От отец д-р Николай Денисенко (Nicholas Denysenko)
Насилственото нахлуване на Русия в Украйна привлече вниманието на световната общност заради много причини: Хуманитарнaта катастрофа, очевидният ужас от непрестанните бомбардировки, стрелбата на протестиращи по улиците, атаките срещу ядрени централи, заплахите за убийство срещу президента Зеленски и други лидери и войната срещу демокрацията.
Една от последиците от руската агресия, която е слабо отразена в медиите, е предателството, изолацията и разпадането на Украинската православна църква (Московска патриаршия) (УПЦ-МП). Освен това духовенството, вярващите и имуществото на тази църква са подложени на атаки. Нахлуването на Русия в Украйна изненада мнозина, включително митрополит Онуфрий, предстоятел на УПЦ-МП. Тонът на призивите на митрополит Онуфрий към президента Путин беше спешен, а молбите му продължават да останат незабелязани. Патриархът Кирил (РПЦ) повтори призива си за единство на Руската църква, който се основава на неразделността на народите на Русия, Украйна и Беларус, които се смятат за една нация– това е историческият наратив, който той споделя с Путин. В една безмислена проповед на Неделя Сиропустна, патриарх Кирил оправда нахлуването в Украйна, оплаквайки се от гей парадите и потвори твърдението на Путин, че Украйна избива хора в Донбас в продължение на осем години.
Изоставянето на УПЦ-(МП) от РПЦ я иправя пред кръстопът на избор. Епископите и духовниците в Украйна, свидетели на катастрофата и жестокостта, призоваха за незабавно прекратяване на поменаването на патриарх Кирил по време на Божествената литургия. Всъщност това действие е форма на протест, а не прекъсване на общението, тъй като митрополит Онуфрий продължава да поменава Кирил. Въпреки гневното послание, изпратено от митрополит Евлогий Сумской, не остана незабелязано от РПЦ, която предупредила митрополита, че непоменаването на името на патриарха е нарушение на каноните.
Някои епархии и духовници отиват по-далеч. Володимир-Волинската епархия се обръща към митрополит Онуфрий с молба да свика Всеукраински събор и да подаде искане за автокефалия до патриарх Кирил. Духовници и монаси са призовали епископ Пимин, викарий на Ровненска епархия да отправи искане за автокефалия на УПЦ-МП. Подобно искане е отправено и от духовниците на Киевската епархия.
Няма съмнение, че УПЦ-МП се намира на кръстопът; не за първи път обаче православните украинци трябва да направят труден избор по време на война.
Когато през 1941 г. германците изненадват Съветския съюз и окупират Украйна, Православната църква в Съветска Украйна преживява почти две десетилетия на жестоки преследвания. По-голямата част от Украйна е под съветска власт още от 1920 г. и малко енории са действащи. Голяма част от Западна Украйна е под юрисдикцията на автокефалната православна църква в Полша, а след като германците окупират Украйна, православните украинци, които са част от Полската православна църква, са разделени на две групи. Една група епископи се установява в Почаевската лавра и провъзгласява отново каноничната автономия, която Украинската църква беше получила през 1918 г. (известна като Автономна църква на Украйна или АЦУ). Митрополит Дионисий, предстоятелят на православната църква в Полша, подкрепя украинската автокефалия въз основа на Томоса, предоставен на Полската православна църква от Константинополската патриаршия през 1924 г. Томосът се отнася до незаконното усвояване на Киевската митрополия от РПЦ. По това време митрополит Дионисий възлага на архиепископ Поликарп отговорността за създаването на нова Украинска автокефална православна църква през 1941-2 г. (1942 г. – УАПЦ) при условие, че освободена и независима Украйна ще има своя собствена църква. АЦУ и УАПЦ имаха противоположни мнения по този ключов въпрос относно каноничната основа. Те са се разминавали и по въпроса за литургичната „украинизация“, като УАПЦ я поддържа, докато АЦУ има съмнения по същия въпрос.
АЦУ и УАПЦ са стигнали до остри разногласия по пастирски въпроси. През 1942 г. УПАЦИ се е нуждаела от духовници, които да пеомат енории, докато някои от свещеници на първата УАПЦ (1921 г) са останали в Украйна дори и след ликвидирането на църквата им през 1930 г. Когато УАПЦ е приела духовниците на по-ранния период (1921 г.) чрез молитва и ръкопоставяне, но без отново ръкоположение, имаше остри протести от АЦУ, която е обвинявала УАПЦ на 142 г., че възстаовява ереста на „Липковщината“ (ерест отнасяще се до митрополит Василий Липковски, (първият предстоятел на УАПЦ от 1921 г.). Освен това УАЦ повдига обвинения срещу УАПЦ, че е ръкоположила епископи на Божествена Литургия през февруари 1942 г. Двете църкви се разделиха по основни въпроси, свързани с църковния живот, каноничната уредба, валидността на ръкоположенията на някои духовници, а също и по въпроса на литургичната „украинизация“.
