Без категория

СЕРГЕЙ БУЛГАКОВ И ИКОНОМИКАТА НА ТРАДИЦИЯТА

Published on: декември 7, 2021
Total views: 14
Readers' rating:
0
(0)
Reading Time: 5 minutes

От Даниел Никълъс (Daniel Nicholas)

Написана през 1912 г., „Философия на икономиката: светът като домакинство“ книгата на Сергей Булгаков още ни изненадва, тъй като в нея се възприема определен вид материализъм. Като се позовава до голяма степен на известни имена от немската философска традиция на идеализма, а от време на време и на Маркс, скоро става ясно, че този материализъм се корени в усещането за въплътено действие, както и за историческо преобразуване, характерно за някои от революционните политически практики от предишната половина на XIX в. Философията на икономиката на Булгаков може да ни предложи някои отлични прозрения за разбирането на традицията като жив процес, тъй като излиза извън рамките на кабинетната философия на посткантианския идеализъм и се основава главно на Шелинг, стремейки се да формулира изключително оригинална визия за отношенията, формирани между субекта и обекта чрез преднамерена дейност.

Разбира се, органичният начин на мислене за традицията и еклисиологията не е нововъведение. Романтичната реакция срещу твърдия догматизъм на средновековната еклисиология е добре документирана в работите на Мьолер, Хомяков и донякъде на Джон Хенри Нюман. Но колко от тези органистични теории са били толкова смели за да се формулира теория на преобразуването по отношение на човешкото същество като същество, което се отличава предимно с икономическо действие и което се реализира чрез сложно взаимодействие на прагматични модели и идеалистични проекции чрез оживяване (или възкресяване) на мъртъв механизъм посредством живия процес? В това се състои особеното значение на Булгаков за нас днес.

Голяма част от настоящите дискусии за традицията се въртят около кабинетния философски идеализъм, за който вече споменахме. Самопровъзгласилите се „традиционалисти“ (независимо дали са упълномощени апологети на постлибералната мисъл, проповедници на упадъка от типа на Бенедиктинската опция или дигитални инквизитори на новия тоталитаризъм) обикновено са готови да се подчинят на авторитета на църковната доктрина, разглеждайки я като екзистенциален въпрос. Внушава се, че човешките същества са създания на традицията и могат да се развиват правилно само когато са в рамките на „силна“ традиция, изпитана във времето чрез общностни практики и ясни правила. Интерпретирана по този начин, традицията представлява вътрешно понятен Weltanschauung, т.е. светоглед, който повече или по-малко се означава като априорна познавателна категория, която осмисля и осъществява човешкия опит.

Тази предпоставена схематизация на традицията е основна част от това, което Булгаков смята за икономическа дейност. За Булгаков икономиката не е просто въпрос на пари, пазари и обменни курсове, а цялостен процес, при който човекът се бори в името на живота и преодолява изолацията на субективността като създава конкретна връзка със природния свят и обектите му чрез действие и както чрез различните нюанси на потреблението или производството. Докато потреблението се изразява най-добре в акта на хранене („общуване с плътта на света“, както Булгаков го поставя), производството може да приеме формата на художествена игра или на развитието на методичните науки, както и чрез средствата за „удължаване на живота“. По този начин дори здравият разум представлява технология, тъй като изисква от субекта да бъде възприеман от обекта като механизъм. Според Булгаков всички физически обекти трябва да бъдат умъртвени по този начин, т.е. да бъдат извадени от естествената си среда, за да бъдат форматирани и възприемани като предмети за „консумация“ или да бъдат усвоени чрез ново връщане към съзнанието на живия процес по начин, който насърчава творческите човешки усилия. Впоследствие, науката и логиката имат прагматична основа в този процес на осъществщването на природата в историята чрез икономиката. Тоест аксиомите и принципите, които управляват нашето знание, са само средство за постигане на целта. Следователно трябва да разглеждаме основата на традицията като прагматична, а не като догматична в смисъл, че нейните граници са предварително определени. 

