От Ирина Паерт (Irina Paert)
В детството си преживях една ужасяваща нощ, когато бомбардировачи прелитаха над апартамента ни на петнадесетия етаж в Москва. Това не беше изненадващо, тъй като всяка вечер в новините постоянно се споменаваше за засилване на военното присъствие на врага. По онова време не можех да разбера защо точно такова хубаво момичешко име като НАТА (умалително от Наталия) е използвано за организацията, която тероризираше нашия народ. Знаехме само, че не искаме война, винаги сме били за мир, винаги те са били онези, които са нападали и заплашвали, никога ние.
Патриотичното възпитание не попречи на някои от връстниците си да заемат радикална позиция срещу насилието на войната, което проникваше във всички институции и идеологии поддържащи я. Може би това е резултат от отзвука на младежките бунтове на Запада през 60-те години, които в крайна сметка намират плодородна почва в късната съветска култура на контраконформизма, а може би се дължи на някакво възраждане на интереса към учението за ненасилие на Толстой и Ганди през 90-те години на ХХ век. Някои от моите приятели изгориха книжките си за военна служба, което ги доведе до задължителен престой в психиатрична клиника в продължение на месеци. В моята страна отказът от военна служба се смяташе или за психическо заболяване, или за криминално деяние, и публично се третираше като липса на патриотизъм и мъжественост. Тогава не знаех, че корените на това революционно морално отношение към насилието и войната могат да бъдат проследени назад до християнството.
В разгара на Студената война Томас Мертън пише следното: „Какво е моето място като християнин, писател и свещеник в настоящата военна криза?” Въпреки че смята, че не може да предложи много, той решава да се разграничи от тези, които се застъпват за превантивна ядрена атака срещу Съветска Русия. Той пише на Ерих Фром за опасенията си, че човечеството е на прага на престъпление, което не може да се сравни с нищо друго, освен с разпъването на самия Христос, и заявява следното: “Тогава, както и сега, религиозните хора бяха на страната на виновните.” Според Мертън подкрепата за войната е несъвместима с християнството.
Мертън остава самотен глас: много римокатолически богослови, като йезуитския свещеник К. Макхю, оправдават ответните действия. Според Мертън дългът на християнина е: „да се стреми с всичките си сили, ума, вяра и надежда в Христос и с любов към Бога и човека […] да работи за пълното премахване на войната“. Визията на Мертън е Църквата да Äпрокара пътя към ненасилственото разрешаване на проблемите, което да доведе до постепенното премахване на войната като начин за разрешаване на международни и политически спорове“.
Всички първи антивоенни статии на Мертън са публикувани от Дороти Дей, която отказва да участва в репетициите за ядрена атака, когато нюйоркчаните са инструктирани да се скрият в убежища. По време на ученията Дей протестира, сядайки на пейка в Сентръл парк, и скоро към нея се присъединяват десетки други. Нейният вестник „Католически работник“, в който се публикуват статиите на Мертън, се превръща в една от основните медии на антивоенния християнски активизъм. Джим Форест, който почина през януари тази година, беше близък сътрудник на Дей и кореспондент на Мертън. Запознах се с Джим на конференция, организирана от общността Бозе” в Пиемонт; тази общност е основана от проницателния визионер Енцо Бианки и е вдъхновена от духа на Втория ватикански събор, чиято цел е да сближи двете църкви – православната и римокатолическата. Приближих се до него по време на почивката, но го намерих заобиколен от млади сестри от общността, които го гледаха като рок звезда. Очевидно книгата на Джим Обичам врага си: Размисли върху-най трудната заповед преведена на италиански език имаше огромен успех сред младите римокатолици, които се интересуват от икуменизма.
След като се запознава с Дороти Дей, Джим напуска военноморския флот като отказващ военна служба. Никога не съм срещал човек, чийто живот да е посветен в толкова голяма степен на тази единствена цел – насърчаването на мира. Джим говореше спокойно и уверено, както малцина други. Малко хора в православните страни знаят за работата и наследството му. Но това, което започна през 60-те години на миналия век, трябва спешно да продължи и днес. Съветите за християнските борци за мир – подзаглавието на книгата му за Мертон – за съжаление са по-малко известни.
