Archibald J. Motley Jr., „The First One Hundred Years: He Amongst You Who is Without Sin Shall Cast the First Stone: Forgive Them Father For They Know Not What They Do“
В наше време расизмът има много лица. Понякога се проявява по по -видим начин, а друг път по невидим. Независимо дали става въпрос за расизъм по пол, раса, религия или социална класа, етнически произход или сексуална ориентация, сигурно е, че врагът винаги е „другият“. Няма значение дали този „друг“ е народ, социална група или определен човек; в този случай се превръща в „червен флаг“ на сляпа идеология, която не определя хората като уникални и незаменими личности в образа на Триединния Бог, но ги класифицира според определени естествени характеристики.
Може да се каже, че точно това представлява самият източник на расизма и отхвърляне на другостта. Враждебността към другия или по-скоро омразата към различното е това, което определя нашата идентичност. Този противовес е крайъгълният камък, където се основават всякакви идеологически или религиозни оправдания на дискриминация между хората. Освен това, не само всеки от нас, а и цели нации формират своята колективна идентичност по противоположен нацин; т.е. в името на национално, политическо, културно, икономическо, но и религиозно превъзходство или малоценност спрямо другите.
Много се е случило през времето, което измина, откакто Константинополският патриарх Вартоломей предостави автокефалия на Православната църква на Украйна (ПЦУ) през 2018-19 г. Светът продължава да се бори с пандемията. Природните бедствия унищожават живота у нас и в чужбина. Снимки на афганистанци, които се опитват да избягат от талибаните, ни оставиха без думи. Най дългогодишен управляващ диктатор в Европа продължава да издевателства над гражданите на Беларус.
След като COVID постави света на колене през 2020 г., мислех, че това ще води до необходимото прекратяване на огъня в дългогодишната информационна война между православните украинци. Със сигурност най-твърдите участници на изповедната война биха се успокоили.
Сгреших. Гневът все още преобладава сред православните в и извън Украйна.. Противниците на решението за предоставяне на автокефалия нa Православната църква на Украйна бяха възмутени от решението на патриарх Вартоломей да приеме поканата на президент Зеленски и да посети Украйна по случай 30-ата годишнина от независимостта.
Противниците на патриарха, духовници и миряни бяха събрали, за да поискат той да поеме отговорност за действията си в Украйна и да се срещне с тях. Групата, наречена „Миряни“, е провела молитвено бдение през нощта на 21 август, в деня на среща на патриарх Вартоломей с президента Зеленски в украинския парламент.
Ситуацията около посещението на Вартоломей в Украйна беше експлозивна. Опозицията беше ядосана, но и привържениците на Вартоломей също. Те бяха решили да го посрещнат с благодарност и гостоприемство и да покажат, че повечето украинци почитат наследството и духовния му авторитет.
Гледната точка на противниците
На пръв поглед изглежда, че УПЦ-МП и нейните поддръжници се противопоставят на решението на патриарх Вартоломей да създаде нова автокефална църква в Украйна. Те твърдяха, че Константинопол няма юрисдикция над Украйна и обвиниха Патриарха в нарушаване на тяхната канонична територия. Разпространиха слухове, че правителството на САЩ е подкупила патриарха за да вземе това решение в замяна на политически услуги. Твърди се също, че решението нанася непоправими щети на православната църква, причинявайки разкол.
Търпеливият изследовател, който различава чрез повърхностната трескава активност, иска да разбере гореспоменатите обвинения и може да даде по-нюансирано обяснение на това, което се е случило. Московската и Константинополската патриаршия се намират постоянно във все по-напрегнати отношения след болшевишката революция. Москва ожесточено възрази срещу предоставянето на автономия от Константинопол на православните църкви във Финландия и Естония през 1923 г. и автокефалия на Полша през 1924 г. Проучването на кореспонденцията между Москва и Константинопол разкрива руската тревога относно Константинопол, който взема важни решения отнасящи се до православните живели в руската територия.
Всъщност Москва оспорва примата на Константинопол в православната църква. Основното предизвикателство се отнася до процеса на предоставяне на автокефалия на искаща църква. Вселенските събори не са установили определен процес за предоставяне на автокефалия и няколко църкви бяха започнали да изискват своята независимост по време на упадъка и разпадането на Османската, Австро-Унгарската и Руската империя.
