От отец д-р Николай Денисенко (Nicholas Denysenko)
На 9 юли 2022 г. архиепископ Елпидофор, предстоятелят на Гръцката православна архиепископия в Америка, кръщава децата на известния моден дизайнер Питър Дъндас и Евангелос Бусис в църква близо до Атина. Реакциите на новината за кръщението на децата на еднополовата двойка бяха очаквани. Както беше съобщено, Светият синод на Православната църква на Гърция подготвя протестно писмо до архиепископ Елпидофор и Константинополския патриарх Вартоломей, тъй като Църквата на Гърция не признава съюзите на еднополови двойки.
Кръщението на тези деца повдига въпроси пред православните християни. Означава ли кръщението на децата на еднополови двойки одобрението или толерантността на православните християни към хомосексуалните съюзи? На какви изисквания трябва да отговарят родителите, преди да поискат кръщението на дете? Трябва ли човек да е напълно освободен от греха, преди да бъде посветен на християнския живот, който започва с кръщението? За да се отговори на тези важни въпроси, трябва да се разгледа смисъла на самото кръщение.
Моралната строгост в църковното предание
Християните от апостолската и късноантичната епоха със сигурност са поставяли високи морални изисквания по отношение на участието в живота на Църквата. Свети Павел нарежда на християните в Коринт да отстранят от общността човек, който е извършил кръвосмешение (1 Кор. 5:2). Той увещава коринтяните да не общуват с „неморалните“ в църковната общност – включително с идолослужители, клеветници, крадци и алчни хора (1 Кор. 5:11). Християните трябвало да се справят с проблема на греха в общността, защото целта им е спасението – виновникът за кръвосмешението е бил отстранен, за да може духът му да бъде спасен в „деня на Господа“ (1 Кор. 5:5).
Отстраняването на грешника от общността, предложено от св. Павел, представлява раннохристиянския начин на мислене на строгото разбиране за външните и вътрешните лица в християнската общност. Християнският текст от първи век, известен като Учение на дванадесетте Апостоли, който представлява наръчник за поддържане на реда в живота на Сирийската църква, забранява на некръстените да участват в празнуването на Евхаристията. Коментарът на св. Юстин Мъченик за Кръщението и Евхаристията през II в. предполага, че членът на общността трябва да се съгласи с нейното учение, за да участва в Светото причастие.
Грехът след кръщението не противоречи на разбирането на апостолската Църква за смисъла на кръщението. Римският император Константин е може би най-известната личност, която отлага кръщението си почти до смъртта си, за да се увери, че няма да съгреши след кръщението. Църквата реагира на случаите на грехове след кръщението, като установява процеса на покаяние и помирение с християнската общност. Грешниците, които са били отстранени от общността, могат да се върнат към пълноценно общение с нея чрез изповед и ръковъзложение – обред, който ефективно възстановява покаялия се към живота в Духа, първоначално даден му от Бога чрез Кръщението. Създаването на последователност, включваща покаяние, изповед и помирение, не променя начина на мислене на църковната общност, която смята Кръщението за посвещение в безгрешен живот.
Кръщение и миропомазване: Отказ от сатаната и злото, посвещаване в Христос
Кръщението и Миропомазването, извършващи се в Православната църква, разкриват план за християнския живот. Тайнството започва с поредица от драматични екзорсизми, по време на които кандидатът за кръщение се отрича от сатаната – акт, който по същество означава прекратяване на всякакви връзки със злото, демоните и всички зли дела. По време на Кръщението се открояват два ритуални елемента. Най-напред кандидатът се обръща с лице на запад, за да се отрече от сатаната; след това се обръща с лице на изток и се покланя пред Христос. Този ритуален акт показва края на връзката със злото и лукавия и началото на нова връзка – с Бога, Отец, Син и Свети Дух в Христос.
