Кристофър Хауъл (Christopher Howell)
В две предишни статии разгледах научните и политическите възгледи на учения Теодосий Добзански. Третата област, върху която бих искал да се спра, е религията, където почвата е доста нестабилна. Възгледите на Добжански за религията са особени и много лични и не е ясно до каква степен той се е придържал към определени православни учения. Въпреки че открито споделя симпатиите си към религията, както и интереса си към философски въпроси, той пази много неща за себе си, тъй като се е молел на език, който колегите му не са разбирали.
Този факт прави убежденията му неразличими. В статията The Grand Old Man of Evolution [Великият старец на еволюцията] Ернст Майр отбелязва, че Добжански е вярвал в личен Бог, докато Франсиско Аяла, който е присъствал на смъртта на руския учен, твърди в мемоарите си, че Добжански не е вярвал никъде. Изглежда обаче, че последният от време на време смекчава отношението си към ученията на Православната църква, а в паралелния си труд The Biology of Ultimate concern [Биология на крайната загриженост] заявява, че е „безполезно“ да се молим на „Бог часовникар на деизма“. Въпреки това Добжански се моли често. И така, как може да се изясни всичко това?
Вярата е само една част от религиозния живот; и докато убежденията на Добжански понякога изглеждат неразбираеми, практиката му е по-ясна. В едно отлично есе за Добржански, включено в Eminent Lives in Twentieth-Century Science and Religion [Видни животи в науката и религията на XX век], Зитсе M. Ван Дер Меер показва начина, по който руският биолог е бил повлиян от Соловьов, като същевременно прави внимателно проучване на дневниците и документите на Добжански, за да покаже, че се е занимавал с религия през целия му живот, а не само когато е бил близо до смъртта (както понякога се твърди). Всъщност Добжански се е изповядвал, макар че изглежда не е смятал понятието за грях за толкова важно, колкото са очаквали неговите колеги (повлияни от протестантското подчертаване върху покварата на човека, макар че са го отхвърляли). Следователно той не вярва, че грехът прави невъзможно извършването на добри дела, като по този начин запазва вярата си в човешката воля и свобода срещу детерминизма (научен или богословски).
Всъщност, както показва Ван Дер Меер, дневникът на Добжански е пълен с препратки към религията. Често започваше и завършваше с възхвала към Бога. Той изразява притесненията си и от липсата на религиозно образование в Америка, тъй като смята, че: „проблемът е, че те нямат морално и религиозно възпитание и когато пораснат, стават егоисти, егоцентрични и твърде своенравни.“ Той е разочарован от американския Великден, както се вижда от запис в дневника му от 1927 г., който може да бъде описан като напълно православен: „Великден тук не представлява интерес, купуват се лилии за специална употреба или цветя като цяло и това е всичко. Няма специална храна, може би само няколко шоколадови яйца. Няма смисъл.“ По същия начин Майкъл Русе твърди в книгата си The Evolution of Theodosius Dobzhansky [Еволюцията на Теодосий Добжански], че вярата на руския учен в Бога и надеждата за спасение са били “почти непреодолими“.
Надеждата е в центъра на религиозния светоглед на Добжански и тази надежда се предлага и от християнството, а и от еволюцията. Тъй като еволюцията по пътя на естествения отбор позволява процес на развитие в историята и следователно дава възможност за човешка свобода, тя предлага надежда. Както Добжански заявява в Mankind Evolving [Човечеството се развива], идеята, че човечеството не е еволюирало изведнъж, а по-скоро се развива и се еволюира (подобно на това, че в православната мисъл човечеството не е „изведнъж спасено и за винаги“, а по-скоро винаги се спасява), означава, че човечеството „не е физическият център на вселената, но […] може да бъде духовният център”. По този начин един развиващ възглед за спасението и историята би могъл да съчетае християнството и науката. „Ако няма еволюция, тогава всичко е безсмислено“, пише той в произведението си Genetic Diversity and Human Equality [Генетично разнообразие и човешко равенство]; „Ако светът се еволюира, тогава надеждата е възможна“. Един еволюиращ се свят е свят, който може да бъде изкупен, по-същия начин може да е на път към обожението.
Добжански обаче е имал нужда от повече. Той е искал да осъществи синтез и това обяснява обръщането му към Пиер Тейяр дьо Шарден, към чието творчество руският биолог проявява истински ентусиазъм, дори когато повечето учени подкрепиха язвителната критика на Питър Медауар, който отхвърли книгата „Феноменът на човека“ на Тейяр, без да колебания (Медауар я нарече „ненаучна“, „неразбираема“, а четенето ѝ предизвика „истинска мъка, дори [… ] отчаяние“).