Междуправославна комисия изготви предложение, което прави отстъпки и на двете страни, но църквите не са го потвърдили. Въпросът за предоставяне на автокефалия трябваше да бъде решен на следващия Всеправославен синод, но липсата на съгласие имаше като последица въпросът да не бъде включен в дневния ред. След като Москва се отказа да участва в Светия и велик събор в Крит през 2016 г. – заедно с църквите на Грузия, България и Антиохия – отношенията с Константинопол станаха още по-напрегнати.
Това кратко представяне за настоящото състояние на отношенията между Москва и Константинопол може да накара хората да смятат, че решението на Константинопол да предостави автокефалия на Украйна през 2019 г. е ответна мярка. Необходимо е да се знае контекстът на отношенията, за да се разбере постепенното отчуждение между църквите, което се изостря от външни фактори през съвременния период. .
Това кратко описание на ситуацията и контекста повдига следния ключов въпрос: Защо патриарх Вартоломей посети Украйна?
Дали посещението му беше пастирско действие или провокация?
Патриарх Вартоломей подробно проучва кризата на украинската църква в продължение на тридесет години. Убеден съм, че решаващо събитие се е случило през юли 1991 г., когато митрополитът Вартоломей е посетил Украйна и е имал възможност да разговаря с митрополит Филарет (Денишенко), който по това време е бил Предстоятелят на УПЦ-МП. Това посещение се проведе един месец преди Украйна да се откъсне от Съветския съюз и да обяви независимост. През предходната година патриарх Алексий II написа на Константинополския патриарх Димитриос и поиска неговата подкрепа за УПЦ-МП. Патриарх Алексий II беше твърдил тогава, че украинските гръкокатолици и автокефалните православни са използвали насилие и агресия, за да отнемат храмове от каноническата църква. Димитриос изпрати кратък, но подкрепящ отговор. Следователно Филарет трябва да е предположил, че Вартоломей – пътувайки от името на Димитриос – щеше да осъди „автокефалистите“. Отговорът на Вартоломей обаче не беше задоволяващ. Той каза, че Константинопол е готов да започне мирен диалог с участието на всички засегнати страни, с цел да се намери съвместно решение.
За Вартоломей би било по -удобно да избегне проблема и да подкрепи обвиненията на УПЦ-МП.
Въпреки това, помиряването с доминиращия наратив и пастирското действие не са винаги съвместими.
Скоро след това Филарет и всички епископи на неговата църква, УПЦ-МП, подадоха молба до Московската патриаршия за автокефалия. Почти сигурно е, че те биха постигнали споразумение с „автокефалистите“ или биха усвоявали повечето от енориите им и вярващите, ако Москва реагираше положително.
Москва отхвърли искането на Украйна за автокефалия през 1992 г., като аргументира, че то е политически мотивирано и не представлява волята на украинския народ. Тогава в продължение на двадесет и шест години украинските православни остават разделени, докато духовенството и миряните, принадлежащи към двете автокефални структури в Украйна, са били отлъчени от Църквата.
Религиозното статукво на нелекото съжителство в най-добрия случай и откровена враждебност в най-лошия, стана почти постоянно от 1992 г. до 2018 г. От време на време са се появили благородни жестове на междуправославен диалог, включително комисии за диалог на УПЦ-МП и УПЦ-КП. Православните украинци обаче никога не са се съгласили по пътя към обединението. И православните църкви по света сякаш са били свикнали със статуквото, което остави милиони вярващи извън църковното общение.
Когато през октомври 2018 г. Вселенската патриаршия отмени каноничните наказания за УПЦ-КП и УАПЦ проправи пътята за възстановяване на общение с Църквата за милиони хора. Автокефалията установи нови условия на украинските отношения с Църквата – вече подчинението им на тази или онази Църква извън Украйна не беше въпрос.
Някои читатели биха могли да спрат до тук и да твърдят, че това обяснение е неадекватно. Те биха могли да кажат, че томосът предоставен на ПЦУ я подчинява на Константинопол или че Филарет и другите лидери никога не са се покаяли за греховете си. Внимателното изследване на ситуацията би могло да промени такива опростени изключения. Например, кой наистина знае всички събития на този исторически период? Подробен доклад би разкрил грешки от много личности, а не само от Филарет. Той не е единственият, който трябва да да се разкайва за действията си.
