ПРОТЕСТИТЕ ЗА НАВАЛНИ И А-ПОЛИТИЧЕСКАТА ТЕОЛОГИЯ НА ПРАВОСЛАВИЕТО
СВЕЩЕНО МЪРМОРЕНЕ

Андрей Шишков (Andrey Shishkov)

В края на януари в Русия се проведоха, може би най-масовите протести през последните десет години. Протестите бяха предизвикани от ареста на опозиционния политик Алексей Навални, който се завърна в родината си след медицинско лечение в Германия. Още през август 2020 г., руските специални служби са се опитали да отровят Навални, който е прекарал няколко седмици в кома. Два дни след завръщането му в Русия, един филм с разследване за предполагаемото частно жилище на Путин („дворецът на Путин“) се появи в Ютюб канала на Навални, който до момента има повече от 100 милиона гледания. Тези събития са се оказали отправна точка на протестите, докато полицията е арестувала толкова брой хора, нещо, което е предизвикало нова вълна от възмущение.

По това време става очевидно болезненото осъзнаване, че православните християни и особено постсъветските православни християни, нямат богословски език за да говорят за политическите събития. Това важи като за тези, които се възмущават от действията на властите, така и за онези, които ги подкрепят. Днес православната политическа реч е отделена и повтаря едни и същи баналности: „няма власт, която да не е от бога“; „не мир дойдох да донеса, а меч“;  „отдайте кесаревото кесарю“;  „Църквата е извън политиката.“ Но около тези баналности не се формира разказ, смисъл или тълкувание, нито конкретни правила или насоки. Те са хвърлени в публичното пространство и ведната се отдръпват.

Continue reading

НОЩНО БДЕНИЕ ЗА СТРАДАЩИТЕ ОТ БЕЗСЪНИЕ
Древна християнска практика и помощ за безсънието.

Мат Кападакунел (Matt Kappadakunel)

Стресът през 2020 г. е, е причинил на много хора, включително и на мен, да губят съня си. Безброи са нощите, в които останах буден повече от час и често заспивах няколко мунути преди алармата да се включи. Една безсънна нощ, спомних си духовната практика, която се оказа полезна в миналото.

Нощното бдение е духовна практика от времето на ранното християнство, при която човек се посвещава на съзерцателна молитва през нощта. Светият Дух може да ни събуди за да се молим, но някои пъти притесненията са причината за безсънието и следователно повод за молитва. Това е така защото нашите защити и разсейването се намалява посред нощ и можем да се отдадем напълно на Бога.

Continue reading

ЕДИНСТВОТО НА ЦЪРКВАТА НА БОГА И ПРАВОСЛАВНАТА ЦЪРКВА

От неговото преподобие Емануил Клапсис (Emmanuel Clapsis)

Православната църква днес поддържа сърдечни връзки с другите християнски църкви и общности и участва в съвместните опити с тях за възстановяването на видимото единство между всички вярващи християни. Докато повечето православни вярващи възприемат участието на Църквата в този съвместен опит за единство като ръководен от Светия Дух, други изразяват страха си, че по някакъв начин вярата на Църквата се компрометира в името на единството, което не се основава винаги върху истината. Защо православната Църква е решила да участва в икуменическото движение? Как това участие е свързано с нейното твърдение, че тя представлява Единната, Свята, Съборна и Апостолска Църква?

В една енциклика през 1902 г., която се обръща към всички православни църкви, Вселенската Патриаршия ги поканва да преминат към по-динамично взаимно общение, съборност и сътрудничество и да работят с целта видимото единство с други християнски църкви и общности. Вселенската Патриаршия е издала втора енциклика през 1920, която се обръща към всички християнски църкви и предлага създаването на една „общност на Църквите“ с целта общото свидетелство и действие. В енцикликата се посочва, че православната Църква счита, че „сближаването на различните християнски църкви не се изключва поради догматичните различия между тях“. Вселенската патриаршия се надяваше, че църквите могат да целят към единството, ако успеят да преодолеят взаимното си недоверие и огорчение като възродят и укрепят евангелската любов. Това би им помогнало да не приемат една и друга като непознати и чужди, а като част от дома на Христос за „да бъдат сънаследници, съставящи едно тяло, и съпричастници на обещанието Божие в Христа Иисуса чрез благовестието“ (Еф. 3:6). През 1986 г. Третата Предсъборна Всеправославна конференция заяви, че „участието на православните в икуменическото движение не противоречи на естеството и историята на православната Църква, а представлява последователния израз на Апостолската вяра в новите исторически условия.“