Въпреки това Добжански е убеден поддръжник на Тейяр, като през 1969 г. става председател на Дружество на Тейяр. По същество френският учен и римокатолически свещеник предоставя на Добжански рамката, за да осъществи своя синтез. В произведението си Mankind Evolving [Човечеството се развива] Добжански пише, че човечеството се нуждае от вяра, от надежда – “нищо по-малко от религиозен синтез […], основан на една от големите световни религии или на всички тях заедно”. Той е смятал за привлекателен развиващия и погресивния въглед на Тейяр за историята и го възхвалява в книгата си Genetic Diversity and Human Equality [Генетично разнообразие и човешко равенство] като този „еволюционист, който е имал смелостта да предскаже бъдещи надминавания, едно човечество, което се движи към това, което той нарича мега-синтез, т.е. към точката Омега, символизираща Бога“. В книгата си Човечеството се развива Добжански твърди, че християнството е „в основата си еволюционно“ и че то изисква прогресивно, линейния ход на историята, а не цикличен („сътворение, изкупление и насочване към Божия град“). Митът за вечното завръщане е зов за стабилност, но утвърждаването на времето и историята в християнството означава, че той може да бъде хармонизиран с еволюцията. И християнството, и еволюцията показват, че сътворението е „постоянен процес, а не събитие от далечното минало“. Теяр демонстрира един от възможните начини, по които може да се осъществи тази комбинирана еволюция, докато Добжански се опитва да го отдалечи от научната хипотеза за ортогенезата, твърдейки, че Тeяр не вярва в тази форма на еволюция, както твърдят критиците му.
Разбира се, критиците традиционалисти не приеха добре възгледите на Добжански. В книгата, издадена след смъртта му Genesis, Creation and Early Man [Битие, Творение и Ранният човек] Серафим Роуз атакува Добжански не само заради убежденията му, но и поради практиката му. Той го осъжда за това, че не е ходел често на църква и че е кремирал тялото на съпругата си като след това е разпръснал пепелта ѝ в Сиера Невада. Освен това, Роуз също е отбелязал с тревога, че през 1972 г., Добжански е изнесъл встъпителната реч в семинарията „Св. Владимир и че семинарята му е присъдила почетна докторска степен. Роуз заявява, че убежденията на Добжански са „обикновени либерални християнски идеи, като че Битие е символично“ и че човечеството може да „се сътрудничи на начинанието на сътворението“.
Добжански никога не е водил кореспонденция с Роуз, но вероятно би отговорил, това, което споменава и в книгата си The Biology of Ultimate Concern [Биологията на крайната загриженост], че: „Отците на Църквата невинаги са имали възгледи, които днес биха били определени като фундаменталистични“. Също така може би щеше да отбележи, че научните възгледи на Роуз са толкова модерни, колкото и неговите, тъй като тези на Роуз са извлечени почти изцяло от работата на Хенри Морис и на протестантките фундаменталисти от Института за изследване на сътворението.
„Аз съм креационист и еволюционист“, пише Добжански в своето може би най-синтезирано изказване, включено в вече класическото му есе, чието заглавие отразява позицията му: „Нищо в биологията няма смисъл, освен в светлината на еволюцията“. През целия си живот, както и в работата си, Добжански е велик синтезатор на светогледи, човек, който се опитва да обедини различните направления на своите интереси и живот, за да съчетае естествения отбор и генетиката, демокрацията и генетиката, както и етиката, религията и науката. Дали е успял, или не, е извън обхвата на този анализ, но работата му е достойна за възхищение заради своята сериозност и амбиция. Тук трябва да припомним, че човекът, когото Стивън Джей Гулд нарече „най-великият еволюционен биолог на нашия век“, е бил православен християнин, макар и по-особен.
Най-голямото наследство на Добжански във всички области на мисълта е стремежът му към синтез. В книгата си Mankind Evolving [Човечеството се развива] той изразява загрижеността си, която споделя с Алберт Швайцер, че “нашата епоха е открила как да отдели знанието от мисленето“, и се надява да намери начини да поправи разрива, като подчертава, че „необходими са опити за синтез на знанието“. Добжански се е надявал да намери средния път в борбата срещу балканизацията на образованието, разделението между философия и наука и пълното изолиране на духовността от биологията. Най-ясното обобщение на тези усилия идва само две години преди смъртта му, когато Добжански иска да напомни на всички в есето си „Нищо в биологията няма смисъл, освен в светлината на еволюцията„, че „еволюцията е методът на Творението на Бога или на Природата. Творението не е нещо, което се е случило през 4004 г. пр. Христос, а процес, който е започнал преди 10 милиарда години и все още продължава“.
Кристофър Хауъл е доктор по религия от Университета Дюк.
Public Orthodoxy (Откритото Православие) се стрем ида насърчава разговорите от различни гледни точки относно съвременните въпроси, свързани с православното християнство. Позициите, изразени в тази статия принадлежат единствено на автора и не представляват, непременно, възгледите на редакторите или на Центъра за православни християнски изследвания.