Истинското посвещение в живота с Бога в Христос се извършва във водата. Водата е мястото на пречистване; Бог премахва греха и злото от кръстения човек; а самият Христос влиза във водата, давайки на кръстения нов живот с Бога в Христос. Следователно обредите изглежда че, потвърждават Павловото свидетелство, както и отношението на апостолското и късното-антично християнство. Посвещаването в Иисус Христос чрез Кръщението включва отхвърляне на всякакви връзки със злото, злите хора и извършването на зли действия.
Кръщението: момент на освещаване и процес
Православните християни потвърждават, че Бог наистина очиства кръстените и им дава нов живот в Христос. Ако покръстените християни са се ангажирали да прекратят всякаква връзка със злото, защо продължават да грешат? Означава ли това, че Бог не е действал?
Животът след кръщението е ангажимент да ходим с Христос, да станем граждани на Божието царство. Ключовата дума тук е изразът „да станем“. Християнският живот е процес от кръщението до смъртта. Той никога не достига своя край. Преобразяването не е непосредствено; то не се случва в момента на посвещаването, нито пък става по магически начин. Членовете на общността винаги са грешници, които се борят и се стремят да станат Божии деца.
Православната църква не само е признала реалността на греха след кръщението, но и я нормализирала. Покаянието, изповедта и помирението се различават от кръщението и миропомазването поради повторението на тайнството. Християнинът може да изповядва греховете си и да се покайва всеки ден; няма горна граница на „максимален брой опити“ за покаяние, след които човек да не може да получи Божията прошка, сякаш грехът е подобен на броя опити, които човек трябва да направи, за да въведе правилно паролата си. Иисус учи учениците си да прощават до „седемдесет пъти по седем” – откровение за неизчерпаемия запас от Божия прошка за грешниците.
Смисълът на кръщението: Желанието да станем Божии деца
Желанието да влезем в общение с Бога – да бъдем с Бога в ежедневието си – е смисълът на Кръщението. Няма никакво съмнение за Бога; Той инициира всяка среща с грешниците. Започването на заветни отношения с Бога изисква човешки отговор на божествената инициатива. Отговорът на Иисус на въпроса на Никодим разкрива Божията любов към света като инициатор, Който довежда човечеството при Него, за да могат хората да се „родят свише“ „от вода и от Дух“ (Йоан 3:3-17). Бог непрекъснато протяга ръка към човечеството – общността на грешниците – за да установи с тях вечна връзка. Божието действие в кръщението и връзката, която се установява, не се поставят под въпрос, нито пък има някакво съмнение в това.
Следователно, въпросът се крие в общността на грешниците – хора, които постоянно се стремят да станат Божии деца. В Деяния глава 8-ма един ангел изпраща апостол Филип при етиопянина скопец, който седи в колесницата си и чете пророк Исаия. След кратка среща скопецът моли апостола да се кръсти и апостол Филип изпълнява молбата му. Въпросният епизод се случва „по пътя“, когато по време на пътуването си етиопянинът вижда вода и иска да се кръсти. Филип изпълнил молбата и Свети Лука разказва, че скопецът продължил пътуването си, изпълнен с радост. Не ни е казано нищо повече за живота на етиопянина и дали е сгрешил преди или след кръщението си. Знаем само, че апостолът е казал „да“, когато скопецът е поискал да се кръсти. Желанието за взаимоотношения с Бога е двупосочно; Бог иска да създаде общност, съставена от грешници, и взаимоотношенията започват, когато грешниците поискат да се кръстят.
Кръщението в Атина: Апостолското „Да“
Човешкият копнеж по Бога, както е описано по-горе, предполага, че човек сам ще поиска да се кръсти, както етиопянин скопец в Деяния 8. След като в християнството се утвърдило кръщението на децата, родителите поискали кръщението от името на децата си. Медиите се фокусират върху родителите при атинското кръщение, но децата са тези, които се кръщават. Християнската традиция набляга на образа на Бога, който достига до всички и ги доближава до самия Него, припомняйки, че отговорът на Иисус пред Никодим завършва с изявлението, че Бог Го е изпратил в света, за да бъде светът спасен чрез Него.
