От Кристофър Хауъл (Christopher Howell)
Намираме се в разгара на няколко важни годишнини за гръцкия свят. Миналата година се навършиха две години от началото на гръцката война за независимост. Тази година се навършват сто години от основаването на АХЕПА през юли 1922 г. в Атланта, както и тъжната годишнина от позорния край на Гръцко-турската война през септември 1922 г. Тези събития, особено Гръцко-турската война (1919-1922 г.), все още оказват значително влияние върху гръцкия народ, както и върху гръцките православни, но освен това те са пряко свързани с трагичните събития и проблеми, възникнали след руското нахлуване в Украйна – проблеми на национализма, иредентизма и религията.
Горепосоченото сходство не е останало незабелязано. След публикуването на Декларацията против идеологията на „руския свят“ (Руский мир) в блог Public Orthodoxy о. Джон Уайтфорд твърди, че в гръцкото православие „съществува идея, подобна на ‘руския свят’, която се нарича „елинизъм“. Отец Уайтфорд не е единственият, който забелязва тази прилика. Андрей Шишков, който написа приятелска критика върху Декларацията, описва учението на Руския свят не толкова като богословска ерес, колкото като „обикновена национална доктрина, която е много подобна например на , на гръцката Мегали идея“ – идеологическата основа за гръцкото нахлуване в Турция след края на Първата световна война и проектът, според Шишков, за „възстановяване на християнската Византийска империя». Тези две точки са достатъчно важни, за да ги приемем сериозно. След справедливата критика относно подчиняването на руското православие на целите на Кремъл и на учението на руския свят, трябва да си зададем и следния въпрос: каква е връзката между елинизма и православието? Може ли да има? И ако е така, по какъв начин?
В този момент е полезно да кажа няколко думи за себе си. Не пиша по тези въпроси като експерт в областта на изследването на историята и се надявам, че няма да обезпокоя никого, като споменавам този емоционално натоварен исторически период. Отчасти произхождам от Гърция по майчина линия, но съм повече близо до Гърця, отколкото грък. Израснах поддържайки контакти с Православната църква, но не като неин член (макар че сега официално се присъединих към нея). Имам известни познания по гръцки език, но в най-добрия случай, както казват гърците, знам гръцки „горе-долу“. Надявам се, че като човек, който се намира на границата между Гърция и чужбина, ще мога да хвърля светлина върху повдигнатите по-горе въпроси.
Какво означава да си елин?[1] Какво е елинизъм? И каква беше Мегали идея? Според историка Родрик Битон по време на византийския, а след това и на османския период никой грък не се е наричал елин. Названието „елин“ означава езичника, онзи, който не е християнин, докато говорещите гръцки език през византийския и османския период се смятат по-скоро за ромеи, отколкото за елинес (турците ги наричат Рум); наистина, до сравнително скоро езикът им се описваше като „ромеики“. През ХѴІІІ в. обаче образованите членове на гръцкия „елит“, както и представителите на Просвещението, насочват интереса си към Древна Гърция и възраждат термините „елин“ и „елински“. Това води до промяна в разбирането за гръцкостта, която вече не се определя от религията, а от гръцкия език и националната идентичност, което води до напрежение между „ромеиската“ православна идентичност и елинизма. Ранните гръцки националисти като Адамантиос Кораис, който се застъпва за повторното присвояване на термина „елин“, подценяват византийската история. Както отбелязва Ричард Клог, Кораис твърди, че „прочитането на една-единствена страница от византийски автор е достатъчно, за да предизвика пристъп на подагра“. Филип Шерард подчертава, че пантеонът на Кораис включва по-скоро древните елини, включително американците Джордж Вашингтон и Бенджамин Франклин, отколкото църковните отци. Въпреки това акцентът на Кораис върху езика и етническата принадлежност спомага за оформянето на Мегали идея.
След успешния изход на Гръцката революция и придобиването на независимост възникналата държава получава името Кралство Гърция. Кралството обаче е малко и повечето гръкоезични православни все още живеят в османските земи. И така, кои са гърците? Поданиците на Гръцкото кралство или гръкоезичните по света? През 1844 г., при провъзгласяването на Конституцията, министър-председателят Йоанис Колетис дава отговор. Както твърди Майкъл Люелин Смит, елинизмът е нещо, което надхвърля границите на гръцката държава. Това бяха гърците по целия свят. Както заявява Колетис: „Кралство Гърция не е цялата Гърция, то е малка част от нея, най-малката и най-бедната ѝ част.“ Оракулската концепция за „Мегали идея“, която скоро започва да се изписва с главни букви, се превръща в израз, както Бийтън споменава, на една нова цел, както и на външната политика, която се стреми да „разшири границите на държавата, за да обхване всички членове на нацията, където и да се намират те“. Задавайки хипотетичен въпрос, Бийтън заявява: „Защо младото гръцко кралство да не се разрасне и да не се превърне в империя като своя предшественик Византия – източна християнска сила със столица Константинопол?“. По този начин повторното завладяване на Константинопол и отслужването на тържествена Литургия под блестящия златен купол на Света София ще се превърнат в съдба на гръцката нация. Тези мечти, както и слоганът на Гърция „от два континента и пет морета“, се разпространяват в цяла Гърция. Тази външна политика може да се определи като меко казано амбициозна, а един външен наблюдател коментира, че имперските нагласи на Гърция съчетават „апетита на Русия с размерите на държава като Швейцария“. Не е без значение фактът, че след свалянето на крал Отон и замяната му с Георги I, заемащият трона носи титлата „крал на Гърците“, а не „крал на Гърция“.
