ПОМОГНЕТЕ НА УКРАЙНА С ПРИЗНАВАНЕТО НА АВТОКЕФАЛИЯТА НА ПРАВОСЛАВНАТА Ѝ ЦЪРКВА!

От Андрей Богдановски (Andreja Bogdanovski)

От началото на нахлуването на Русия в украйна, Западният свят показа значителна единна подкрепа и солидарност с Украйна. Тежки санкции срещу Руската държава, съчетани с военна подкрепа за украинците, представляват важна част на западния отговор. Преди да се стигне до инвазията, станахме свидетели на интензивни и многократни –макар и неуспешни– дипломатически усилия с цел да се провалят плановете на Путин.

Същата степен на солидарността, която сега трябва евентуално да се преструктурира, за да води до съществени резултати отнасящи се до засилени призиви за защита на цивилните, липсва в православния свят. Редица православни църкви дори не успяха да подчертаят и да осъдят агресията на Путин в Украйна. След като Православната Църква на Украйна (ПЦУ) беше призната от няколко православни църкви през 2019 и 2020 г., ентусиазмът на нови признания се забави. Още от предоставянето на автокефалия от Вселенската Патриаршия през 2019 г., Руската православна църква използва като оръжие въпросното признание, като разработва определена стратегия срещу него.  

Нерешителна група църкци, които не са по близо нито към Москва, нито към Вселенската патриаршия, а тези църкви са именно Румънската, Българската и Грузинската, би трябвало да постъпят правилно и да признаят украинската автокефалия в момента, в който патриарх Кирил се опита да се отклони от истината и обвинява външни зли сили за войната, която Путин води срещу Украйна. Тези църкви като остават безучастни по този въпрос, пропускат шанса да окажат подкрепа на ПЦУ, която би я укрепила повече, но също би дало надежда на членове на УПЦ-МП, които предприемат стъпки за разделяне от патриарх Кирил.

Колебанието и мълчанието сред църквите, които не са признали автокефалията на ПЦУ, може да се обясни ако вземем предвид последните събития. Признанието на автокефалията на ПЦУ и предстоятеля ѝ от страна на Александрийската патриаршия през ноември 2019 г., оказа се особено болезнено за Патриарх Теодор II, чиито канонични права бяха грубо нарушени от решението на Руската православна църква (РПЦ) да създаде екзархия в Африка. Това развитие на събитията съживи дискусията за руските (църковни) геополитически маневри и се наблюдава с тревога и безпокойство от целия Православен свят. Гръцкото външно министерство изрази загрижеността си и публично сподели опасенията си от експанзивните действия на РПЦ в Гърция и другите съседни страни. Православният вестник „Orthodox Times“ съобщи че архиепископът Йероним е осведомил гръцкото правителство за засилената мобилизация на РПЦ и възможността за дестабилизиране на Гърция.

Аргументът за отмъщението продължава да стои в центъра на международната дейност на РПЦ, тъй като е създаден, за да предотврати по-нататъшната международна подкрепа за Православната църква на Украйна. През последните три години бяха събрани достатъчно доказателства за отношенията на РПЦ срещу признаващите се църкви (Вселенската патриаршия, Гръцката православна църква, Александрийската патриаршия, и Кипърската православна църква), за да се направят такива изводи. Действайки срещу евентуални нови признания, РПЦ имаше като цел да прави Православната църква на Украйна по-уязвима към усилията за дестабилизация, невасимо дали това идва от страната на РПЦ, УПЦ-МП, патриарх Филарет или шумната група от външни критици оглавявана от Сръбската православна църква. Засега пряката намеса в църковната юрисдикция на Александрийската патриаршия изглежда най-агресивната стъпка, заради която патриарх Теодор плаща висока цена.

През последните три години Руската църква е използвала различни видове мерки за да принуди четиримата признаващите се.  Действието на РПЦ относно признаването на ПЦУ от страна на Гръцката православна църква подготви почвата за начина, по който Руската църква ще се справи с останалите, които са поели същия път. Основната цел продължава да е прекратяването на общението, но не с цялата църква, като беше по отношение на Вселенската патриаршия, а с предстоятеля на църквата и онези, които го подкрепят.

