От Сергей Булгаков
с коментар от Регула Цвален (Regula Zwahlen)
„Под звуците на камбаните, с радостта на природата и човеците, на най-великия християнски празник, ние започваме нашата скромна работа.“[1]
Християнският свят отново празнува окончателната победа на доброто над злото, на живота над смъртта, на съзидателната, пресъздаваща любов над разлагащата вражда; и празнува тази победа, извършена от Богочовека и спасяваща света и хората завинаги, като залог и очакване на вечното възкресение на света и преобразяването на творението. Очаквайки с вяра окончателния триумф, християнският свят го преживява още сега като факт, който вече се осъществява, като сияние на светлината в мрака около нас, като пламтяща любов и радост сред царството на враждата и раздора.
Възкръсналият Христос все още възкръсва в душата на всеки човек и в душата на народите, а яркото сияние на Възкръсналия, навлизайки в мрака на нощта, не само заслепява радостното око, но и пронизва мрака, в който живеем, с ослепителната светлина на съвестта, осветявайки Голгота, която създаваме от света. И пеенето на ангелите в небето се слива с хриповете и стоновете, идващи от мястото на екзекуцията. В деня на Възкресението не можем, докато сме живи, да забравим за Голгота и да победим това лобно място, не можем и не трябва да го правим.
И една радостна, а същевременно и тъжна мисъл неволно се обръща към земната Голгота и към всичко, което я заобикаля и създава: фанатичния Синедрион, ленивия и безразличен кариерист Пилат, грубите войници, които делят хитона в подножието на Кръста, и тъмния народ, който в слепота вика: „Разпъни Го! Разпъни Го!“. Колко близки са ни сега, в Русия, през 1906 г., тези образи на Голгота, как те режат и изгарят сърцето и как то не може да ги забрави в деня на Възкресението, не може, умъртвено от преживяното, да се изправи напълно заедно с Възкръсналия Христос; заедно с тъжната и смирена Магдалена, стремяща се да срещне Възкръсналия, сърцето е изпълнено с мисли и чувства от седмицата на Христовите страдания.
С какви дрехи посрещаме празника на любовта? Мръсни, окървавени, три пъти кървави парцали, носейки на раменете си товар пълен с гладни, с просяци, с вдовици и сираци – това са духовните ни дрехи, с които излизаме да посрещнем Възкръсналия! Какви ли мъчения не сме измислили за Него, какви ли престъпления не сме извършили срещу Него в най-тежките времена? Защото всеки, който прави нещо добро или лошо на братята си, на човечеството, го прави на Него…
Нахранихме ли гладните? Не. Руската земя, жените, децата, старите хора, силните работници – всички те гладуват заради нашите грехове, заради нашата социална неистина.
Наситихме ли затворниците в тъмниците? Не, напротив, ние препълнихме ги, заграбвайки правото и вината, превърнахме цяла Русия в нещо като дом за осъдени, в дом за обезумели от злоба хора. Превърнахме Русия в страна на затворници и тъмничари като някакви чудовища. Спомняйки си за Ирод и онези, които са удрели и са осквернили Христос, ние подложихме затворниците на още повече мъчения и унижения.
Правили ли сме дела на любов? Не, но заляхме Русия с кръв, осветихме я с огън, изпълнихме я с ужасите на гражданските борби. Превърнахме цяла Русия в място за екзекуции, където отново и отново разпъваме Христос, разстрелваме, а накрая смазваме „чужденците“ за слава Божия,[2] и дори църковните власти налагат мълчанието върху свещениците, които осъждат продължаващите убийства[3], следвайки примера на своя печално известен духовен предшественик Каиафа, за когото се знае, че е изказал аргумент в полза на смъртното наказание, който и до днес остава неоспорим за неговите духовни чеда: „нито помисляте, че за нас е по-добре един човек да умре за народа, отколкото цял народ да погине.“ (Йоан 11:50). Такива християни сме ние; така осъзнаваме истината за Христос в нашия национален живот.
Отровихме душата на народа, който вече не знае в кого и на какво да вярва, кого да следва и къде да търси истината. Оклеветихме самата религия, превръщайки я в слуга на властта. Накърнихме истината на закона, като сме го приравнили с правото на силния.