Примамката на иредентисткия проект на Мегали Идея е решаваща и Гърция ще пострада най-много в преследването му. Както подчертава Уинстън Чърчил: „Тази история ни върна към класическата епоха. Това е истинска гръцка трагедия, в която късметът действа като доброволна слугиня на съдбата […] мястото на действието и фонът са Голямата война, а темата – как Гърция печели империята на мечтите си против волята си и я пропилява, когато се събужда.“
Детайлите на Гръцко-турската война (1919-1922 г.) са твърде сложни, за да бъдат анализирани тук, и всичко, което можем да направим, е обобщим събитията. Препоръчваме на заинтересованите читатели да четат книгата на Майкъл Люелин Смит „Йонийска визия“, за да придобият по-пълна представа за конфликта. Същността на въпроса се състои в това, че след края на Първата световна война и разпадането на Османската империя Кралство Гърция се възползва от възможността да осъществи Мегали идея. Водени от спорната личност на Елефтериос Венизелос, въоръжени с моралната подкрепа на Дейвид Лойд Джордж, но не и с подходящата материална помощ, гърците поемат военен и политически контрол над Смирна, както и над по-широкия район около града. Въпреки че съюзниците запазват контрола си над Константинопол, Гърция най-накрая си възвръща част от Мала Азия. Турските националисти, разгневени от нахлуването в Смирна и унизени от капитулацията на султана, не признават Севърския мирен договор от 1919 г. Поради това гръцката армия се опитва да наложи спазването на задълженията на договора, като навлиза във вътрешността на Мала Азия и стига почти до Анкара, където се опитва да нанесе последния удар. Вместо това обаче тя е доведена до задънена улица след битката при Сангара през 1921 г.
Вътрешнополитическият контекст в Гърция по време на конфликта допринася за катастрофалния провал на Малоазийската поход. Националният разкол, както и по практика гражданска война, обхващат гръцкото кралство и водят до постоянни падения и възстановявания на гръцкото правителство, тъй като поддръжниците на Венизелос се сблъскват с поддръжниците на крал Константин I. Опитът за покушение срещу Елефтериос Венизелос в Париж на 12 август 1920 г. води до ответно убийство (този път успешно) срещу роялист Йон Драгумис на следващия ден в Атина. Шокиращо е, че в разгара на критичните моменти през октомври Венизелос губи контрол над правителството и че това до голяма степен се дължи на смъртта на царския марионетен крал Александър I вследствие на инфекция, причинена от ухапване от маймуна. Смъртта на последния позволява завръщането на Константин и в крайна сметка води до свалянето на Венизелос като министър-председателя. Докато всичко това се случва, гръцката армия настъпва към Турция, като се случва странна историческа размяна на ролите, която може да се сравни с хипотетично нахлуване на Ирландия в Британската империя. Въпреки това Родрик Битон твърди, че успехът на Гърция е бил възможен, ако нещата са се развивали по различен начин (например ако военните лидери са проявявали по-малко некомпетентност и нерешителност и ако е имало по-малко нестабилност в страната). След безизходицата, предизвикана от битката при Сангара, гърците се задържат през цялата зима, а след турската контранастъпление през август 1922 са вече смазани и отстъпват чак до Смирна. Големият пожар е кулминацията на това разрушение, когато градът е опожарен, а жителите му са избити от победоносната турска армия.