Макар Джим наистина да е повлиян от маргинализираните Римокатолици, друга личност, която би могла да вдъхнови съвременните православни борци за мир, е свети Софроний Сахаров, основател на монашеската общност в Есекс в Обединеното кралство. Като младеж преживява лична криза след Първата световна война – трагедия, която обаче го насочва към Бога. Като монах в Атон Сахаров вижда развоя на Втората световна война, среща се с войници и офицери, включително нацистки офицери, и заема рискованата и необичайна позиция да не застава на страната на нито една от страните във войната. По това той се различава от други православни богослови, като Владимир Лоски, който смята, че трябва да вземем страна във военните конфликти, и за него има два пътя: единият, по който врагът трябва да бъде изключен, и другият, по който трябва да го обичаме. Размишлявайки върху опита си от двете световни войни и пишейки в атмосферата на Студената война, отец Софроний има песимистична нагласа: „Земната атмосфера излъчва мирис на кръв. Светът е захранван на всяка крачка с новини за убийства или мъчения на победени в братоубийствени конфликти. Черните облаци на омразата закриват небесната светлина от очите ни. Мъжете сами създават собствения си ад. Без нашата пълна промяна чрез покаяние няма да има изкупление на света; ‚изкупление‘ от най-страшната от всички болести – войната. За смирения носител на любовта е по-добре да убие или да бъде убит.‘ (Ще видим Бога както си е). Следвайки духовния си отец и монах свети Силуан Атонски, той вярва, че любовта и молитвата за враговете, са основни критерии за да бъде някой истински християнин.
Визията на отец Софроний се отличава от останалите. Повечето християнски църкви подкрепят правителствата си във войните: свещениците благославят войници, офицери и оръжия; по време на Божествена литургия се четат молитви за унищожаване на врага. В окопите се извършват последования, а по-късно, след битката, се провеждат панихиди за загиналите войници, които са получили Светото причастие няколко часа преди това. След Първата световна война християнските църкви участват в нов период на милитаризация: Християнските разузнавачи са подготвени за битка; мъчениците на комунистическия режим са използвани за набиране на антикомунистически бойци. Трагедията на Втората световна война обаче е повратна точка, тъй като европейските църкви наистина започват да работят за мир. Православните църкви в Източна Европа бяха изоставени в този процес главно по политически причини. Сред православните богослови няма подходяща богословска етика на мира. Днес, в настоящата криза на войната с Украйна, този пропуск може да доведе до катастрофа, тъй като членовете на православните църкви са на различни страни в настоящия военен конфликт. Годините на изолация и конформизъм на Руската православна църква по време на съветската епоха доведоха до невежество и пренебрежение относно опита на мира и връзката му с богословието в християнския Запад. Макар че много руски православни почитат Софроний (Сахаров), неговият възглед за войната като най-тежък грях не е възприет. Всичко това води до безкритично възхваляване на минали победи и до формиране на образ на врага. Това, което виждаме днес, е резултатът от горното.
Бих искал броят на борците за мир сред православните християни да се увеличи и бих искал църковните власти да признаят усилията на тези борци, подкрепияйки ги и осигурявайки им свещеници и светците покровители. Бих искал книгите на Джим Форест да бъдат преведени на езиците на църквата, която той е избрал за своя: руски, гръцки, румънски и т.н. Бих искал хората, които почитат свети Софроний Атонски, да помнят радикалната му позиция срещу войната и бих искал Православната църква да използва властта си, за да осъди и дори да отлъчи онези, които са виновни за започването на войни. Бих искал онези християни, чийто талант и положение в обществото им позволяват да не премълчават и да наричат нещата с истинските им имена, открито да заявят, че християнството е несъвместимо с насилствения начин за решаване на проблемите чрез военни конфликти. „Победата чрез насилие в този свят е винаги и неизбежно временна. След преминаването ни във вечността тя ще се разкрие като безкраен позор. (Софроний Сахаров, „За молитвата“).
Ирина Паерт е старши научен сътрудник във Факултета по теология и религиозни науки към Университета в Тарту (Естония).
Public Orthodoxy (Откритото Православие) се стрем ида насърчава разговорите от различни гледни точки относно съвременните въпроси, свързани с православното християнство. Позициите, изразени в тази статия принадлежат единствено на автора и не представляват, непременно, възгледите на редакторите или на Центъра за православни християнски изследвания.