Continue reading

АКТУАЛНОСТТА НА ШМЕМАН: ХРИСТОС, КРИЗАТА НА НАШАТА ЕПОХА

Отец Алексис Виноградов (Fr. Alexis Vinogradov)

Всяка година след представянето в Господа на отец Александър Шмеман се организира в неговата чест ежегодна лекция в богословската семинария „Св. Владимир” в Ню Йорк; там където идеите му са процъфтявали и са подхранвали поколения от духовници и вярващи чрез множество от публикации и лекции, разпространени сега в целия свят. Постоянната академична катедра и ежегодните събития посветени на конкретен човек, показват, че тази личност представлява отправна точка за мисълта и постиженията на конкретната образователна инстуция и същевременно едно духовно наследство, което наследниците му са длъжни да почитат и да разпространяват. В тази статия размишлявам как отецът Александър би могъл да формулира отговора на Църквата относно кризата на нашата епоха.

В една основополагаща идея на работата му, която вероятно е най-добре изразена в известната му лекция Между Утопията и Бягствтото, о. АЛександър се застъпва за средния път между двете крайности т.е. сектантската изолация от реалния свят от една страна, а от другата, „прогресът” към краткотрайната светска утопия. Все пак предложеният от него средния път не представлява компромис между двете крайности, а по-скоро победа и издигане над двете крайности, която води към есхатологичното виждане на осезаемия, действителния свят, домът на Въплътения Господ на историята.

Според о. Александър Шмеман есхатологията не представлява някаква неясна богословска категория, която се занимава с бъдещите посмъртни грижи на човека, а откровение за идващото царство, което преобразява самото време. За него това преобразяване се проявява съвършено в Св. Литургия. В книгата му Евхаристията о. Александър пише, че в Литургията:

„нашето възпоменание „се превръща в нашето влизане в победата на Христос срещу времето, срещу разделението на времето в „минало” „настоще” и „бъдеще”. Това не е влизане в някаква абстрактна неподвижна „вечност”, а в „вечния живот”.

Тази победа срещу тиранията се вижда в чинопоследованието на „времето” (керос), което провъзгласява царството като започва св. Литургия и по-нататък когато се възпоменават спасителните дела, които са били „извършени”, включително и „второто и славно присъствие”. По времето на Божествената Литургия линейната последователността на историята се спира в рамките на предимството на есхатологията: събитията с вечно значение се извършват с раждането на Вечното Слово Божие, Което е сега и винаги остава „сред нас”! И докато богословите спорят за това, какво се „извършва” в Светите Дарове, те пренебрегват факта, че първо призоваваме Светия Дух да ни преобрази и съответно се преобразяват „предлаганите Светите Дарове.”. Ние, събралите се вярващи, се преобразяваме, превръщаме се в Новото Творение, готови да се взираме в неизразимите измерения на духа и да възприемаме творението и цялата материя като символ на Царството Божие.

Докато пиша тази статия Америка се сблъсква с вътрешния тероризъм, който се противопоставя на свещените институции на закона и правителство (този тероризъм беше подбуден от лидерите, които се заклеха да защитят точно тези институции). По ирония на съдбата нападението срещу Капитолия съвпада с празника на Богоявление и освещаването на цялото творение. Всъщност ние се намираме в средата на културните цикли на Реда и Въстанието, между поляризираните сили на Консерватизма и Либерализацията. Отец Александър смята, че Христос е единственият Крисис (присъда), който ще разреши непримиримото напрежение между тези крайни полюси на човешкото състояние проникващи се във всички сфери на нашия живот.

Ако етимологично гръцката дума крисис (κρίσις) означава пресяването, което отделя враждебните елементи от здравия организъм, като библейското отделяне на „плевели от житото”, това, което изтъква о. Шмеман трябва да важи за всяка сфера на човешките дела:

Христос е единственият крисис (присъда), който благославя и спасява… В него се изпълнява Законът, както и Въстанието… целият смисъл на Християнството е да се издигне над този ритът, подхода и динамиката на света. Християнството ни предлага възможността да живеем с истината на революцията в рамките на закона и с истината на закона в рамките на революцията, тъй като те се допълват взаимно—това е Царството Божие, истината, самата красота, защото тя е Живот и Дух”

(Дек. 8, 1975, Дневници)

Следващите думи от същия дневник ни дават представа колко задушаващ би намерил о. Александър днешните враждуващи „страни” не само в обществото, а особено в Тялото Христово:

Виждам, че ключът към християнското възприемане на културата, политиката и разбира се на самата религия e тяхното „цялостно събиране”. Християнството е свобода от консерватизма и от революцията. Ето защо „десният” християнин е толкова плашещ, колкото и „левият” и знам защото ставам по ляв когато говоря с десните и десен когато общувам с левите.