За съжаление националистическото насилие не представлява изключение в тази война. Историкът Арнолд Тойнби, първият професор по византийска и съвременна гръцка история в катедрата „Кораис“ в Кралския колеж в Лондон, пътува до фронта и има възможност да наблюдава събитията отблизо. Въпреки че първоначално подкрепя гръцката кауза, в крайна сметка той е разочарован и определя конфликта като “война на изтребление”. В книгата си “Западният въпрос между Гърция и Турция”, написана преди края на войната през 1922 г., той обвинява Запада, че насърчава гръцкия национализъм и младотурския национализъм в Турция – всичко това е част от една абсурдна игра на Великите сили, които са безразлични към реалните ѝ последици. В тази връзка той разказва за жестоките действия, на които е бил пряк свидетел, включително за откриването на масов гроб след клането на полуостров Ялова (по време на което Тойнби пише, че е спасил 700 турци от смърт). Ужасява се, когато чува съобщения за гръцки войници, които пеят, докато убиват турски селяни. Люелин Смит описва бързото разпространение на зверствата като „епидемия“, а зверствата, инициирани от гръцките войници, са отчасти породени от желанието за отмъщение след векове на колониално потисничество. Турските бойци не останаха по-назад и отвръщат на гърците по същия начин и с по-голям брой жертва. Когато Тойнби се завръща в Англия, той запазва неоправдано мълчание, въпреки че геноцидът над гръцките понтийци е станал широко известен и турската армия е избила арменското и гръцкото население при пристигането му в Смирна. След това, както съобщава биографът на Тойнби, историкът подава оставка от катедрата Кораис поради силния натиск върху него.
Въпреки съмненията си Тойнби правилно посочва национализма като основна причина за насилието. Още преди катастрофата в Смирна той предсказва, че нещата ще се влошат. Той заяви следното: „Фантазиите на национализма ги подтикнаха към катастрофа.“ «Политическият романтизъм“ на идеологии като елинизма или турския национализъм е „по същество неисторически, тъй като е опит да се съедини настоящото с миналото и се отличава с неограничената си способност да пренебрегва неудобните истини“. Освен това Тойнби изразява разочарованието си от участието на Православната църква в тези събития, тъй като тя е една от малкото институции, които могат да устоят на сирените на националистическото насилие. Той заявява, че „почти пълният триумф на политическия национализъм в остатъците на Османската империя предвещава окончателното изчезване на една църковна институция [Вселенската патриаршия], която, колкото и примирителна да е, в крайна сметка остава несъвместима с националния принцип“.
Би трябвало да е очевидно, че елинизмът, който в този текст е определян и описан като вариант на национализма, е несъвместим с православието, независимо дали се проявява под формата на Мегали идея или на Руския свят, защото национализмът и християнството са просто две различни неща. Затова трябва да устоим на изкушението на национализма, а не да го приемаме. Както се посочва в Изявлението на солидарност за Декларацията против идеологията на „Руския свят“: „Вдъхновена от Свещеното Писание, Словото и богатата традиция на християнските църкви по света, християнството през XXI век трябва да черпи богословски и политически идеи от едно вселенско „богословие след периода на господството на християнския свят“. Според мен православните биха могли да се обърнат по този въпрос към Блаж. Августин.
Продължаващата война в Украйна често е определяна като „братоубийствена“. Истината е, че това винаги е било така. В своя труд За Божия Град Свети Августин твърди, че братоубийството е в основата на земния град, който започва с убийството на Авел от Каин и се проявява извън контекста на свещената история в убийството на Рем от Ромул (15. 5). „Страстта към господство“, определя земното управление, прави подобни кланета неизбежни, докато би било за предпочитане и същевременно би довело до повече щастие, ако кралствата изоставят страстта си за разширение, власт и господство. Ето защо Блаж. Августин пита: „Какво благоразумие има в желанието за слава в превъзходството на разпространението на империята?“, тъй като всичко води до една „уязвима“ радост, която е парализирана от постоянния страх, „че внезапно ще се разбие на парчета“. Ето защо е по-добре да си пожелаете малко и мирно кралство. Той също така заявява: „Не знам дали някой може да бъде толкова глупав, че да се колебае кое да предпочете“ (4.3). Каква полза носи националистическото завоевание? „Те получиха своята награда“, казва Блаж. Августин. Империалистическата експанзия не води до сигурност, морал или достойнство, „а само до най-абсурдната и помпозна демонстрация на човешка слава“ (5.17).
В крайна сметка християнската вяра и доверие се основават на Божията град, а не на земния. Днес двете държави се съчетават една с друга и по този начин ще продължат да съществуват в историята, но християните са поклонници на Божия град и ще останат такива до края на времето. По този начин „те ще останат, докато настъпи времето на нейното царство, когато тя ще ги събере всички заедно в деня на възкресението“ (15.1). Нейното тайно име е „Видение на мира“ (19.11) и тя е „общност на поклонници от всички езици, свободна от всякакво разделение поради различия в нравите, законите и институциите, чрез която се осигурява и се поддържа мирът на земята“ (19.17). Тази държава се разпространява чрез мъченичество, а не чрез война – в края на краищата мъчениците са се пожертвали за Христос, а кой, чудя се, е умрял заради братоубийствения Ромул? (22.6). Декларацията против идеологията а „Руския свят“ твърди същото: „Твърдо осъждаме всяка форма на теология, която отрича факта, че християните са преселници и бежанци в този свят“, защото те не се идентифицират „с никое царство на този свят, било то на Светата Рус, на Света Византия или на което и да е друго земно царство“. Това е труден урок, обаче гръцките православни са били принудени да го приемат. Църквата няма нужда да управлява Константинопол, Москва или Киев, за да оцелее (нито пък Вашингтон). Вместо това, както казва Свети Августин, Божият град „е чужденец в този свят“ (18.2).
