РАЗТЪРСВАЙКИ ДЪРВОТО НА АНТРОПОЦЕНТРИЗМА

От Томас Аренцен (Thomas Arentzen)

Радвай се, свети Кръсте, защото под сянката на твоята благодат прибягват всички верни
Радвай се, честни Кръсте, всерадостно знамение на нашето изкупление.
Акатист на честния и животворящ Кръст Господен

Разхождайки се около коледната елха в моя малък норвежки град, припомних си, че християнският свят е пълен с дървета и разбира се, не само елхи. И все пак елхата предизвика в този момент нещо, което мога да нарека арбореална яснота, защото стволовете появяват се навсякъде около нас. Веднага, след като е сътворен човекът, Бог поставя това земно същество сред дървета и клоните. Дървото на живота е било в центъра на първичната реалност като източник на жизнена сила. От другата страна, след грехопадението, се появява Дървото на Кръста, носещо плодовете на Спасението. Връзката им е прекъсната от друго дърво – това на знанието, чийто плод е смъртоносен. Разказът е познат на всеки християнин, но ние сме склонни да забравяме, че християнството по същество е религия на дърветата.

Първите християни са били наясно с този разказ, защото са разглеждали Христос като новия Адам, а Мария – като новата Ева, и същевременно са виждали в Кръста новото Дърво на живота. Самият Господ, когато се скиташе по черните пътища на земята, е говорел използвайки символизми за дърветата: „Занапред никой да не вкуси плод от тебе вовеки!“ (Мк. 11:14). Смоковницата Го е чула и листата ѝ са паднали, както и евангелистът разказва. Ясно е, че Иисус съчувства на растителния свят. Той нарича Себе Си истинската лоза, а пръчките са учениците Му (Йо. 14). Той търси подходящи сравнения от природата за да опише божествената реалност: „На какво да оприличим царството Божие, или с каква притча да го изобразим?“, поставя реторичния въпрос и дава следния отговор: „То е като синапово зърно, което, кога се посее в земята, е най-малко от всички семена земни; а кога се посее, пониква и става по-голямо от всички злакове, и пуска големи клони, тъй че под сянката му могат да се подласнят птиците небесни“. (Мк. 4:31-32, Мт. 13:31-32). Птиците летят свободно над кълновете, които постоянно растат и се препълват със соковете на Църквата.

Но аз нямам намерение просто да повтарям разказите от Св. Писание. Освен познатите притчи за дърветата и разказите в свещените текстове, православната история е пълна с растителност, която се е вкоренявала в живота на хората и обратно. Както казваше старецът Амфилохий от Патмос: „Бог ни е дал друга заповед, която не е написана в Писанията: ‚Обичам дърветата!‘ онзи, който не обича дърветата […], не обича Бога“.[1] 

Ново растително творение

Според ранна поетична традиция, чиито варианти съществуват в сирийски и гръцки песнопения, Адам е живял с дърветата в Рая. Когато нарушил Божията воля и бил изгонен от Рая, дори дърветата плачели и виели, а после се затичал към смокините, които се изчервили при вида му и побързали да го облекат с листата си. Но другите дървета му викаха, повтаряйки думите на Бога: „Къде си, Адаме?“. Украсен с листа, самият Адам приличаше на дърво; сякаш това същество беше нещо средно между дърво и човек.

Богословът и поетът св. Ефрем Сирин се опитва да си представи как различните дървета са си взаимодействали в Едем – дори когато Адам не е бил там:

Може би това благословено дърво, Дървото на живота
с лъчите си е слънчето на Рая
листата му блестят и върху тях са отпечатани
духовните благодати на Райската градина.
Дърветата се поклащат, когато вятърът ги докосва
сякаш се покланят на този владетел и цар на дърветата.
(св. Ефрем Сирин, „Песнопения за Рая“).

Другите дървета около Дървото на живота изразяват уважението си, като леко накланят клоните си. Царят на дърветата блести, а листата му се полюшват от свежия вятър. Свети Ефрем обръща специално внимание на райските дървета и тяхната връзка с Адам. По същество сирийският светец обръща внимание повече на връзката между Адам и природата, отколкото на връзката между Адам и Ева. Наистина, според гръцките и сирийските поети Адам се грижел за дърветата и те се грижели за него.