През цялата история на човечеството родителите са водили децата си за да бъдат кръстени. Всички тези родители са били и са грешници. Със сигурност православните родители, които спазват правилата на Църквата, са поискали децата им да бъдат кръстени. Други, които живеели в нарушение на правилата на Православната църква, също довели децата си, за да бъдат кръстени. Последните може да са били крадци, лъжци, бандити, зли диктатори, клеветници, зловещи хора и убийци, както и хора, извършили грехове срещу православния морал. Освен това всички те имат различни мотиви. Някои искат децата им да бъдат кръстени, за да израснат в християнска общност; други го правят, за да угодят на родителите си, да си осигурят спасение и да изпълнят културните очаквания. Във всеки случай децата, които се представят за кръщение, се срещат с Бог, който им предлага общение със Светата Троица.
Възмущението от решението да се кръстят тези деца показва духа на нашето време. На официално ниво много православни църкви по света са взели страна в културните войни относно човешката сексуална идентичност. Православното отхвърляне на еднополовото привличане, връзките и браковете категоризира ЛГБТК хората като особен вид грешници, нещо, което оправдава отстраняването им от общността. Не всички в Църквата приемата официалното ѝ учение за хомосексуализма. Много богослови смятат, че въпросът не е решен и че, се нуждае от още много проучвания, разговори с научната общност, молитва и размисъл, дори ако съборите се опитват да заглушат публичния богословски дебат по въпроса. Хомофобският дух на някои православни, които имат дуалистичен възглед за света (например светци или грешници), отклонява вниманието от истинския пастирски въпрос – връзката между Бога и децата на въпросната двойка, както и на всяка друга двойка или родител.
Единствено архиепископ Елпидофор знае мотивите си за удовлетворяване на тази молба, така че заключенията ми са само предположение. Първо, изглежда, че той е следвал установената традиция; тази, която позволява кръщаването на деца с пълното съзнание, че родителите им са грешници. Второ, решението за кръщаване на децата е в съответствие с текста на Вселенската патриаршия „За живота на света“: Социалният етос на Православната църква.
В горния текст се подчертава, че Божият образ присъства напълно дори в бебетата и че децата са невинни (§16). Невинността на децата представлява реалност с „изключителна святост“ (§16). Учението също така потвърждава основното право на хората с различна сексуална ориентация да бъдат свободни от дискриминация и законови пречки (§ 19). Това е важен момент, защото отхвърля хомофобския дух, от който страдат някои православни. Въпреки това текстът посочва, че човешката идентичност не е свързана предимно със сексуалността, а с образа и подобието на Бога в нас (§ 19).
Типичният пастор, който също е грешник, се среща с твърде много грешници, които искат те да се кръстят, както и техните деца. Всяко решение за извършване на Кръщение се основава на две основни християнски истини. Първо, Бог се обръща към всеки човек, за да го въведе в общение с Бога поради любовта Си. Второ, уважението към образа и подобието на Бога, дадени еднакво на всички хора, е по-важно от несъвършенствата и греховете на всяко семейство.
Струва ми се, че архиепископ Елпидофор е признал желанието на родителите да представят детето си на Бога за начало на една вечна заветна връзка. След това реши да не откаже на едно невинно дете достъп до Божията любов чрез Кръщението, ако вярваме на собствените му думи. Пастирът, който би отказал на някое дете достъп до Божиите благословии, би трябвало да отговаря за решението си пред самия Бог, Който постоянно протяга ръка, за да привлече всички нас, грешниците, в стадото Си.
Отец Николас Денисенко е професор в катедра на Емил и Елфрида Йохум в университета Валпараисо.
Public Orthodoxy (Откритото Православие) се стрем ида насърчава разговорите от различни гледни точки относно съвременните въпроси, свързани с православното християнство. Позициите, изразени в тази статия принадлежат единствено на автора и не представляват, непременно, възгледите на редакторите или на Центъра за православни християнски изследвания.