И така, какъв е изводът по отношение на православието и елинизма? Думата “чужденец” е ключова. Съществува особен вид елинизъм, който не само е съвместим с християнството, но представлява и негов съществен елемент. Но това не е елинизъм, който насърчава Мегали идея или някое царство, език или националност, а елинизъм, който приема чужденеца, поклонника и странника. Това е φιλοξενία[2] , която има своите корени в Гърция, и според мен именно то представлява голямата слава на елинизма, на съвременния гръцкия народ и на неговата култура, защото разкрива Божия град на земята, докато пътуваме във времето. Имах щастието да изпитам такова гостоприемство по време на пътуванията си до Гърция, за да посетя семейство и приятели. Изпитах го в Долиана, Аркадия, когато семейството ми организира огромен празник с музика и танци, за да отпразнува завръщането ни в родното ни село, както и сватбата на леля ми. Изпитах го в Епир, където един мъж на име Андреас остави работата си и в продължение на четири дни и придружаваше съпругата ми и мен с колата си из региона, за да можем да видим всяко красиво място в Загори. Продължавам да го виждам в новините, когато обикновените мъже и жени от Лесбос бяха номинирани за Нобелова награда през 2015 г. за спасяването на бежанците от морето. Точно този акт е противоположен на братоубийството в земната държава. „Чувствам, че съм помогнала на сестра си или на брат си“, казва номинираната за Нобелова награда Емилия Камвиси. Това е история, която се завърта в кръг, тъй като връща спомените за гръцките бежанци, които бягат от Смирна през 1922 г. Следователно това е елинизъм, който не само заслужава да бъде запазен, но и да бъде подчертан.
През 1950 г. поетът Йоргос Сеферис се завръща в родната си Смирна за първи път след катастрофата в Мала Азия. Появява се образът на града – „познатият в паметта, а сега толкова непознат, град – Боже мой, какво ще правя?“. Гледките, спомените от детските му години – те са твърде много, за да ги понесе. „Сега е обичайно да се говори за опустошенията на войните“, казва той и пише следното:
Но е нещо по-тежко да усещаш в недрата си внезапното разбулване на живия свят с неговите светлини, сенки, обредите на радост и скръб, гъста мрежа от живот. Дано в ушите ви все още звучи скърцането на ставите му в часа на неговото унищожение. И грозните писъци в този час. Друго нещо е съдбата в кръвта ти, която сега се смесва, както беше неизбежно, със съдбата на съвременния всеобщ ужас.
Горното е написано през 1950 г., но същото може да важи и за 1922 или 2022 г., а вероятно и за 2122 г. Само това е достатъчно, за да ме обземе тъга. Днешните войни, както и тези от миналото, правят Божия град да изглежда безсилна. Какво можем да направим? Сеферис пише следното: „Заключението на цялата тази история за света може да бъде това, което ми каза през юли миналата година моят дипломатически спътник: ‚Гърците казват, че турците са опожарили Смирна; турците казват, че вие сте я опожарили; кой може да знае истината?‘“. Историята свидетелства, че това е било първото, но то не интересува Сеферис толкова, колкото бъдещето. Той се замисляше за повтарящото се насилие в човешката история и ние можем да се замислим заедно с него за непрестанното насилие в миналото, за ужасите на войната в Украйна и за земното служение на поклонниците на небесния град. Накрая поетът завършва със следното: „Злото се върши, важното е кой ще го изкупи“.
[1] Името „Гърция“ на гръцки е Ελλάς (Елас) или Ελλάδα (Елада). Името Гърция идва от названието на едно беотийско гръцко племе от град Граеа, което колонизира южна Италия през 8 век пр. Хр. Европейците използват имена, производни на Graecia и затова Елада се нарича и на български език Гърция, докато Гърците използват името Елада за страната им и името Έλληνες (Елинес) за себе си.
[2] Думата φιλοξενία (филоксения) означава гостоприемство, буквало „обич към чужденеца“.
Кристофър Хауъл е доктор по религиозни науки от университета Дюк.
Public Orthodoxy (Откритото Православие) се стрем ида насърчава разговорите от различни гледни точки относно съвременните въпроси, свързани с православното християнство. Позициите, изразени в тази статия принадлежат единствено на автора и не представляват, непременно, възгледите на редакторите или на Центъра за православни християнски изследвания.
