От Пол Гаврилюк (Paul Gavrilyuk)

В Мариупол руски ракети разрушават родилен дом и раняват десетки хора, а в Москва патриарх Кирил (Гундяев) благославя руските войски. В същия град руски бомби убиват стотици деца и възрастни хора в Драматичния театър, а в същото време патриархът на Путин има дързостта да описва войната като „метафизична борба“ срещу западните ценности. В Одеса една майка е погребана жива заедно с тримесечното си бебе, след като жилищната сграда е била разрушена от руска ракета, а Гундяев, подчинявайки се на господаря си в Кремъл, оправдава войната като акт на самозащита.

Много западни наблюдатели са озадачени. Не са ли войниците, които Руската православна църква е благословила, онези, които убиват своите братя по вяра в Украйна? Не са ли руските ракети тези, които разрушават православни християнски църкви, манастири, училища, болници и железопътни гари на православните в Украйна? Ако всичко гореизложено е вярно, как е възможно патриарх Кирил да изпраща руските войски в битка с неговата благословия? Не е ли въпросната война „братоубийствена“, както я описа митрополитът Онуфрий (Украинска православна църква – Московска патриаршия) в момента на яснота? Преди това на митрополит Онуфрий не му ли е хрумвало, че нахлуването на Русия в Източна Украйна през 2014 г. също е било акт на братоубийство. В същото време няколко старши епископи в юрисдикцията на Онуфрий продължават да насърчават сляпата вярност към патриарха Кирил, който рационализира и оправдава убийството на членове на паството си в Украйна, както и бомбардировките, избиването на деца и цивилни граждани и изселването на милиони хора, разглеждайки всичко това като акт, необходим за самосъхранението на Русия. Дали епископите на Онуфрий са изгубили разсъдъка и съвестта си? Глупост ли е това, или предателство? Какъвто и да е отговорът на тези въпроси, резултатът е един и същ: съучастие в актове на насилие в безпрецедентен мащаб, какъвто Европа не е виждала от Втората световна война насам.   

От Джордж Демакпулос (George Demacopoulos)

Най-старите християнски песнопения, които се пеят изключително през Страстната седмица, се наричат идиомела. Тези тропари се пеят по време на Царски часове на Разпети петък сутринта (последният тропар се пее по време на две допълнителни служби). Освен тяхната древност, най-забележителната особеност на тези химни е, че те обвиняват „юдеите“ за смъртта на Христос. Това обвинение е не само исторически невярно, но и бележи драматичен разрив с по-ранните химни, които касаят разпятието. Въз основа на неотдавнашни исторически изследвания вече сме в състояние да свържем въвеждането на антиюдеиската реторика в тропарите с точни исторически събития, случили се в Палестина по време на съставянето им. Тези исторически доказателства допълнително подчертават необходимостта да се обърне внимание на богословската непоследователност на антиюдеиската реторика в тези тропари, както и в други химни, съставени през по-късните векове.

Идиомела може и да са най-старите химни на Страстната седмица, но те не са първите, които възпоменават смъртта и възкресението на Иисус Христос. Около хиляда песнопения, в които се набляга на същите теми, са създадени преди тропари-идиомела. Тези най-ранни песнопения са съставени за кръг неделни служби, наречен „Октоих“, и днес са запазени в ръкопис, известен като Грузински йерусалимски псалтир. Въпреки че някои от тези химни съдържат негативни изрази за юдеите, те обикновено смятат, че цялото човечество е отговорно за смъртта на Христос; именно защото Неговата смърт и възкресение водят цялото човечество до спасение от смъртта. С други думи, най-ранните свидетелства за християнската литургия ни учат, че всяка седмица християните са пеели химни, в които са прехвърляли отговорността за смъртта на Христос върху себе си. Не само от богословска, но и от историческа гледна точка е важно, че ранните християни в Йерусалим не приписват отговорността за смъртта на Иисус на други хора извън общността им.