Православие и Психоанализа

От Карл Вайц (Carl Waitz) и Тереза Тисдейл (Theresa Tisdale)

Противоположни ли са понятията психологическо благополучие и спасение? Ако вземем предвид изследванията на някои православни автори, лесно можем да останем с впечатлението, че православната вяра не е съвместима с практики като психотерапия  и психоанализа. Целите на психотерапията понякога изглеждат в противоречие с целите на православния аскетизъм. Струва си обаче да отбележим, че психоанализата и психотерапията имат различна цел, и наистина някои ще се изненадат да чуят, че повечето от фройдистките психоаналитици на ХХ век са предложили метод на психоанализа, който е напълно съвместим с православната вяра: методът на Жак Лакан.

Лакан, френски психоаналитик, активен от 30-те до 70-те години на ХХ век, преосмисля психоанализата, като се отдалечава от биологичния детерминизъм на Фройд и се ориентира към новопоявилите се тогава философски течения, настъпили в следвоенна Европа, като екзистенциализъм, структурализъм, а по-късно и постструктурализъм. Макар че за много практикуващи психоаналитици в САЩ Лакан е трудно разбираем, трудовете му оказват забележително влияние върху други дисциплини през различни места в света; например забележимото му влияние върху православни автори като Христос Янарас. При разглеждането на връзката между фройдистко-лаканската психоанализа и православното богословие полезна отправна точка може да бъде краят – т.е. целите на православната вяра и на психоанализата.

В Православната църква целта на човека е обожение, т.е., човекът да стане чрез Благодатта това, което Бог е по природа. Спасителният процес на единение с Бога в Неговите енергии не се измерва според земното благополучие или според социалните блага, които човешкото общество определя като приоритет. Всъщност висотите на обожението, достигнати от светците често се намират в пряко противоречие с това, което светът смята за благо. Юродиви ради Христа, мъчениците, бедните духом, страдащите – всички те са в разрез със светските блага, определени от обществото. Това е така, защото православното спасение е кенотично, то изисква самоизпразване и самооумаление. Спасението не изисква от нас себеотрицание като някакъв данък; все пак самоизпразването представлява ключов етап от спасението. Ето защо сърцевината на православния начин на живот е изцяло аскетичен, понеже този начин на живот умъртява онова, което обществото възхвалява. Имайки предвид тези идеи, как е възможно секуларизирана практика като психоанализа да служи според принципа на кеносиса?

Първо, трябва да се разграничат целите на психотерапията и психоанализата. Основната цел на психотерапията е намаляването на психиатричните симптоми, независимо дали те са когнитивни, емоционални или физически. Лечението може да се счита за успешно, когато психиатричните симптоми намалеят или се премахнат. На фройдистки език можем да кажем, че психотерапията като цяло  съобразява се с принципа на удоволствието – той се стреми да намали напрежението и да поддържа хомеостазата, като увеличава удоволствието и намалява неприятното усещане. От тази гледна точка можем да кажем, че психотерапията се движи в посока на аскетичния начин на живот. Тя не си противоречи по същност с него, но и не се движи в същата посока. Ние противопоставяме психотерапията на психоанализата. Лакан е твърдил, че егото е „човешкият симптом par excellence, психичното заболяване на човека“,[1] и че предизвикването на щастие не е цел на психоанализата. Лаканският психоаналитик Раул Монкайо твърди, че практиката на психоанализата представлява „доброжелателна деперсонализация“[2]–самоизпразване– идея подобна на кеносиса. Монкайо свързва тази практика с зен будизма – друга източна духовна традиция, в която човек се освобождава от нарцистичната си привързаност към егото.

В крайна сметка процесът на психоанализата според Лакан води до противопоставяне срещу желанието, обитаващо във всеки от нас. Тази конфронтация с желанието е в основата и на аскезата. В аскезата човекът се изправя срещу желанието си, като го лишава от смъртни интереси, винаги търсейки връзка с Бога, който е непознаваем по същество и пребивава в мрака. В аскезата човек се изправя срещу желанието си, като го лишава от земни интереси и винаги търси връзка с Бога, Който е непознаваем по своята същност и пребъдва в Божествения мрак. За Лакан, в сърцето на субекта съществува празнота, затова творческия възглед за отсъстващия Бог според православието съответства с възгледа на Лакан. В психоаналитичен план субектът, който излиза извън рамките на принципа на удоволствието (което защитава егото), открива не-удоволствието. Това е преживяване, при което приповдигнатостта на душата приближава до точката, в която удоволствието и болката се обединяват и представляват вид удоволствие/болка – понятие, което Лакан нарича jouissance. Интересно е, че Лакан открива jouissance в екстатичните преживявания на мистиците на Римокатолическата църква, като, например, екстатичното проникване (Transverberatio) на Тереза от Авила или преживяването на Йоан Кръстни. Jouissance може също да бъде открит и сред православните светци, чиито жития разказват за собствените им екстатични преживявания относно опита им за Бога. Те са смесени с болката на съзнателното, социално ориентирано его. Доколкото християнинът все още не е преживял изпразването/кеносис, подобни преживявания ще му бъдат болезнени.

Психоанализата не води до спасение. Въпреки това православната традиция като цяло смята, че раят и адът не са различни места, а представляват две преживявания на същото Божието присъствие: раят – за онези, чиито сърца са подготвени да приемат Бога, и адът – за онези, чиито сърца са неподготвени. Доколкото аскезата подготвя сърцето за присъствието на Бога, ние вярваме, че психоанализата  следва успореден курс с православната аскеза. И двете ориентират субекта не към благополучие, а към желание отвъд удоволствието, което може да доведе до jouissance, изпълнено както с насладата на субекта, така и с болката на егото. За онези, които са по-привързани към егото си, това преживяване е болезнено, докато онези, които са се отървали от егото си чрез самоизпразването/кеносис, ще бъдат по-добре подготвени за мистичното екстатично преживяване на Божественото присъствие. Въпреки че психоанализата е секуларна наука и няма за цел да насърцава връзката с Бога, както я разбира Православната църква, но тя със сигурност улеснява аскетичен начин на живот, ориентиран към цел, която надхвърля удоволствието. В този смисъл има съответствие между лаканската психоанализа и православието по отношение на разбирането на значението на човешката личност. Това съответствие между тях може дори да насърчи ползотворен интердисциплинарен диалог.


[1] Jacques Lacan, Freud’s Papers on Technique: 1953-1954, the Seminar of Jacques Lacan Book I, (1975/1988). (J.A. Miller, Ed.). (J. Forrester, Trans.). p. 16

[2] Raul Moncayo, The Emptiness of Oedipus Identification and Non-Identification in Lacanian Psychoanalysis, (2012).


Карл Вайц е лекуващ психолог в детската болница в Бостън и клиничен инструктор в Харвардското медицинско училище.

Тереза Тисдейл е професор по клинична психология в университета „Азуса Пасифик“ и лицензиран психолог и психоаналитик.

Public Orthodoxy (Откритото Православие) се стрем ида насърчава разговорите от различни гледни точки относно съвременните въпроси, свързани с православното християнство. Позициите, изразени в тази статия принадлежат единствено на автора и не представляват, непременно, възгледите на редакторите или на Центъра за православни християнски изследвания.