Прегръщане на дърветата

Някои смятат, че прегръщането на дърветата е навик, установен от съвременнata екология. Позволете ми да не се съглася. Достатъчно е само да се позоваваме на монаси, които живеели на дърветата, въпреки че източниците са малки и буквално обитателите на дърветата са скрити в гъстата гора на историята, доказателствата за тях са достатъчни за да потвърдят, че поне малък брой разни отшелници са били привлечени от клоните и стволовете. През XV в. руският отшелник Св. Тихон се заселва в горите на Калуга и в продължение на няколко години живее в един дъб, заобиколен от дървото. Хилядолетие по-рано св. Давид Солунски се изкачва по клоните на бадемово дърво и остава в прегръдката му в продължение на три години. Разбира се, подобен аскетичен начин на живот означава, че последният монах е бил доста изложен на сурови климатични условия, отколкото св. Тихон, но и двамата бяха привличани от прегръдката на дърветата по различен начин. Такъв бил и друг византиец, „зеленият“ новодошъл в монашеството, младият св. Лука Столпник, който всяка вечер се измъквал незабелязано от манастира, за да прекара нощта в прегръдките на кухо дърво. Според Св. Евстатий Солунски епископ от XII в.: „Монаси-Дендрити[2] са клоните на Дървото на живота, разъфнали в добродетели; те са красивите плодове на Духа“. Всъщност те са били светци, върху които са израснали клони.

Дендритите вълнували са въображението на житиеписците, а също така напомнят на християните от всички епохи, че трябва да бъдат присадени […]  за да станат съучастници на корена (вж. До Римляни 11:17), понеже в дърветата има нещо жизненоважно за всички нас. Купуването на коледни дръвчета за домовете ни не е най-екологичния начин да се отнасяме на иглолистни дървета. Поне, може би, ще успеем да видим в тях, като в огледано, съмтния спомен за скромното човечество, което отново се опитва да се доближи до природата. В православието все още има параклиси, разположени в дънери; храмове, обрасли с храсти; икони, заобиколени от дъбове, макар че вече не можем да твърдим, че растителният свят скърби за хората, тъй като малцина от нас се грижат за околната среда.

Адам разсъблечен

Модерността ни доведе до антропоцената епоха. Земята е претъпкана с хора. Учените са дали това име на нашата ера, защото хората са преизпълнили земята и въздействието на човешкото присъствие е огромно за цялата екосистема. По този начин другите животински видове се превръщат в декоративни същества, оцеляващи в сянката на нашите вавилонски, огромни структури. Не само улиците на градовете са претъпкани. Дори според съвременния християнски наратив дърветата са били изсечени, за да направят място на хората. Дърветата се превърнаха от главни герои в статисти. Смокиновите листа бяха отрязани и се превърнаха в материал в човешкия инструментариум, за да покрият голотата. Всичко принадлежи на двуногите същества!

Отец Йоан Хрисавгис пише в книгата си Creation as a Sacrament [Творението като тайнство], че: „Антропоцентризмът е очарователно изкушение, на което всички сме се поддавали по един или друг начин и което е натежало отрицателно върху нашето начин на мислене и практика“ (стр. 153). Изглежда, че това изкушение става все по-голямо. Това, което Вселенският патриарх Вартоломей нарича екологичен грях, не е просто изоставяне на отпадъци върху земята, а нещо, свързано с начина, по който ние, хората, се възприемаме като по-висши от всички други форми на живот, които обричаме и държим настрана.  На старогръцки език въпросното поведение се нарича хюбрис (високомерие и наглост), т.е. когато човек нарушава пределите си. Някои биха го нарекли напредък. Кому са нужни вече плачещи листа? Има ли значение как общуват растенията? Не е ли идеята за родство между дърветата и хората просто фантастична заблуда от епохата, когато хората са били по-слабо развити? Според мен не. Трябва да се „върнем при отците“ относно този въпрос, защото те могат да ни научат да живеем с дърветата, да ги обичаме, да виждаме себе си в тях и да откриваме дърветата в себе си, докато се скитаме из гори и градини, изгубени в мислите си; може би без ориентация, но и леко гладни, както винаги… Къде сме? Къде си, Адам?


[1] Цитира се тук Kallistos Ware, “Through Creation to the Creator,” in John Chryssavgis & Bruce V. Foltz (eds.), Toward an Ecology of Transfiguration: Orthodox Christian Perspectives on Environment, Nature, and Creation (New York, 2013), 86.

[2] От гръцката дума дендро (δέντρο), която означава дърво.


Този текст черпи сведения от новоиздадената книга Byzantine Tree Life: Christianity and the Arboreal Imagination [Животът на дърветата във Византията: Християнството и арбореално въображение]  от Thomas Arentzen, Virginia Burrus, & Glenn Peers (Palgrave Macmillan 2021).

Public Orthodoxy (Откритото Православие) се стрем ида насърчава разговорите от различни гледни точки относно съвременните въпроси, свързани с православното християнство. Позициите, изразени в тази статия принадлежат единствено на автора и не представляват, непременно, възгледите на редакторите или на Центъра за православни християнски изследвания.