ТРЯБВА ЛИ КАМПУСЪТ НА ПРАВОСЛАВНАТА БОГОСЛОВСКА СЕМИНАРИЯ „СВ. ВЛАДИМИР“ ДА БЪДЕ ПРЕМЕСТЕН ИЛИ ДА ОСТАНЕ В СЪЩОТО МЯСТО?

От протопрезвитер д-р Майкъл А. Меерсън (Michael A. Meerson)

Настоятелството на Богословска семинария „Свети Владимир“ и по-специално нейният президент отец Чад Хатфийлд заслужават похвала за постоянната си работа по поддържането на семинарията. Не бива да забравяме обаче, че семинарията до голяма степен е собственост на американските „единадесет юрисдикции“ и на целия православен свят, който поверява на тази семинария млади студенти, и накрая семинарията също принадлежи на цялата Православна църква в Америка. Ето защо е съвсем естествено бъдещето на семинарията да бъде решено по синодален път. Най-подходящото място за решаване на този въпрос може да бъде предстоящият през лятото двадесети всеамериканския събор на Православната църква в Америка (OCA). Има причини да се смята, че преместването на школата може да е погрешен ход. В края на краищата историята и мястото, на което се намира Семинарията, е свързана с мисияга ѝ.

Още от времето на Айнщайн физиците знаят, че времето и пространството са континуум. Православните разбират това явление от друга гледна точка, защото знаят, че географията е тясно свързана с тяхната история.  В противен случай как може да се обясни, че гръцкият патриарх остава в Константинопол като предстоятел на общност, която сега се състои от няколко хиляди „турцизирани“ Гърци, като запазва титлата си на Константинополски патриарх? Добре известно е, че основното му паство се намира в Америка. Защо тогава не премести седалището си от една толкова враждебна на православните християни среда в мирните южни щати на САЩ, да речем например в Ню Орлиънс, Луизиана, където дори е основана първата гръцка енория „Света Троица“, според която Вселенската патриаршия претендира за юрисдикцията си в САЩ?[1] Досега Вселенският патриарх не е обмислял този вариант. Символиката на мястото се развива постепенно, като плод на историята, и веднъж развита, тя започва да формира самата история.

Същото важи и за Семинарията на Св. Владимир.

Въпросната богословска школа е създадена като бедна богословска семинария в провинциална славяноезична епархия някъде в Америка. Благодарение на Божието провидение тя се превръща в превъзходна богословска семинария, нещо, което се постига благодарение на работата на руски професори, които по време на дългото си изгнание бягат от опустошената следвоенна Европа и намират трето убежище – Америка. Впоследствие, благодарение на усилията на американеца от руско-европейски произход, отец Александър Шмеман, школата се сдобива с внушителен кампус извън Ню Йорк. Именно там, тази богословска семинария започва да предава светлината на Православието на английски език, lingua franca, оставайки вярна на думите на нашия Господ: „Вие сте светлината на света. Не може се укри град, който стои навръх планина. Нито запалят светило и го турят под крина, а на светилник, и свети на всички въкщи. Тъй да светне пред човеците светлината ви, та да видят добрите ви дела и да прославят Небесния ваш Отец“. (Мт. 5:14-16).  Макар да са били разтревожени и подценени като преселници, руските богослови запазват православието и не се страхуват да го популяризират в американското общество, както и в целия християнски свят. Тази светлина се оказва толкова ослепителна, че митрополията на емигрантите, разпръсната из целия континент, поема отговорността да се превърне в американска поместна църква.[2] Този стремеж е подсилен от самата Америка с нейната широко разпространена религиозна свобода, английския  език и най-вече с местоположението на митрополията в Ню Йорк. Нещо повече, тази светлина е толкова силна и проникваща, че самата Руска църква, потисната от атеистичния режим и лишена от правото да изразява мнението си по вътрешните и външните въпроси, предприема героична стъпка, като обявява тази провинциална епархия за Американска автокефална църква. Ще припомним, че преди да предприеме това действие, възрастният патриарх Алексий I, който не е могъл да свикне събор, се консултира по телефона с всички прелати на своята патриаршия и получи единодушното им одобрение. Само няколко дни преди смъртта си патриархът подписва акта за признаване на автокефалията на Американската митрополия и Руската църква става нейна майка. Това действие на автокефалията предизвиква шок на световната религиозна сцена. Никой не очакваше този играч да направи такъв ход, който превърна една пешка в царица и предизвика спор, който засегна целия спящ малък свят на православието по света. Онези, които са го забравили, могат да прочетат статията на отец Шмеман „Знакова буря“.[3]  Разбира се, като всяка школа, зависеща от благотворителността, богословската семинария „Свети Владимир“ има своите възходи и падения, но продължава да символизира светлината, с която православието продължава да свети, привличайки студенти от „единадесет юрисдикции и осем различни страни“ дори днес, в разгара на коронавируса.[4]