Патриарх Вартоломей изглежда, че разбираше най-належащата дилема на украинската църковна криза. Две реалности се сблъскаха в религиозното статукво: нямаше съгласие за решение и милиони вярващи нямаха общение с Църквата. Всяко решение, което променя статуквото, би разстроило определена група хора, но статуквото на разделението е несъвместимо с Евангелието. Пастирските действия често са непопулярни – той избра да даде амнистия на милиони, а онези, които претендираха за изключителен достъп до правдата, протестираха силно. Пастирското действие беше непопулярен сред мнозина, а също беше милостив към милиони.
В този случай патриарх Вартоломей се сблъсна с неприятните последици от пастирските си действия, като посети хората, на които даде амнистия и възстанови общението с Църквата. Като част от този процес той беше получател на гневна реакция, вътре и извън Украйна. Той би могъл да остане у дома си – в края на краищата е опасно да пътуваш и да си в чужбина в разгара на смъртоносна пандемия. Но лидерите не стоят в бездействие, опитвайки се да успокоят всички. Напротив, те действат решително и се ангажират с целия процес. Ето защо посещението на патриарх Вартоломей в Украйна е ясен пастирско действие, а не провокация.
Отец Николас Денисенко е професор в катедра на Емил и Елфрида Йохум в университета Валпараисо.
Public Orthodoxy (Откритото Православие) се стрем ида насърчава разговорите от различни гледни точки относно съвременните въпроси, свързани с православното християнство. Позициите, изразени в тази статия принадлежат единствено на автора и не представляват, непременно, възгледите на редакторите или на Центъра за православни християнски изследвания.
От неговото преподобие д-р Джон А. Джилиънс (JohnA. Jillions)
Скорошният спор относно решението на архиепископ Елпидофор да отслужи Божествена литургия в историческия храм на „Св Вартоломей“ в Ню Йорк, който принадлежи на Епископалната църква, а също и да се срещне с пастора на църквата, епископ Dean Wolfe, подчертава вечния въпрос сред православните за това как трябва да се отнасят към външните лица. През цялата църковна история някои са виждали заплаха там, където други са виждали възможност. Въпреки това възможностите винаги могат да бъдат заплашителни, защото предполагат риск и промяна. За да могат църквите да се възползват максимално от възможностите, необходими са скокове, изтъква Чарлс Тейлър, изтъкнатият канадски римокатолически философ и автор на широко похвална книга Секуларна епоха: „Скоковете могат и трябва да бъдат направени. В противен случай няма да има значителни стъпки напред като отговор към Бога. Някои исторически форми трябват да бъдат напълно премахнати“ (669).
Този конфликт, който се отнася до „външните лица“ е стар колкото са и евангелията. Иисус се позова на въпроса за сътрудничество с хора „вън градските порти“ (Евр. 13:12). Макар че това е било освежаващо за някои, това мнение разпали съпротива сред религиозните лидери и традиционалистите. Те са разглеждали Иисус, а след това и апостолите, като заплахи за познатите и дадените от Бога обичаи и традиции. В евангелията многократно виждаме Иисус, който отстоява позициите си относно мисията да предлага нови възможности и по този начин щедро да се напредва царството Божие чрез състрадание, изцеление, предлагането на духовния оазис, опростяване и разширяване на достъпа до благодатта. Често го прави тихо и тайно, докато други пъти, Иисус открито се противопоставя на религиозните водачи, както и на очакванията на семейството и учениците Си. Нека да разгледаме някои примери:
Месеците преди отец Леонид да се представи пред Господа, той е работел по презентацията си, за да я публикува в блога на „Откритото православие“. Тъй като той не успя да я завърши, получихме разрешение от семейството му да публикуваме тук пълната му уводна реч, която той изнесе в Панамериканския събор, през юли 2018 г. Ние сме длъжни на о. Леонид за неговата визия, доброта и подкрепа. Вечна му памет.
Тази вечер имам послание за всички нас–за вас и за мен също– от св. Херман на Аляска. Това са думите на св. Херман към нас:
От този ден и нататък, от този час и от този момент, нека да обичаме Господа над всичко и да се стремим да изпълняваме Неговата Света Воля.
Нашата мисия като православни християни в Северна Америка; пътуването на православната Църква в Америка, започва с пристигането на православни монаси мисионери в Аляска. Сред тях е бил един свят човек –човек, който е превърнал живота си в свещено свидетелство.
Тъй като нашето пътуване продължаваше във времето, идентичността на Православната църква в Америка започна да се разкрива. Минахме през изпитания, сблъснахме се с проблеми и кризи, обаче успяхме да оцелеем. Нека да мислим заедно върху това пътуване. Може би по този начин да открием какво представлява днес нашата идентичност.