Тъй като о. Александър ни предупреди относно проклятието на грехопадението, което се проявява в този цикъл, на закона от една страна и от другата на свободата от закона; докато в същото време ни показва, че Христос олицетворява помирението и изпълнението на тези две противоположности— какви отговори ни дава о. Шмеман относно собствения ни път към подражанието на Христос? Какви отговори дава, които би могли да предложат истинска надежда за Църквата и следователно за света? Как можем да вървим заедно с Христос към Новото творение, на което той ни направи участници чрез Неговото въплъщение?

Когато четем съчиненията на о. Шмеман върху разни свети и биографичните му описания като например добре позната книга Тримата Митрополити или похвалите му към просветени личности като о. Сергий Булгаков забелязваме, че той обръща внимание повече към малките подробности на начина на живота им, отколкото на техните богословски и исторически постижения. Например, о. Шмеман подчертава добротата на митрополит Леонтий и обичта му към децата. Що се отнася до великия учен Булгаков, той не придава толкова голямо значение на постиженията му, колкото на начина, по който е преживявал Божествената литургия. Характерът, а не великите творби, отличават тези личности.  

В писанията на о. Шмеман относно руската литература, той винаги набляга на привидно незначителни фигури, като старата, странна  и досадна жена, истинската героиня  на разказа Матрьонината къща, за която Солженицин казва, че „без нея не може светът да устои”; или за Главния Градинар на Чехов, чийто герой можеше да види в съседа си, независимо от грешките му, само едно славно Божие чедо.

Ясно е, че не само мъчениците на Църквата и нейните светци, а също това богато поле от живи и литературни герои оформи уникалната личност на о. Александър. Не мога да прочета разказа за арестуването на Христос в Евангелието, без да мисля за о. Александър. Слугите се върнали с празни ръце при фарисеите и са им казали, че „никога човек не е говорил тъй, както Тоя Човек.” (Иоан. 7:46). Отец Александър привлече всички нас, които имахме шанс да живеем по неговото време. Той ни привлече с начина по който говореше, пълен с живот, истина и радост. Дори неговите недвусмислени и строги „осъждания” (които спорадично се срещат в дневника му) винаги се отличават от духа на скръбта за грешниците и неправдните, но въпреки това, грешниците никога не се представят като враговете, които трябва да бъдат смазани. Той беше наясно, че дори много от неговите „герои” и светци са се провалили според мерките за „успех” на света. За о. Шмеман крисисът (присъда), разкрит в Христос, истинското разпознаване на духовете не съществува за да накаже неправедния, а за да идентифицира и да премахне идолите, които крият истината и завладяват хората (Йоан 5:21). Богословието, оголено от свидетели на Царството на светлината и радостта, богословие, което настройва човек срещу брат си, не е истинско богословие.

Отец Александър смирено застана пред историята, формулирайки разликата между царството, разкрито в Христос— и начинът, по който това царство се разпознава в специфичен исторически и културен контекст. Може би едва сега разбираме в настоящата политическа, културна и религиозна поляризация, която води Тялото Христово до много разделения и фракции, че всеки от нас е заклещен в смъртоносните вериги на поляризацията, затворен в лагера на собствената си „правда” група и манталитет. Ако искаме да вървим по пътята на безсмъртието на „Божиите синове” (Лук. 20:36), трябва да се освободим от този омагьосан кръг, да вървим с Христос в Новото творение, на което Той ни направи участници чрез Своето въплъщение. Само с тази свобода имаме възможността да предлагаме на света „слова” на истината.


Отецът Алексис Виноградов е пенсиониран свещеник (1978-205 г.) на православната църква „Свти Григорий БОгослов” в Уопингърс Фолс, Ню Йорк.

Public Orthodoxy (Откритото Православие) се стрем ида насърчава разговорите от различни гледни точки относно съвременните въпроси, свързани с православното християнство. Позициите, изразени в тази статия принадлежат единствено на автора и не представляват, непременно, възгледите на редакторите или на Центъра за православни християнски изследвания.