Решението за преместването на Семинарията на друго място, неизбежно провинциално, в сравнение с Ню Йорк, е знак както за изпращане на историята на Семинария в забвение, така и за значително ограничаване на мисията ѝ. В днешно време съображенията за финансова ликвидност и доходност са от първостепенно значение. Настоятелството на Семинарията представи този икономически аргумент като единствен решаващ фактор, без да се съобразява с Бога. Разбира се, липсата на вяра не е само болест на съвременното християнство; апостолите също са я познавали. Нека си спомним как те се притесняваха, че няма да вземат достатъчно хляб със себе си на кораба, и как Господ ги упреква: „И размишлява помежду си, думайки: това ще да е, задето нямаме хляб. А Иисус, като узна, каза им: какво размишлявате, задето нямате хляб? Още ли не разбирате и не разумявате? Още ли е вкаменено сърцето ви? Очи имате, не виждате ли? Уши имате, не чувате ли? И не помните ли? Когато разчупих петте хляба за пет хиляди души, колко пълни коша къшеи дигнахте? Казват Му: дванайсет. А когато седемте хляба за четири хиляди, колко кошници дигнахте от останалите къшеи? Отговориха: седем. И рече им: как не разбирате?“ (Мк. 8:16-21).

Този диалог придобива нов смисъл с оглед на богословието в Института „св. Сергий“ в Париж и Семинарията „Св. Владимир“ в Крестууд, които са ръководели евхаристийното обновление, основен източник на съществуването на Църквата ни. Времето и мястото са признати за знаци на Божия промисъл от онези, които са станали апостоли на православието в наши дни. Именно тази Промисъл и тяхната вяра действат като решаващи фактори. Нещо повече, основателите на ОСА са били маргинализирани бедняци в сравнение с настоящите икономически условия.  Както отец Александър Шмеман ми беше споменал, сравнявайки изгнанието след Руската революцията със състоянието, в която се оказахме, когато емигрирахме от Съветския съюз в Америка: „Нямахме дори бельо за носене. Вие не носите едно и също бельо отново, нали?“. Във Франция митрополитът Евлогий, в средата на разрушената Европа, смята създаването на Богословския институт „Свети Сергий“ за гаранция за свободен дух на богословските изследвания и за едно от основните постижения на живота си.[5] „Придавах голямо значение на създаването на Богословския институт“, казва той. Основаването му в Париж: „в центъра на западноевропейската култура, която не е руска, а християнска, също беше дело на Божия Промисъл и то много важно.“ Той предвиждаше икуменическа ориентация на нашия висш богословски факултет по отношение на формулирането на някои богословски проблеми и религиозни практики, така че Православието да не остане ръководено от готови рецепти, а постепенно да се превърне в наследство на всички християни.[6]   По този начин възниква икуменическото движение, в чието формиране решаваща роля играе Православният институт „Свети Сергий“ – движение, което днес надхвърля тесните протестантски инициативи. 