Кога ще се събудим от този кървав кошмар? Кога ще вдигнем натежалите си очи, за да видим въплътената любов, и дали сърцето ни ще „пламне“ в същото време, както е пламнало в апостолите по пътя към Емаус[4], въпреки че не са разпознали своя Спътник?
Кога ще постъпим в пътя на покаянието, лично и обществено, така че в скръбта и унижението за престъпленията си да усетим, че „истината е все същата“[5] и само в тази истина има спасение, едновременно за всеки от нас, за народа и за историята? В края на краищата е невъзможно да кажем, че тези страдания са ни били изпратени напразно. Че Страстната седмица и Голгота са били безсмислени. Денят на Възкресението вече е настъпил. Нещо нечувано, нещо велико, което се заражда и се случва в историята.
Живеем в атмосфера на големи очаквания и предстоящи чудеса… Също така преживяваме навечерието на нашето национално възкресение. Рано или късно това възкресение ще настъпи и ще преобрази външния и вътрешния облик на хората. Най-накрая руският народ ще победи истинския си „вътрешен“ враг, ще разбие затвора си, ще събуди своето омагьосано, заспало царство и ще осъществи дългогодишните си си, свободолюбиви и човеколюбиви мечти.
Защо този текст звучи така, сякаш е написан днес? Булгаков го публикува след загубената война на Русия срещу Япония и първата руска революция от 1905 г., когато Октомврийският манифест на царя позволява свобода на печата и страната се насочва към първите си избори.[6] Текстът звучи така, сякаш е писан днес, защото междувременно „бремето/товар върху раменете“ на Русия е нараснало до невъобразими размери. Текстът звучи така, сякаш е писан днес, защото днес автори като Максим Трудолюбов все още пишат статии със заглавия като „Живеем в килер, натъпкан със скелети“ за необходимостта от съдебен процес над престъпленията на руската държава, защото „във войната срещу Украйна се обединиха всички най-лоши аспекти на руската държава в имперския, съветския и постсъветския си облик“.
Обвинявайки Императорската църква, че се е превърнала в „слуга на властта“, претендирайки, че „защитава православието“, текстът на Булгаков ни напомня, че става дума не само за жестоките съветски атеистични престъпления, които правозащитният център „Мемориал“ е разкрил, но и за по-ранните императорски престъпления, за които църковните власти са наложили „мълчание върху свещениците, които осъждат продължаващите убийства“. Въпреки огромните страдания на самата Църква, църковните власти добавят и своя част към бремето/товар на Русия по съветско време – все още скрити в архивите на КГБ, защото разкритията са смятани за твърде опасни за църковното възраждане. И днес Руската църква – е по-скоро просто реконструкция на Императорската църква, отколкото феникс издигнат от пепелта на Църковния събор от 1917/18[7] г.; тази църква отново неимоверно увеличава товара, като оправдава тази ужасяваща война срещу Украйна в името на „божествения закон“.
Следващият последен пасаж от „Великденски мисли“ отразява една проблематична страна на руската мисъл, тъй като разкрива силния руски месианизъм на самия Булгаков.[8] Бих искал да отбележа за този пасаж фактът, че само общуването с европейската християнска мисъл в изгнание след 1922 г. е накарало него и други руски мислители да преодолеят собствените си стереотипни възгледи за различни народи и вероизповедания. Постоянната им борба срещу евразийските и руските националистически и фашистки възгледи, но най-вече прозренията им по отношение на „немските християни“ и френското „Католическо действие“ през 30-те години на ХХ век, повишават осведомеността им за проблема на национализма в Църквата и подчертават християнския универсализъм. В една статия, с заглавие „Нация и човечеството“ от 1934, Булгаков пише, че е „кощунствена претенция на който и да е народ да се смята за избран, т.е. за народ на Христос. Всички народи са народи на Христос“.[9] И така, ето последният откъс от „Великденски мисли“ на Булгаков от 1906:
Руският народ ще победи и ще получи свободата си, ще устрои живота си по християнски начин, а не по мюсюлмански, не на турски [Булгаков има предвид деспотични] принципи, на които се основава сега. Само че това не е достатъчно, толкова малко е, че ако ставаше дума само за това, нямаше да сме вдъхновени, макар че щяхме да се радваме на тази перспектива. Но това не е единственото, което очакваме от руския народ. Зад зората на свободата виждаме нова, невидима зора. Надяваме се, че нашите хора, освободени от външно робство и духовно попечителство, ще осъзнаят своето висше, религиозно призвание и ще дадат на света непознатото слово, словото на спасението.
