От Емил Сагау (Emil Saggau)
Тази пролет Сръбската православна църква сключи важни споразумения, които укрепиха и затвърдиха позиции ѝ. Първото „споразумение“ се отнася до предоставянето на автокефалия Македонска православна църква под името Охридска архиепископия и признаването ѝ като канонична. Това събитие слага край на около 50-годишното отчуждение между двете църкви. Второто важно постигнато споразумение се отнася до предоставянето на привилегии на СПЦ от страна на черногорското правителство и до нормализирането на една нестабилна ситуация, продължила почти двадесет години. Тези споразумения са не само знак за дипломатическата мощ на новоизбрания патриарх Порфирий (Перич 1961-), както и за различния състав на Светия синод на СПЦ, а и резултат от влиянието на войната в Украйна върху други конфликти между православните по света. Впоследствие ще анализирам как и защо СПЦ предприе тези мерки, както и дългосрочните им последици.
Краят на безизходицата в Черна гора
Когато това лято минавах през град Коласин, Черна гора, забелязах в една жилищна сграда огромен стенопис на наскоро починалия митрополит Амфилохий (1938-2020). На въпросния стенопис Амфилохий е изобразен с традиционния православен ореол, като се подчертава, че скоро след смъртта си той е бил на път да стане светец. Забелязах подобни изображения и в други градове в Черна гора. Причината за бързото популяризиране на митрополит Амфилохий е свързана с ролята му в протестното движение през 2020 г., което доведе до неотдавнашната смяна на политическия режим в страната. Промените в правителството през 2020 г. подготвиха почвата за ползотворното споразумение, което Сръбската православна църква постигна с настоящото правителство това лято. Това ново споразумение между правителството и СПЦ е пълен обрат в условията на предишния закон относно религиозните въпроси, който беше ратифициран от парламента в края на 2019 г. Този закон даваше възможността на правителството да конфискува църковната собственост на СПЦ, и по този начин създаваше сериозни пречки в отношенията между Черна гора и Белград. Законът беше приет от предишното националистическо правителство на Черна гора, което твърди, че СПЦ е чужда и заплашителна сила за сигурността на Черна гора.
Подходът на новото правителство е съвсем различен поради значителната подкрепа, която то получи от СПЦ, която му помогна да осигури народната подкрепа за своето избиране. Новото споразумение, което беше официално подписано на 3 юли, предоставя на СПЦ всички права върху нейните (понякога оспорвани) имоти, както и нови права, които ѝ дават пряко влияние в черногорското общество. Може би най-изненадващият член от споразумението, който има дългосрочни последици, е неясната формулировка относно реституцията на църковните имоти. Въпросът за обезщетенията е особено напрегнат за църквата, чиято земя е била конфискувана по време на големите социалистически аграрни реформи в Югославия. Въпросният член може да е знак за добри намерения от страна на правителството, но може и да предвещава претенции на СПЦ за още повече земя, обекти и активи. Сръбският патриарх и черногорският митрополит вече предприеха такива действия на 28 юли, като изразиха претенциите си към областта Ловчен.[i]
Новият закон полага основите за пълното доминиране на СПЦ в Черна гора, както и на възпрепятстването на действията на неканоничната Черногорска православна църква. Вероятно новото споразумение е само външен знак за тези промени в религиозните въпроси в региона. Смятам, че тази промяна е следствие от дебатите по Закона за вероизповеданията от 2019 г. и подкрепата, която СПЦ получи по това време. Масовата мобилизация сред поддръжниците на СПЦ през 2022 г. имаше значително въздействие. Според данни на местния клон на неправителствената организация Център за демокрация и права на човека (CEDEM), още от 2019 г. популярността на неканоничната Черногорска православна църква бележи значителен спад, докато тази на СПЦ постоянно се увеличава. Според моите изчисления сега само около десет процента от населението подкрепя Черногорската православна църква, докато само преди няколко години те са били двадесет и пет процента.[ii] Тези десет процента представляват гласовита опозиция срещу СПЦ, което пролича при интронизацията на черногорския митрополит през септември 2021 г, където сръбският патриарх Порфирий и новоизбраният митрополит на Черна гора Йоаникий бяха принудени да се качат на хеликоптер близо до църквата, за да избегнат горящите барикади, поставени по малките планински пътища на Черна гора. Въпреки че неотдавнашното споразумение сложи политически край на всичко това, изглежда, че ще бъде трудно то да остане в сила, ако нова националистическа партия отново поеме управлението на Черна гора.
