ПРАВОСЛАВНА ЦЪРКВА НА УКРАЙНА: ИКУМЕНИЧЕСКОТО ПРИЕМАНЕ

От Павло Сминцюк (Pavlo Smytsnyuk)

Създаването на новата Православна църква на Украйна (ПЦУ) предизвика разделение глобално в православния свят. И все пак това, на което се обръща по-малко внимание, е ефекът на украинската автокефалия върху други християнски деноминации и икуменически институции. Неизбежно, а понякога и неволно, тези църкви бяха въвлечени в конфликта и принудени да избират страна между Константинопол (и т.е. автокефалната украинска църква) и Москва.

На международно ниво сблъсъкът между Константинопол и Москва доведе до оттеглянето на Руската православна църква (РПЦ) от междуправославните и икуменическите комисии, които се председателстват от представители на Вселенската патриаршия. Този акт застраши отношенията, които православните поддържаха с други църкви на различни нива: Оттеглянето на Москва постави под заплаха икуменическата роля на съветите на православните епископи, които съществуват в диаспората. То застраши и многостранните и двустранните диалози, като например богословския диалог с Римокатолическата църква, както и функционирането на различни международни икуменически органи.

Нито Световният съвет на църквите, нито Конференцията на европейските църкви, нито Светият престол са изразили позицията си спрямо ПЦУ. Всички те желаят да запазят неутралитет в рамките на конфликта и да продължат да си сътрудничат както с Константинопол, така и с Москва. Въпреки това, в момента, в който ПЦУ потърси членство в международни икуменически органи или да има преки контакти с Римската курия, всички те ще бъдат принудени да заемат позиция. Съществува общо разбиране, че ПЦУ се намира в различно състояние по отношение на предшествениците си (които не са имали никакво канонично признание), но също –нещо, което е по-важно– в християнските църкви съществува повсеместен страх, че контактите им с ПЦУ ще развалят отношенията им с РПЦ. Подходът на неутралитет на тези църкви, който включва сътрудничество както с Константинопол, така и с Москва, като същевременно се избягват официалните контакти с ПЦУ, всъщност запазва статуквото и по този начин е в полза на Москва.

В Украйна ПЦУ се възприема по съвсем различен начин и е посрещната радушно както от Римокатолици, така и от Протестанти. Новата икуменическа концепция на Украинската гръкокатолическа църква (УГКЦ), приета през октомври 2021 г., приветства създаването на ПЦУ като стъпка към междуправославното единство в Украйна, и в осигуряването на насърчаването на икуменическия диалог. През последните десетилетия украинските гръкокатолици се радват на дискретен, но сърдечен диалог с Вселенската патриаршия, като в същото време са подложени на постоянни атаки от страната на РПЦ. Този контраст направи гръцкокатолиците по-възприемчиви към аргументите, идващи от Константинопол, отколкото към наратива на Москва. В същото време УГКЦ копнее за диалог с православните като начин да изрази чувството си за принадлежност както към Изтока, така и към Запада, и желанието си да подобри икуменическото си положение, което беше накърнен в периода на ожесточен конфликт през 1989-1990 г. Перспективата за положителни отношения с новата православна църква може да позволи на УГКЦ да постигне тези цели.

Освен това украинските протестанти, които работят за засилване на публичното си присъствие, особено след революцията на Майдана, приветстваха автокефалията на Украинската православна църква. Поради маргинализираното си положение при различните режими неканоничните православни църкви, които са представлявали базиса на сегашната автокефална православна църква на Украйна, са по-отворени към сътрудничество с украинските баптисти и петдесятници и имат по-малко антипротестантска реторика в сравнение с Украинската православна църква на Московската патриаршия. Нещо повече, борбата на украинските православни за независимост от Русия осигурява връзка на разбирателство между украинските православни и протестантите, тъй като последните също смятат автономията на своите енории за изключително важна.

Най-същественото в това „икуменическо приемане“ е, че Православната църква на Украйна от самото начало беше представена като църква, отворена за диалог и сътрудничество. В много речи и интервюта, новият предстоятел на Православната църква на Украйна, Киевския митрополит Епифаний е подчертал важността на диалога. Понякога тази отвореност се формулира по начин, който прави очевидна разликата с позицията на Руската православна църква; този факт повдига следния въпрос: Дали сме на път да станем зрители на икуменически оазис в Украйна сред пустинята на глобалната криза на междурелигиозните отношения? Отговорът на този въпрос зависи от множество фактори.

