме, човеколюбец, като се взираме в образа на Твоя лик. Чрез него дай на Твоите Раби, Спасителю, да влезем безпрепятствано в Едем.
В.К. Маккарти е англикански богослов, която изнася лекции в Общата Богословска Семинария и пише за Института за изследвания по източно християнство. Нейната кнга „From Their Lips: Voices of Early Christian Women“ [От техните устни: гласове на ранните християнки] е издадена от Gorgias Press.
Public Orthodoxy (Откритото Православие) се стрем ида насърчава разговорите от различни гледни точки относно съвременните въпроси, свързани с православното християнство. Позициите, изразени в тази статия принадлежат единствено на автора и не представляват, непременно, възгледите на редакторите или на Центъра за православни християнски изследвания.