Същите тактики са били ясно използвани в случая с Кипърската църква, която последна призна автокефалията на ПЦУ през октомври 2020 г. Както и в случая с Гръцката православна църква и Александрийската патриаршия, РПЦ реши да престане да поменава архиепископа на Кипър и онези йерарси, които поддържат общението с ПЦУ. Незабавната реакция на РПЦ, след като архиепископът Хризостом утвърди признаването на ПЦУ, беше, че РПЦ ще продължи да общува с епископите, които не признават решението на архиепископа. Както се очакваше, възникнаха вътрешни разногласия относно решението на архиепископа да признае автокефалията на ПЦУ, тъй като няколко влиятелни епископи, сред които са митрополит Никифор на Кикос, Атанасий Лимасолски, Исая на Тамасос и Николай на Аматунт. Тези митрополити започнаха да изразяват публично недоволството си и поискаха отмяна на признанието на ПЦУ като многократно създаваха проблеми и предизвикаха предстоятеля си.

Руската църква и, онези близо до нея бързо се възползваха от тези вътрешни разделения. Отецът Николай Данилевич от УПЦ-МП веднага посочи до бунта на Кипърската църква и заяви, че нито една от църквите, които са признали ПЦУ, не е решила това по съборен начин и, че всички останали църкви, които ще вземат решението да признаят ПЦУ [ще] се сблъснат с подобни вътрешни раздори. Също така, както и в случая с Църквата на Гърция, и с цел да нанесе финансови загуби, РПЦ заплаши, че руските поклонници ще пътуват само до храмове на остров Кипър, управлявани от хора, подкрепщи се  РПЦ. 

Докато патриархът Теодор се опитва да се противопостави на агресивните действия на РПЦ, опасението е, че РПЦ може да повтори действията, които предприе срещу Александрийската патриаршия, и да продължи да утвърждава официално присъствието си на други места. В края на краищата, митрополитът Иларион изтъкна, че това може да бъде начин на действие в Турция и на други места, пренебрегвайки по този начин Вселенския патриарх. Архиепископ Хризостом добре познава подобен обрат на събитията. През 2019 г. той предупреди РПЦ да не се намесва в Кипър след съобщения, че подобна дейност се извършва в север. Руското посолство в Кипър отрече подобни твърдения, като заяви, че въпросното лице не принадлежи официално в Руската църква.

Ясните ответни мерки, които РПЦ предприема след предоставянето на автокефалия в ПЦУ, имат за цел преди всичко да възпрат и да забавят всяко по-нататъшно признаване на новата църква. Те изпращат силен сигнал на потенциалните бъдещи признаващи се, че всяко отношение с митрополит Епифаний, ще бъде възприето като покана към РПЦ да се намеси и да дестабилизира техния вътрешноцърковен живот.

Въпреки способността на РПЦ да причинява проблеми, случаите на Гърция и Кипър показват нивото на устойчивостта на тези две църкви. Заради войната в Украйна, Руската църква ще бъде заета с намирането на още начини за по-нататшно легитимиране на действията на Путин, но също така ще се опитва да упражни още по-голям контрол върху УПЦ-МП. Във външен план РПЦ ще работи за да държи до УПЦ-МП други църкви (Сръбската, Антиохийската и др.) за да бъдат съюзници, колкото е възможно, с позициите си. Планът на РПЦ със съдаването на екзархия във Африка през ноември 2021 г. вероятно ще привлече по-малко внимание поради вътрешни и регионални проблеми.

Все още има шанс за Православната църква на Украйна, въпреки че тя се превърна в целта на „специалната военна операция“ на Путин. Получаването на нови признания от румънската, българската и грузинската църква би засилило още повече позицията на митрополит Епифаний и би дало лъч на надежда на онези в УПЦ-МП, които се бунтуват срещу патриарх Кирил. Подходът „чакай да видим какво ще стане“ може да се окаже много проблематичен.


Андрей Богдановски е докторант в Бъкингамски университет, Великобритания, където изследва движенията за църковна автокефалия в Източна Европа и на Балканите.

Public Orthodoxy (Откритото Православие) се стрем ида насърчава разговорите от различни гледни точки относно съвременните въпроси, свързани с православното християнство. Позициите, изразени в тази статия принадлежат единствено на автора и не представляват, непременно, възгледите на редакторите или на Центъра за православни християнски изследвания.