Възстановяването на Охридската Архиепископия
Новото изгодно за СПЦ споразумение с Черна гора от юли тази година дойде след година на усърдна работа от страна на местното духовенство и особено от новоизбрания сръбски патриарх Порфирий, който встъпи в длъжност през 2020 г., период, в който много високопоставени духовници на СПЦ загубиха живота си в разгара на пандемията, която засегна тежко църквата. В резултат на това нови лица поеха ръководството на Сръбската патриаршия и Черногорската митрополия съответно през 2020 и 2021 г. Точно оттогава патриарх Порфирий започва да упражнява натиск за постигане на споразумение с Черна гора, както и за решаване на други проблемни въпроси на СПЦ. Една от тях е Северна Македония, която, подобно на Черна гора, е в центъра на църковен конфликт. По време на комунистическия период църквата в Северна Македония придобива автономен статут, а през 1968 г. се обявява за автокефална. За разлика от Черна гора, където всеки съперник на СПЦ се държи настрана, православното население на Северна Македония се присъединява единодушно към тази непризната църква. През 2001 г. СПЦ и Македонската православна църква се опитват да решат въпроса под надзора на Москва, но не успяват поради проблема с името.[iii] Този въпрос обаче беше решен през май тази година със съдействието на Вселенския патриарх. Същността на споразумението се състои в това, че така наречената „Македонска православна църква“ ще бъде възстановена под името Охридска архиепископия, докато в Северна Македония ще продължи да използва името „Македонска православна църква“. Това споразумение беше обявено доста бързо, популяризирано и сякаш потуши всякаква опозиция, дори от страна на Българската православна църква, която също претендира за наследството на Охридската архиепископия. Решението на въпроса се основава на прагматично споразумение между СПЦ, МПЦ и Вселенския патриарх.
Остава неизвестно колко усилия е положил сръбският патриарх, за да разреши двата въпроса, които от години изглеждаха без решение. Не е ясно също така колко подготвителна работа е била необходима на СПЦ, а ролята на Константинопол в разрешаването на горните въпроси остава неясна. Все пак ще се осмеля да изкажа някои предположения за случилото се, тъй като през пролетта имах възможност да прекарам известно време в Югоизточна Европа заедно с духовници от региона.
Първото е смяната на ръководството, в резултат на което патриархът, както и влиятелни членове на Светия синод на СПЦ, направиха двете споразумения възможни и може би дори необходими. Решението в Черна гора можеше да бъде постигнато и без промяна в ръководството, но може би тази промяна ускори процеса заради личното участие на патриарха. От друга страна, промените в състава на Светия синод на Сръбската православна църква улесниха сближаването с МПЦ и прекратяването на подкрепата за малката малцинствена църква в Северна Македония, която беше в хармония със сръбската, тъй като споразумението премахна и основната причина за съществуването ѝ.
Второ, както черногорското правителство, така и МПЦ изглежда са били готови да сложат край на размириците по различни причини. В продължение на години МПЦ се стремеше към мирно решение или със СПЦ, или с БПЦ, особено след подписването на споразумението за името между Гърция и Северна Македония. В Черна гора един от основните приоритети на новото правителство беше да отмени закона от 2019 г. и да постигне някаква форма на ново споразумение със СПЦ.
Може би най-важната причина, поради която всички партньори приеха двете споразумения, се намира извън региона. Изглежда, че ситуацията в Украйна –както във връзка с войната, така и заради сложните отношения и статута на различните православни църкви там– допълнително усложни положението им. Всички партньори осъзнаха, че не искат да се окажат в ситуация, подобна на тази в Украйна, а войната също ги подтикна силно да решават проблемите си.
СПЦ има най-голяма полза от тези споразумения, тъй като тя е решила два важни проблема и изглежда е сключила дългосрочен съюз с МПЦ. Това ѝ позволява да се съсредоточи върху други въпроси, като например статута на Косово, както и върху собствената си позиция в другите бивши югославски републики. Изгодното споразумение с Черна гора поставя въпроса за реституцията на имотите ѝ в Босна и Херцеговина и Хърватия. Това позволява и на СПЦ да остане пасивна по отношение на позицията си за Украйна. Независимо от всичко това, двете нови споразумения може би биха могли да послужат като пример за мирно решаване на други конфликти в православния свят.
[i] За повече информация вж. mil Saggau, “A Shrine for the nation – the material transformation of the Lovćen site in Montenegro,” [Светилище за нацията – материалната трансформация на Ловчен в Черна гора] Journal of Balkan and Near Eastern Studies (November, 2017)
[ii] Вж. Emil Saggau, „The self-proclaimed Montenegrin Orthodox Church – A paper tiger or a resurgent church?“ [Самопровъзгласилата се Черногорска православна църква – хартиен тигър или възраждаща се църква?] в Religion in Contemporary Society. ред. / Mirko Blagojevic; Zlatko Matic. Belgrade: Institute of Social Sciences, Department of Education and Culture, (2017), с. 31-54.
[iii] Повече за тази тема вж. Nenad Živković. “The Macedonian Question in the Serbian Orthodox Church” [Македонският въпрос в Сръбската православна църква]. В Vasilios N. Makrides and Sebastian Rimestad (ред.). Coping with Change – Orthodox Christian Dynamics between Tradition, Innovation, and Realpolitik. Erfurter Studien zur Kulturgeschichte des Orthodoxen Christentums. Franfurt am Main: Peter Lang, Vol. 18, 2020, p. 209-231.
Д-р Емил Хилтън Сагау е научен сътрудник в университета Лунд в Швеция и автор на книга (под печат) Reconstructing history and theology – Orthodox Historiography, Memory and Politics in Montenegro (Peter Lang, 2013) [Възстановяване на историята и теологията я Православна Историография, Памет и Политика в Черна Гора] както и на няколко статии за православието в бивша Югославия.
Public Orthodoxy (Откритото Православие) се стрем ида насърчава разговорите от различни гледни точки относно съвременните въпроси, свързани с православното християнство. Позициите, изразени в тази статия принадлежат единствено на автора и не представляват, непременно, възгледите на редакторите или на Центъра за православни християнски изследвания.