Ние все още споделяме вярата на Достоевски и Соловьов, че нашият народ, този погромен тиранин на зверския образ, потънал в зловонен грях, все още е богоносен народ и има своята важна и определена задача в световната история по отношение на световното спасение. Нека тежкият камък се отвали от гробницата, която не освобождава нито мъртвите, нито живите, и от която четиридневният, вонящ, но възкръснал Лазар ще излезе, за да посрещне своя Господ. Тази вяра вдъхновява нашия патриотизъм, обхваща съвременните исторически събития, освободителното движение, началото на еманципацията на Руската църква, във всичко и всякакво. И тези религиозни стремежи сгряват живота и освещават ежедневните ни борби и работа.
Ако някой си мисли, че старият и мъдър Булгаков е изгубил част от младежкия си свещен гняв към социалната несправедливост, препоръчвам да прочете последната му книга за Откровението на Йоан, написана по време на Втората световна война. Това е книга за това, че божественият „съд е не само над отделните хора, но и над социалната и политическата система, над всички видове деспотизъм – държавен и икономически“. И това е книга за „отмъщението за всички видове насилие, извършени от човека към човека.“[10]
Булгаков със сигурност не е страдал от русофобия, а от ужас пред „зверското лице“ на Русия и в същото време от гореща любовна болка за родината си, като завършва текста си със следната молитва:.
Възкръсни, Христе, в Твоя народ, озари с Твоята истина мрака на злата вражда на човека срещу човека и на народа срещу народа, накарай враговете на Твоето дело да изчезнат, разтопи небрежността ни и хладното безразличие, разпали и изгори сърцата ни с Твоя огън.
Амин. Ела, Господи Иисусе!“
[1] Вестник „Народ“, № 1, 2 (15) април 1906 г., Киев, стр.1. Статията е публикувана в първия брой на вестник „Народ“ („Народ“), издаден в Киев през април 1906 г., с редактори С. Н. Булгаков и А. С. Глинка (Волжски). Вестник „Народ“ е замислен като печатно издание на провалилия се политически проект „Съюз за християнска политика“. В периода от 2 до 10 април излизат седем броя, след което вестникът е закрит със съдебно решение. Във всички броеве са публикувани статии на С. Н. Булгаков.
[2] Става дума за еврейските погроми, които се извършват в Русия през 1905 г. Подстрекателите и организаторите подкрепят действията си с псевдоправославна реторика. През ноември 1905 г. редица официални църковни издания публикуват статии от известни църковни йерарси, които осъждат погромите.
[3] На 20 декември 1905 г. Светият синод издава решение: „За информацията относно укоримото поведение на някои свещеници по време на национални вълнения“, с който инструктира епископите да засилят контрола си върху духовенството.
[4] Лука 24:13
[5] Стих от стихотворението на А.К. Толстой „Срещу течението“.
[6] Catherine Evuthov, The Cross & the Sickle. Sergei Bulgakov and the Fate of Russian Religious Philosophy, 1890–1920, [Кръстът и сърпът. Сергей Булгаков и съдбата на руската религиозна философия] Ithaca 1997, p. 109ff.
[7] Сергей Чапнин: Дълбока криза след триумфално възраждане. Какво се е случило с Православната църква в Русия?
[8] https://publicorthodoxy.org/2022/04/07/heresies-history-and-russian-orthodoxy-otherwise/.
[9] S. N. Bulgakov, Нация и човечеството, в: id. Съчинения в два тома, т. 2, p. 650, 652.
[10] Sergij Bulgakov, The Apocalypse of John: An Essay in Dogmatic Interpretation (Münster: Aschendorff, 2019), 146.
Public Orthodoxy (Откритото Православие) се стрем ида насърчава разговорите от различни гледни точки относно съвременните въпроси, свързани с православното християнство. Позициите, изразени в тази статия принадлежат единствено на автора и не представляват, непременно, възгледите на редакторите или на Центъра за православни християнски изследвания.