Успехът на диалога ще зависи от това дали Православната църква на Украйна ще уважава преобладаващия в страната плурализъм на различните деноминации. Въпреки че Епифаний многократно е заявил, че не се интересува от създаването на (де факто) държавна църква, както украинските гръкокатолици, така и протестантите са разтревожени от самоопределянето на Украинската православна църква като „единствената поместна“ (yedyna pomisna) църква в Украйна и от близките ѝ отношения с правителството на президента Порошенко. Ако Украинската православна църква се опита да получи привилегирован статут сред останалите християнски деноминации в страната, тя вероятно ще загуби подкрепа и доверие.

Много ще зависи от способността на Православната църква в Украйна да води междурелигиозен диалог. Огромното мнозинство от членовете на тази Църква имат малък международен опит с други християнски деноминации. Странно е, че седем от дванадесетте членове на новосъздадената Комисия за междухристиянски отношения на Православната църква на Украйна преди това са били членове на Украинската православна църква на Московската патриаршия – брой, който изглежда доста несъразмерен, особено като се има предвид фактът, че членовете на тази църква са като цяло малцинство в Православната църква на Украйна. Този факт подсказва, че тя се нуждае от повече експерти в областта на междурелигиозните отношения, ако наистина иска да развие диалога. Например, работата по създаването на „пътна карта за сътрудничество“ между Православната църква на Украйна и Украинската гръкокатолическа църква, обявена през 2018 г., не доведе до никакви резултати; и ако приемем, че декларациите на църковните лидери са искрени, липсата на напредък може да се дължи на факта, че църквите не знаят как да водят правилно такъв диалог.

Една от причините, поради които и Римокатолиците, и Протестантите изразиха подкрепата си за Православната църква на Украйна, беше свързана с политическата ситуация в страната, особено по отношение на войната с Русия и подкрепяните от последната сепаратисти в Донбас. В този контекст двусмислената позиция спрямо всичко руско става по-малко толерирана и църквите предпочитат да приветстват създаването на автокефалната Православна църква в Украйна, въпреки протестите на Украинската православна църква под ръководството на Московската патриаршия. Въпреки, това междухристиянският диалог, провеждан с цел да допринесе за изграждането на национално съзнание в Украйна –както често твърдят представители на Църквата– крие много опасности. Както при всеки национален проект, опитът да се изгради „украински свят“ в противовес на така наречения „руски свят“ (Russkiy mir) може да доведе до отъждествяване с противника, срещу когото се съпротивлява. Във всеки случай едностранчивото политическо разбиране на икуменизма не само секуларизира диалога, а също подчинява църквите на националистически цели.

В този контекст ролята на Вселенската патриаршия и свързаните с нея институции, както в Европа, така и в САЩ, може да бъде решаваща. Вселенската патриаршия, поради своя международен духовен обхват, представлява морален авторитет за много украински православни и римокатолици и нейната подкрепа за диалога на местно ниво е от първостепенно значение. Освен това Константинопол има силно присъствие в международните икуменически организации и от много години води диалог с Ватикана и протестантските църкви. Следователно Вселенската патриаршия може да подпомогне икуменическото приемане на Украинската православна църква. Нищо обаче няма да се промени, ако Украинската православна църква, както и другите украински църкви, не развият истинско сътрудничество, основано на желанието за укрепване на единството в Христовата църква.


Д-р Павло Смицнюк е директор на Института за икуменически изследвания и преподавател в Украинския римокатолически университет в Лвов. Той е следвал философия и теология в Рим, Атина и Санкт Петербург и е придобил докторска си степен от Оксфордския университет. Научните му интереси са насочени към политическото богословие, икуменизма, национализма, религията и колониалните изследвания.

Public Orthodoxy (Откритото Православие) се стрем ида насърчава разговорите от различни гледни точки относно съвременните въпроси, свързани с православното християнство. Позициите, изразени в тази статия принадлежат единствено на автора и не представляват, непременно, възгледите на редакторите или на Центъра за православни християнски изследвания.