Точно в това е рискът: когато традицията се оформя като набор от дадени правила или предположения, чрез които можем да проверим нашето тълкуване на действителността (т.е. като своеобразен инструмент за оформяне на реалното), това е все едно да се опитваме да съживяваме труп в лаборатория, пълен с осакатени абстрактни понятия, откъснати от жизнения им контекст. Никой от нас не е способен да възприеме истински дадена традиция по този начин. Ако бихме разгледали внимателно всичките си ежедневни решения и действия, вероятно бихме установили, че подобно на героя на Достоевски Дмитрий (Митя) Карамазов сме отдадени на идеали, които невинаги са съвместими помежду си; някои от тях са грандиозни, други – скромни, а останалите са някъде по средата.  По думите на американския поет Уолт Уитман едно човешко същество „съдържа в себе си множество“, обобщавайки цялата история на посвещавания и трансформации, които го пронизват като гъба. Единственото нещо, което е способно да обедини тези различни нишки на човека, е смисленото действие, осезаемата проекция на себе си в света. Традицията изисква праксеология, за да може човек да се превърне в нещо повече от чудовищна плетеница от взаимно противоречащи си схематизации.

По този начин абсурдността на кабинетния традиционализъм се осъзнава лесно след размисъл. Човек би могъл да търси традиции, към които да се присъедини, и по този начин съзнателно да приеме предварително подготвен набор от принципи– метафизични, политически, морални– с които да осмисли своя опит в света. Но в това нещастно подчинение е вграден скрит психологизъм: традицията е преосмислена като определяща за самосъзнанието, сякаш има традиция, която съществува независимо от онези, които я последват. Човек се пита дали това самосъзнание за принадлежност към дадена традиция не е всъщност свръхсъзнание, т.е. проекция на фалшивия „аз“ в епистемологична страна на сенките?

Какво тогава прави традицията възможна? Как можем да познаваме и разграничаваме традициите? Това може да стане само чрез конкретни личности, които въплъщават въпросната традиция чрез действие. Разглеждането на икономиката като жив процес има силен богословски отзвук, защото какво е животът на Светия Дух в Църквата, ако не творческа икономия на самосъществяващата се дейност? Тоест Словото, Което осъзнава Себе Си. Традицията не живее благодарение на колебливия консенсус на своите различни членове, а чрез постоянно движещ се и активно продуктивен динамизъм. Традицията се познава и се преживява само в нейните ad extra действия. Казано по-точно, свещеното предание е праксеологията на Божия народ.

Това не означава, че доктрината не е важна. Булгаков не е вулгарен материалист; икономическата дейност може да бъде познавателна; и докато принципите на традицията остават схематизирани и абстрактни, те не са пречка, а средство за подобряване на живота. Принципите на традицията – доктрините, правилата, песнопенията и т.н. – са като чудотворни произведения на изкуството или образи в контекста на една богословска икономия. Тази materia dogmatica (доктринална материя), която вдъхновява и подхранва растежа на Светодуховния живот, запълва пропастта между живия субект и обективния механизъм при извършването на основната християнска практика. Затова не може да има място за празния формализъм на абстрактни понятия като традиционна етика, традиционна литургия или дори традиционно богословие, а всичко трябва да отчита радикалната и конкретна реалност на Тайнството на Голгота като вече победоносна борба на живота над смъртта. Както пише Борис Пастернак в стихотворението си Мария Магдалина: Но такава пустота пред мене/ще разтвори кръстът полетял/че ще дораста до възкресение/в тоя страшно кратък интервал.

Пътят на метаноя (промяната на ума) минава през богочовешката творческа сила, която превръща костите ни в свещени мощи. Да имаш „пустота пред тебе“ е призвание, което няма нищо общо с подчинението в една кабинетна традиция. Единствената свещена необходимост е да не спираме да мислим за пъкъла, без да се отчайваме; мъдростта на практическата любов е тази, която вика към хората, че трябва не само да чуват Божието слово, но и да го изпълняват.


Даниел Никълъс (Daniel Nicholas) е завършил философия в университет Eastern и в момента е студент в програмата за следдипломна квалификация в областта на образованието в Университета Antioch в Нова Англия. Работи като преподавател по Валдорфския метод в Южен Орегон и служи като четец в православната църква „Архангел Гаврийл“ (OCA). Той е есеист и поет и е публикувал в „Православие в диалог“ (Orthodoxy in Dialogue) и „Макрина“ (Macrina), както и в други списания.

Public Orthodoxy (Откритото Православие) се стрем ида насърчава разговорите от различни гледни точки относно съвременните въпроси, свързани с православното християнство. Позициите, изразени в тази статия принадлежат единствено на автора и не представляват, непременно, възгледите на редакторите или на Центъра за православни християнски изследвания.

Print Friendly, PDF & Email

About author

Rate this publication

Did you find this essay interesting?

Click on a star to rate it!

Average rating 0 / 5. Vote count: 0

Be the first to rate this essay.

Share this publication