Институтът „Св. Сергий“ възниква благодарение на смелата вяра на митрополит Евлогий. Този митрополит и неговият помощник Ossorguine, притежавайки скромна, чисто символична сума, която бяха получили от социалния фонд на митрополията, отишли са на търг, на когото се е продавал национализиран, занемарен имот, принадлежащ на немска лютеранска организация. В крайна сметка те са купили имота без средства и без перспектива за евентуалното му придобиване. Господ обаче се е погрижил: бяха пристигнали разни дарения, така че необходимата сума можеше да бъде внесена до определената дата. Евлогий взема въпросната сума назаем от руски еврейски банкер, който незабавно я предава без лихва и разписка. По-късно Евлогий се гордее с тази покупка и с Института „Свети Сергий“, който е едно от най-големите постижения в живота му, а също и една от най-големите прояви на вярата му в Божията помощ. Много години по-късно подобен акт на вяра, под формата на рискована покупка, е извършен от отец Александър Шмеман, бивш иподякон, почитател и последовател на Евлогий, тогава професор в бедната Богословска семинария „Св. Владимир“ в Ню Йорк – семинария, която е била изцяло зависима от Епископалната църква. Отец Александър купува имота на школата на кредит от римокатолически манастир, разположен в едно от най-скъпите предградия на Ню Йорк, като по чудо намира необходимата сума за първоначалната вноска. Като се има предвид бедността, в която семинарията е оцелявала, защото се е издържала благодарение на епископалните, тази покупка е била или безумие, или чудо, защото не са съществували средства за изплащане на дълга. Но пак благодарение на вярата на един човек се ражда цял кампус, в който се развива висша православна богословска школа, която е станала люлка на Автокефалната православна църква в Америка. Разбира се, всичко гореизложено е добре известно, но е добре да си го припомним сега, в момента, в който беше взето решението за продажбата на този кампус. Преди това трябва да отговорим на въпроса на Иисус Христос, както подобава на гореспоменатите истории – колко „богословски кошници“ сме събрали от въпросните богословски училища? Дванадесет ли, седем ли? Бихме могли да отговорим, че това би било още повече, ако числата дванадесет и седем не означаваха съвършеност според числовата символика на Свещеното Писание.

Истината е, че възниква следният въпрос: Защо да не отдалечим Семинарията от изкушенията и упадъка на Ню Йорк и Източното крайбрежие с неговите иноверни църкви и умерен плурализъм, като я преместим някъде сред евангелските фундаменталисти? Нека си спомним, че митрополит Евлогий, напълно наясно с унижението на изгнанието, е разбирал, че православното свидетелство придобива нови възможности именно в условията на свобода, диалог и плурализъм. „Благодарение на нещастията ни, на изгнанието ни, Руската църква, намирайки се в контакт с иноверния елемент, беше принудена от самата действителност да се свърже с този елемент и по този начин да преодолее леността и отчуждеността си.“[7]

Ето защо решението за създаването на богословска школа именно в столицата е продиктувано не само от практически съображения, свързани с факта, че там пристигат православни имигранти, но представлява и пряк отговор на притчата на нашия Господ за поставянето на светилника там, където може да бъде видян. Крестууд се е превърнал в толкова популярно място, защото се намира близо до Ню Йорк. Семинарията се превръща в място за срещи на християни от различни деноминации, които по този начин имат възможността да се запознаят с православните служби и богословие, като открият общите елементи, които споделят с православните. 

Именно заради отвореността си към съвременната култура и разнообразието на християнството, двете школи – тази в Париж, и онази край Ню Йорк – са нападени от „традиционалистите“, особено от Руската православна църква извън Русия, която защитава „чистотата на православието“. Но ето какво казва за това отец Александър Шмеман, който сам произхожда от тази среда и я познава отблизо: „Чистотата на Православието за тях е ‚православна рутина‘ без размишление, без проблеми. Напротив, проблемите ги отблъскват и в крайна сметка те отричат съществуването им […] докато кризата на християнството се състои именно в срива на тази рутина, на която християнството е било отдадено и подчинено; рутина очертана с християнските оттенъци“.[8]  За Шмеман т.н., християнският „традиционализъм“ означава просто осъждането на християнството: „И трябва да признаем“ – посочва той – „като първи симптом на тази криза, дълбоката шизофрения, която постепенно е проникнала в православния манталитет: това е животът в един нереален, несъществуващ свят, който твърдо се смята за реален и съществуващ. Православното съзнание не е възприело падането на Византия, реформите на Петър Велики, Руската революция, не е обърнало внимание на революцията на духа, на науката, на начина на живот, на различните форми на живот […] накратко, не е обърнало внимание на историята. Това отричане на значението на историческия процес не е в полза на православието. И така, вместо последното да разбере промяната и да я посрещне, православието се оказа смазано от нея. Всъщност православието се определя, се оформя и се потиска именно от онези ‚промени‘, чието съществуване ‚отрича.‘“ Според Шмеман тази нагласа поражда страх пред новите богословски идеи, както и паническа привързаност към „отците“ и „Византия“. „Погълнати сме от много юрисдикции, като във всички тях има различни правила. Опитваме се да завладеем Запада с това, което е най-слабо и двусмислено в нашето наследство. Това високомерие, самодоволство и помпозен триумфализъм са плашещи. Може би най-страшен е фактът, че малко хора разбират, чувстват и познават тази ситуация“, и че мнозина не вярват, че Христос и Светият Дух, които живеят в Църквата, са личности, свободни от всякакъв страх.[9] 