Въпреки различията, представителите на двете църкви поддържат отношения и се опитват да намерят общ език. На 8 октомври 1942 г. делегация от епископи на УАПЦ се среща с митрополит Алексий от УАЦ. По това време те се съгласяват да се обединят, като създадат автокефална църква, и обявяват акта на това обединение. Четвъртата точка от този акт е важна: „всички канонични различия, които разделяха църквите, бяха оставени настрана за целите на обединението“.
Актът на обединение е толкова значим, че украинците в цяла Европа го посрещат с молебни. Представителите на обединената църква започват да работят по административни въпроси, включително по назначаването на епископи и управлението на епархиите. Обединението обаче не успява. На първо място, епископите на АЦУ я отхвърлиха. Второ, митрополит Алексий е убит през 1943 г. Освен това през 1944 г. много духовници и миряни бягат на Запад, докато Съветският съюз анексира Западна Украйна след Ялтенската конференция през 1945 г. През 1946 г. Сталин принуждава всички православни и гръко-католици да се присъединят към Московската патриаршия, отчасти чрез Лвовския псевдосъбор от 1946 г. В резултат на войната е изгубена възможността за създаване на единна Православна църква в Украйна.
Представеният по-горе кратък исторически преглед на православна Украйна по време на Втората световна война показва колко бързо могат да се променят нещата. Войната води до непредсказуеми състояния и възможността за единство може да бъде мимолетна. Днес УПЦ-МП обмисля своите възможности в разгара на войната на Путин в Украйна. В края на статията бих искал да представя обзор на възможностите на тази църква:
- Запазване на съществуващото положение и оставане в Руската православна църква. Този вариант изглежда малко вероятен, тъй като украинците воюват срещу руснаците, а не воюват с тях срещу нацисткия противник. Някои енории и манастири вече са напуснали УПЦ-МП и са се присъединили към Украинската православна църква. Много е вероятно една или повече епархии да последват същия пример, ако им се отдаде възможност.
- Искане за предоставяне на автокефалия от РПЦ. Този вариант е възможен, но изглежда нереалистичен. Руската православна църква би се противопоставила на евентуална автокефалия на УПЦ-МП, като се има предвид подкрепата на патриарх Кирил за войната и твърдата му защита на вътрешното единство на Руската православна църква, което се основава на мита за „руския свят“ (Руский мир).
- Едностранно обявяване на автокефалия. Този вариант също е малко вероятен, тъй като нито РПЦ, нито Вселенската патриаршия биха признали подобно обявяване.
- Започване на преговори за обединение с ПЦУ. Най-трудните препятствия тук са историческата памет и силната опозиция на лидерите на УПЦ-МП срещу автокефалията. Последният обвинява Вселенския патриарх Вартоломей в намеса във вътрешните ѝ работи, както и в участие в разкол. Отношенията между УПЦ-МП и ПЦУ винаги са били враждебни. Важната роля, която играе русофилският олигарх и дякон на УПЦ-МП Вадим Новиски, е също сериозен проблем. Въпреки тези трудности обаче този вариант е може би най-приложим поради следните причини:
Първо, двете църкви имаха напрежение във взаимоотношенията им преди обединителния събор през 2018 г., но в крайна сметка ги преодоляха в името на единството. Второ, ПЦУ е получила автокефалия и четири поместни православни църкви я признават. Евентуално обединение на УПЦ-МП с ПЦУ най-вероятно ще мобилизира другите православни църкви да признаят обединената Украинска православна църква. И накрая, може да се приеме процес на постепенно обединение. Един съвместен събор на двете църкви би могъл да установи евхаристийно общение без незабавна административна реорганизация на енориите. По този начин всяка енория ще може да запази своите специфични практики, като същевременно запази евхаристийното единство с останалите енории.
Най-важният фактор е неотложна необходимост да се преодолеят различията в името на единството. Това означава да се възприеме същият принцип, който е залегнал в основата на акта за обединение между АЦУ и УАПЦ през 1942 г. Разликата тук се състои във факта, че по онова време УАПЦ е получила Томос за автокефалия от Полската православна църква, която е принадлежала на Константинополската патриаршия, докато сега Томосът е предоставен от самата Патриаршаия на Константинопол.
Нахлуването на Русия в Украйна доведе УПЦ-МП до кръстопът с ограничени възможности, тъй като двете църкви ще трябва да преодолеят историческите препятствия и да се обединят, за да създадат една единствена православна църква на Украйна. Миналото на Украинската църква от периода на Втората световна война показва, че времето е от решаващо значение, а народът на Украйна е водещ, като дава пример за преодоляване на различията и за единство. Би било разумно Църквата да последва свещения пример на украинските граждани.
Отец Николас Денисенко е професор в катедра на Емил и Елфрида Йохум в университета Валпараисо.
Public Orthodoxy (Откритото Православие) се стрем ида насърчава разговорите от различни гледни точки относно съвременните въпроси, свързани с православното християнство. Позициите, изразени в тази статия принадлежат единствено на автора и не представляват, непременно, възгледите на редакторите или на Центъра за православни християнски изследвания.