Изглежда, че този страх от историята е довел до решението да се продаде кампусът и да се премести на друго място, което е „по-безопасно“ и „по-добро“. Но това решение всъщност е бягство от свободата и отговорността. Отец Александър забелязва тази опасност не сред новородените православни, а сред американците, които се обръщат към православието от деноминациите, към които са принадлежали, или от атеизма: „В Америка, в ‚диаспората‘, православието за първи път от много векове получи свобода. Свобода от империите, от държавното господство, от провинциалната среда и етническото гето и т.н. И след това, вкусило се тази свобода, то спонтанно се връща наново в гетото, предпочитайки да живее така, както е живяло под турското владичество, под реформите на Петър, подложено на всякакви видове робство. Затворете всички врати и прозорци! Има течение! И те бавно ги затварят, докато младите американци с радост се втурват към това гето, към мракобесието, към обсъждането на правилата, свещеническите одежди, където може да се купи истински светогорски тамян.“  Уви, решението за преместване на Православната Богословска семинария „Свети Владимир“, духовното дете на отец Александър Шмеман, от първоначалното ѝ местоположение, води до деградация на нейното наследство и разпръскването ѝ на вятъра, напомнящо по този начин бягство от историята.


[1] Първата православна енория в Съединените щати е основана през 1864 г. в Ню Орлиънс, Луизиана, от гръцки търговци.“ Thomas E. Fitzgerald, гл. 3, “early Parish Developments” [Ранното развитие на енориитещ, в The Orthodox Church in America, Praeger, Connecticut, London.

[2] Професорите от Православната Богословска Семинария „Св. Владимир“ разработват и изъплняват плана за Американска поместна църква. Вж. Alexander Bogolepov, Toward an American Orthodox Church: The Establishment of an Autocephalous Orthodox Church, [Към Американска Православна църква: Учредяването на Автокефална Православна Църква, Crestwood NY: SVS Press, 1963; 2001, 2nd ed.

[3] Alexander Schmemann, “Meaningful Storm: Some Reflections on Autocephaly, Tradition and Ecclesiology” [Знакова Буря: Някои размисли за автокефалията, традицията и еклисиологията] St. Vladimirs Theological Quarterly, 15:1 (1971) 3-27.

[4] Вж. обръщението на председателя на Православната Богословска Семинария „Св. Владимир“ отец Чад Хатфийл, в началото на тази академична година.

[5] Metropolitan Evlogy (Georgievsky), My Lifes Journey [Житейският ми път], A. Lisenko, trans., (Yonkers NY: St. Vladimir’s Seminary Press, 2014), гл. 1, с. 10

[6] В същото, гл. 2, с. 513.

[7] В същото, 651.

[8]The Journals of Father Alexander Schmemann  [Дневниците на отец Александър Шмеман], Crestwood NY: SVS Press, с. 23.

[9] В същото, с. 28.


Отец Майкъл А. Меерсън е свещеник в църквата „Христос Спасител“ в Ню Йорк, ОСА. Той е завършил Богословската семинария „Свети Владимир“, придобил е докторска степен по богословие от университета Фордъм . Освен това, той е автор на няколко книги на английски и руски език, както и на множество статии. Основният му богословски труд е The Trinity of love in Modern Russian Theology „Троицата на любовта в съвременното руско богословие“, 1998 г.

Public Orthodoxy (Откритото Православие) се стрем ида насърчава разговорите от различни гледни точки относно съвременните въпроси, свързани с православното християнство. Позициите, изразени в тази статия принадлежат единствено на автора и не представляват, непременно, възгледите на редакторите или на Центъра за православни християнски изследвания.